Фрагмент 2

[11:12:43 PM] Щилер....: ще ти кажа нещо
[11:14:33 PM] Щилер....: тази сутрин, макар и супер недоспал, с изтръпнали ръце, крака и всичко, се замислих как не съм се чувствал отдавна толкова добре. С човек, който да е до мен и да го усещам не просто като плът, а като дух. И си спомних всички онези моменти за които съм си мечтал, които съм преживял, но не съм разбрал и за миг ме налегна самотата на миналото, но тогава я погледнах и си спомних, че моментът е сега, а не тогава или в бъдеще.

Лирично отклонение 25

Чувствам как всичко
задушава ме.
Стените приближават се стремглаво,
като преси,
като смърт
и в звука на идващата им прегръдка,
чакам аз звука
но смазаното тяло.

Пот се лее,
очи отворени в
асматичен пристъп
стомах превит на две
и мозъкът очакващ
края на духа.

Там,
в съня
протягах аз ръка,
но теб те нямаше,
а напипвах само мрак.

Лепкав и студен,
безпощаден в откровеността си,
бездумен в действия,
навсякъде около мен и
тихо ми шепти
"Сгреши, сгреши, сгреши..."

Фрагмент

Всички ме разпитват за нея, аз не искам да говоря, защото погледите, тона, думите им не ми харесват. Тя е моя, имаме си нашия свят, който е личен, а те искат да се включат в него. Защото тя е неизвестна, хикс елемент в моя свят, който и без това е потайно кралство. И така аз бивам питан за името й, от колко време сме заедно, с какво се занимава.  Това ме кара да се зъбя, да се усмихвам студено на любопитните, да ги закова на стената с поглед, дори да искам да ги одера живи за назидание на другите.
Питат ме дали я обичам. А аз я обичам и то силно, но различно от начина по който съм любил други. И все пак те ме питам и аз им се дразня заради тази "атака". Зъбя се и отговарям объркано. Те не заслужават да знаят истината. Защото не са от нашия свят.
А въпросите им, така или иначе, ще продължават.

Легион

Днес е важен ден.
Разбирам го по онзи малък, но съществен начин с начина на музиката, която свири в ушите. Не просто се излива от слушалките, а напротив - бурно се впуска в ушите ми, кънти с любов и очарование към живота. Обичам такива сутрини. В тях съм зареден с емоция, която не може да ме спре. Слънцето сякаш се прояснява и се чувствам готов да победя света, всъщност чувствам хармонията в себе си. Крачката ми е сигурна и бърза, а и изобщо не ми пука, че пея на висок глас (и може би фалшиво). И за един малък момент аз откривам, че гледам всяка една пукнатина по блоковете около мен, опитвам се да запомня откъде минавам да попия града в себе си. Защото го чувствам за момент като пътешественик, а не като жител, чувствам го свободен от материята, от грамадите бетон и стомана, от разкъртените градинки и паркиралите коли... Чувствам го дух и знам, че той ми говори с всички онези физически недостатъци, които притежава. И колкото и да искам не мога да предам това, което усещам с думи, то просто трябва да се осъзнае. Затова продължавам да пея и гледам всичко...

Подминавам един скитник, който прилича на Хемингуей, с брадата, зачервеното лице, едрото телосложение, загърнато в дебели дрехи. Държи пликчета от БИЛЛА, пълни с улова до момента, и пръчка, който му помага. Виждам го всяка сутрин и при несъзнателната асоциация с писателя ми става тъжно. Културата на боклука един вид. И въпреки това сега аз съм хала, сега това няма значение, а той е сложил смешна червена шапка. Защото е студено, но все пак е смешна. Прилича на дядо Коледа, който е запъхтян да краде подаръци от веригите. Смешно и абсурдно глупаво като мисъл, но тя се загнездва в съзнанието ми. Сбогувам се с него както се сбогувам и с мисълта за семейни празници, защото не си спомням какво е това. Това не е важно, миналото се променя, размива във времето, а настоящето се кове със студените чукове на действието. Пламъкът се ражда от мечтите, но може да бъде загасен от страховете.

Мисълта ми прескача в следващия завой, към кварталните пияници, които при минус пет пият вече бира. Насядали като бейове по изтърбушените фотьойли, а зимното слънце ги препича като статуи на гущери. Пушекът от цигарите се смесва с маранята на сутрешните мъгли и те обсъждат вчерашния мач като едни социалистически мойри. Чувам "Той трябваше да вкара!" от една полубеззъба уста и го приемам като знамение. Защото днес е важен ден. Ден, в който полагам основите на моя Рубикон...
А градът? Градът е моят легион...

Лирично отклонение 24

Пристан,
чук,
длето,
роза с ален цвят,
очи,
що нежен са капан,
благословения горещи,
подпалваща това,
което не гори.

И дори да люшкам се
в море на сиво ежедневие,
или пък скулптор без идея,
ваза със стъклен похлупак,
мазохистично да предлагам
тялото си сам,
вярвящо ще склоня глава пред теб,
защото огънят е това,
което дири моята душа...

Автобусна мисъл

Затварям очи, защото хората в автобуса са твърде много и между мен и лицето насреща ми няма и педя разстояние. За да не гледам зачервените, разкривени лица, които се блъскат, блъскат се и в мен като онези колички от детството - заради това затварям очи.

Лирично отклонение 23

Очи тъжни,
очи, що плискат мрак,
очи с факла във ръка.
Очи, които носят пощада
в прегръдката на смъртта.

Вглеждам се в тях
и чета любов, признание и страх.
Протягам длани
и гледат ме с нестихващ интерес,
но приближа ли много
затварят се отново в мрака
на своите клепачи.

Очи, рубинено червени,
очи, що разкъсват ме в нощта.
Очи, които преследват ме
с любовта, която към тях храня.

И когато ги напускам с моя взор,
те следват ме с тихи стъпки
по улиците на града
и моите мисли.

Лирично отклонение 22

Пожълтели яворови листа
уморено падат към студената земя.
Превъртат се веднъж, дваж
и с тъга въздишат по летните лъчи.
Гушат се едно в друго,
задушават се в желание за топлина,
дорде хората ги стъпкват
със своята есенна слепота...

Просякът

Вървяхме двамата, аз и Добри, към Чайната когато той се появи на следващия завой, който ни водеше към стълбите към ул. Будапеща. Въздухът свистеше леко от градския шум, а ние говорехме на висок глас и не чувахме нищо освен собствените си мисли, материализиращи се чрез думи. Фиксирах го с периферното си зрение, видях как възрастната двойка пред нас мина и не обърна внимание на неговите възгласи. Аз също подхождам по подобен начин на просяците по улиците - подминавам ги, макар да си мисля, че на такива хора, на онези, които наистина страдат трябва да се помогне и ако имам възможност бих им помогнал дори и с ясното осъзнаване, че няма да получа благодарност за това дело.

Лирично отклонение 21

Издигната над мен,
с коси закриващи я в тайнство,
гледа ме от своята
меланхолична висота
с жалостта на любяща ме мадона.

И вглеждам се в
очите й чернеещи,
протягам аз ръка.
Но мистиката й
откъсва я от мен
и съединени ние сме в религиозен ритуал,
в който тя въздигната е в небесата,
а долу аз вярвам във екстаз.

Лирично отклонение 20

Саламандри,
малки,
черни,
изпъстрени с жълтеникави петна,
ровят в червеникавата шума
за да се скрият от хорските очи.

Спират да се движат,
а може би и не дишат,
щом обектива си към тях насочвам.
И ме гледат с черните си тайнствени очи,
в ужас тих,
дали не искам тайната им да разкрия
защо в огън не горят...

Лирично отклонение 19 и 19.1

Вървя,
гледайки
с радост
към отминалите кръстопъти
и с мъка към
местата на техните раздели.
И не спирам
аз да мисля
за разстоянието между двете,
което веч
забулва се в мъгла
вместо радостно
да гледам пътя
виещ се пред мен


-----

Празнувам годишнини
на радостни събирания,
изпълвали със светлина,
или
тъжни скърби
за разделите в живота ми.
Не празнувам
дните между двете,
не се радвам
на миговете що веч не са,
а ровя единството в
началото
и в края
без да гледам пътя,
що неотъпкан вие се пред мен.

Лирично отклонение 18

Заставам пред огледалото
и не търся бръчки,
нито белота в косата.
Не се интересувам,
че очите потъмнели са
или пък брадата е набола.

Плъзгам ръката си по кожата
и търся белезите,
издайническите следи,
които другите виждат,
а за мен са единствено догадка.

Пръстите проникват в косата,
дланта пък търси пулс
в търсене на отговор какво ли има там.

Нима не съм открил го веч,
онази неизвестност в моя лик,
що за другите е някакъв дефект?

Дисектирах се твърде много нощи,
за да изчистя всичко що тежи,
но ето ме отново тук, пред мен,
облечен в дрехи секънд хенд,
а всъщност питам се
дали за другите не съм
секънд хенд човек?

Един нов поглед...

На главния екран в автобуса се върти "ФенТВ" и аз се мъча да гледам в малкия екран на облегалката пред мен. От напрежение усещам, че вратът ми ще се схване, но въпреки това не се предавам. Мисля си върху завъртането на плановете ми 48 часа по-рано и как от сума ти дестинации накрая отново се отправям към Солун. Този път без голямата компания, но все пак знам, че Лена ще е там и това ме успокоява. Усещам как в долната си част стомаха ми вибрира от напрежение. Дали не го правя от упорството, че трябва да пътувам някъде тази последна седмица от отпуската ми в търсене на приключения, които да запълнят съзнанието ми? Този въпрос напира в главата ми, а аз се опитвам да го подтисна за да не се напрягам предварително. Гледам раницата в краката си и си мисля, че всичко, което ми трябва е там - карта, дрехи, вода, координати на хората, които ще ми трябват.

Градове...

- Момче, трябваше да излезнеш по-рано за този влак! - таксиджията, възрастен, с подпухнали очи и дълбоки прорези по лицето от бръчките, ми говори кротко докато се стреми да хванем влака за Пловдив в 17,40 от София. Аз просто кимам, защото знам, че съм се забавил с приготовленията за пет дни странство от столицата. Свиваме по малките улички и аз съм спокоен, защото съм сигурен, че ще успеем. Слънцето прежуля в къснеещия следобяд, задминаваме хора и се оказваме десет минути преди тръгването на влака. На гарата ме чака Пича, която вече е взела билетите и ми казва, че съм кифла. Мятаме се във влака, който е с традиционните продънени седалки с морско синя тапицерия, а срещу нас седи млад левент, който си рови на лаптопа, а тениската му е с печатна грешка като текст. Вадим кенчетата, пием, снимаме и пътуваме. Планът е следния - престой за една нощ в Пловдив в къщата й, след това за три дни в Девин, а накрая отново за два дни в Пловдив за да обединим природа с култура в едно бягство от сивотата на ежедневието ни.

Солунска епопея

България - на път

Часът е пет и половина, а светлината от компютърната кутия ме досъбужда заедно с алармата на телефона. Директно се вмъквам под душа за да се разсъня, правя си сандвичи, публикувам разни неща във фейса за да отбележа факта, че изчезвам и поемам по асфалтовите реки, и с раницата на гърба, широкополата шапка, поизтъркани дънки и кецове излизам от нас. Майка ми ми лисва вода за успешен път. Навън светлината едва едва се пробужда, забулена в облаците на дъждовното време. А аз обичам дъжда и неговото пречистване.

Лирично отклонение 17

Къде си?
Къде си мое сърце?
Нима не биеш в гърдите ми?
Или си отишло другаде
далеч от мен и от света?
Затова ли щом
ръката си положа
не те чувам,
ни удар, нито стон?
Нима мъртъв съм,
нима не чувствам?
Не знам, че ти си там,
някъде в мен,
може би не в гърдите,
но вътре в мен,
щом усещам болката на другите,
щом страдам с тях,
или понасям ударите лични на страстта.
И знам, че те има,
защото не чувствам с ума.

Лирично отклонение 16

Протягам ги,
във воала на нощта,
и от ръце, прости и неугледни,
превръщат се в крила,
играят с въздуха,
предизвикват вятъра в него,
издигат ме в меката тъма.

Свободен съм,
затворил очи,
с размаха
на новопоникналите ми крила,
летя край светлинните кълба
на града плах,
пикирам покрай хората,
що сливат се със земята.

Летя далеч от себе си,
от теб,
сякаш плувам
отвъд рамките на
своя илюзорен свят,
на сраснатите хора,
на оковите на избора фалшив.
И далеч отвъд човека
преминавам в този свят,
изпълнен с магия и със свян.

А аз съм птица,
не и пойна,
не красива,
просто птица
с колело в нощта..

Пътуване по-скоро на духа, отколкото на тялото...

Крача бързо, а сумракът на подлеза не ме плаши. Скоростта е от значение и съм готов дори да убия, но да не закъснея. Лъха ме миризмата на пикня, повръщано и евтин алкохол. В светлините, които все пак има в края на коридора, се виждат силуетите на други хора, с мъкнещите се сакове след тях, а ако не бях със слушалките сигурно щях да чуя и скърцането на евтините им пластмасови колелца по неравния паваж.

Лирично отклонение 15

Вливам се,
с тяло, дух, ръце
в безбрежната вода,
потъвам в нея кат в утроба.
Зад мен оставям
страхове, надежди
или глупави мечти.
Оставям името си,
а с него и хората,
които блуждаят по брега.

Махат ми
и аз из махам с
всеки загреб,
с всяко вливане
на ръката ми в морето.

Оставям ги
защото са земя,
а веч не я усещам
под краката си,
изчезнала е тя
под воала на мрачна синева.

Вдишвам силно
и потапям се навътре.
Не виждам нищо
в кадифената материя.
И плувам все по-навътре,
надолу,
надалеч,
доде превърна се
в част от безкрайната утроба,
дорде сам превърна се в забрава.

Лирично отклонение 14

Сивотата е нахълтала във всичко,
в мен, в света навред
изтребва цветовете,
убива звуците и песните на птиците,
а аз не мога да я изтрия,
да я заменя с водните боички.
Оковава ме,
преследва ме
с хищните си лапи.

И не ми остава нищо освен да крещя,
да оставя демонът да ме напусне
и мрак да проникне на негово място
додето глас не остане в мен,
но духът все така да витае в
изнуреното тяло...

 Ще тичам в луд бяг
по улици и покрай сгради
за да ме изгуби лудостта
в кътчетата мрачни на града.
Ще жертвам тялото си
за да спася духа,
за да го срещна с изгрева
в чужда за страдание страна.

Ще се гмурна дълбоко
в топлите очи
на желана неочаквана жена.
Ще рискувам да се ударя,
да не докосна дъното на океана й,
да се удавя в него
в желание да утоля жаждата си,
пиейки от нейната душа.

Ще търся спасение
вътре или вън от мен,
ще се старая да намеря
отново път към цветовете.

Лирично отклонение 13

Виждам малките ръчички
стискащи пръста ми с
мъничката своя сила.

Усмихва ми се лъчезарно,
а аз прегръщам го към мен.

Очите му са сини,
косата е кичур чер,
а гласчето звънко смее се
и отеква във въздуха навред.

Протяга пръстчета,
завира ги във моето лице
и будя се внезапно
със сълзи
за моето сънувано дете.

В търсене на Вихрен 3: Последно предизвикателство, откриване и размисли...

В началото на прехода

Сутринта на третия ден дойде с познатия ни вече звуков фон на включен генератор.  Рейнджъра се въртеше в палатката, завит в спалния си чувал, а аз се опитвах да позиционирам звуците, които идваха извън малкото убежище. Гледах как водата кондензираше между външния и вътрешния слой на големи петна, които напомняха бледи картини или географски карти. Представях си спящите по другите палатки и хората, които вече са станали за да покоряват върха с голямо В. Мислех си за причините баща ми да носи това име, как дядо ми е бил вдъхновен от прелестта на околната природа и как имената пасват на характерите или ги определят (за последното така и не съм сигурен кое е истина). Във всеки случай усещах, че отново съм първият събудил се и предпочетох да се сгуша в спалния си чувал.

В търсене на Вихрен 2: Срещи по ръба, подминати цели и силата на закона...

Нощта в заслона е неспокойна. Будя се на няколко пъти, защото усещам как се схващам, което не трябва да се случва. Въртя се в опитите твърдият нар да не ми докара нещо, което ще ми попречи да ходя по Кончето. До мен Митака също се върти и аз се опитвам да не го ръгам с лакти или тяло докато се намествам. Чувам дишането на хората от горната част на заслона, а очите ми се опитвам да свикнат с тъмата за да мога да огледам мястото. Различавам очертанията на раниците. Заспивам на пресекулки, но се будя на моменти. Сънувам как изкачвам Кончето, макар да съм го виждал само отдалеч, представям си въжето за което трябва да се държа и как го пускам, политайки в бездната. Будя се в следващия момент и усещам задух, но не заради сънищата, а поради липсата на кислород - от толкова много хора на толкова малко място вече си дишаме собствените изпарения. Въздухът вони тежко и неприятно. При поредното ми събуждане чувам другите, които си шепнат и обсъждат в колко да тръгнат за Кончето, как да си оставят багажите и да се върнат по-късно. Старая се да не дишам, първо защото няма какво, второ за да не разберат, че ги подслушвам. Слухово воайорствам в плановете им. 

В търсене на Вихрен 1: Много обрати, неизвестни и тествания на духа...

Връх Вихрен. Кота 2914 метра надморска височина. Вторият по височина в България.

Този поход бе планиран отдавна. Има няма няколко месеца, в които ние се очертавахме голяма компания, която да скита из Пирин в търсенето на този връх. Организацията ни постоянно се променяше като брой хора, дати и всичко каквото е възможно, даже в един момент всичко висеше на косъм даже и да не се случи. Самият аз правех всякакви комбинации за да мога да се включа в цялата схема, защото исках да покоря този връх по няколко причини. Дядо ми беше планинар, който бе обиколил по-голямата част от страната ни и за него Пирин бе най-красивата планина където е бил. Освен това неговият първороден син, моят баща, се казва Вихрен в чест на най-красивия планински връх. Знаейки, че това е може би най-трудният за покоряване връх у нас, но обременен със семейна история покрай него, успях да наглася всичко от моя страна за да се случи...

Когато една традиция трябва да се изпълни и е подплатена със спомени.

Сутринта едва започваше, а облаците все още се пъстреха във виолетово-розовата гама. Отново не бях спал особено, но това нямаше значение в случая, защото срещата с толкова стар приятел е винаги зареждаща. Като да бръкнеш в контакта единствено без изгарянето на кожата, изправените коси и други повреди. Чиста позитивна енергия. Докато си пиех чая наблюдавах улицата и първите хора, които се раздвижваха по тротоарите. Часът бе едва шест и петнайсет. Трябваше да тръгвам към мястото на срещата.

Лирично отклонение 12

Обикалям,
бродя, плъзгам се
по страните на града,
сред картините
покрити с нощ,
и духът ми млад е
изпълнен със съмнения,
надежда.

Шарят,
лутат се
очите ми в захлас
по стените,
сред хората,
търсят те
лице конкретно.

Трепери,
свива се
сърцето мощно
и живее сред фантазиите
родени в кътчета тъма,
но затуй тъжно нереални
в светлината,
изпълнено с разочарование.

Лирично отклонение 11

Слушам
врявата, която вдигат,
звуците далеч подминали
речта човешка.
Грачене и рев,
тук там и цвилене се чува.

Лицата им изопнати са,
животински и клечат телата
около прах, боклуци и коли.

Гледат се ехидно
и смеят се като чакали,
боричкат се за удоволствие
като уличните песове.

Ръцете им белязани
с множество фантазии са,
що живота са отнесли
с всяка капчица отрова.
И в чакането на заместител
те отдавна са останали единствено
човешки сенки.. 

Вървя до нея и докато говорим и се смеем, наблюдавам как нощните светлини играят по лицето й, ритмично и магично като във филм. Очите й се разширяват леко, говори разпалено и топлината на думите се пренася във въздуха наоколо, а аз се опитвам да връщам топката на разговора, да го поддържам жив. В съзнанието ми изскачат образи от различни сънища, когато тя се е намъквала неочаквано и ме е гледала до степен, в която се будя и не мога да заспя. И ето, че сънят се развива в реалността, предизвиква ме. А ние вървим из нощна София и аз се опиянявам от самото й присъствие, защото усещам началото на химичните реакции вътре в мен или просто си признавам най-сетне тяхното съществуване. Обзема ме онази сладка паника, в която се чудя какво да направя - да прекъсна разговора, да се приближа по-близо до нея, да хвана ръката й за да я спра и накрая да се опитам да я целуна или да продължим да вървим и тя нищо да не узнае...

Лирично отклонение 10

Да се потопя в теб,
да се разтворя в тъмния воал,
а очите ти да диря с моите
е просто мистичен ритуал.

Намирам и те губя,
защото вред си ти.
Коприна, нежна,
що мисълта докосва
с мечтания и зрителни игри,
но изплъзва се от ръцете като дим...

Лирично отклонение 9

Белите листа,
покрити със сивкав прах,
те плашат със свойта немота.
С мастилото, което никога
не ще покрие ги,
с мислите,
неизречени що остават,
думите мълчащи
в затворена уста,
неизказани от страх и немощ.
За всичко туй
говорят ми покритите
с прах листа.

Някакво начало без особен край...

Събудих се внезапно,  а в стаята беше тъмно и тихо. Дишах тежко, а кожата ми лепнеше. За момент се уплаших д а не е кръв, въздухът сякаш беше пропит с нея, но в следващия миг почувствах влагата на потта от собственото ми тяло. Кървава пот, резултат от лош сън, от неспокоен нощен дух, който бе посетил съзнанието ми. Замислих се къде ли се намирах, кой затвор имаше тези стени. Огледах очертанията на мебелите, разположени хаотично по стените, без знак за разумна мисъл. Високи секции от които се носеше аромат на стара хартия, с рафтове, огънати от тежестта, се редуваха с ниски шкафове, пълни с безполезни вещи и спомени, а някъде на края на стената се мъдрееше и картина в дебела рамка. Таванът не се виждаше, а сигурно там все още бяха стотиците хиляди пукнатини, сплетени като мрежа, която се носеше към лампата без абажур.

Езикът ми бавно опипва филтъра, напоява го със слюнка за да усети по-добре вкуса на тютюна. Движа цигарата в уста, намествам я, оглеждам хората наоколо, които ме гледат странно. С незапалена цигара в устата, бясно движещ се между другите в парка. Наближава онзи момент на успокоение. Филтърът се е удавил в устата ми, а запалката се приближава до тютюна в другия край. Пламъкът облизва хартията и аз я наблюдавам до мига, в който от топлината трябва да затворя очи, а димът бавно издишва. Първата дръпка е началото на агонията за фаса, но за един пушач, макар и бивш, това е късче радост. Гадна фалшива радост от която има нужда. Отдавна не съм пушил заради самата цигара, заради онзи промеждутък на заблуда, че с изгарянето, с вдишването на катрана и никотина, животът се оправя. Но днес явно е такъв ден, ден на минало.

За малко в Сърбия, за малко в дерето, за много в ждрелата...

  Трябва да уточня, че цялото това пътуване започна с лъжа. Казах на майка ми, че няма да съм сам на това пътуване. Принципно се очертаваше да имам компания, но въпреки това очаквано за мен останах сам. Тъй като потвърждението дойде късно, а аз съм вироглав, но и не исках родителското тяло да се тревожи излишно й казах, че ще съм с компания. Реално не е далеч от истината, човек никога не е сам, но тя едва ли щеше да е съгласна с това мое твърдение. И така, спокойно я излъгах.

За големите хора...

Колелото ми се спуска бавно към старите кестени по улицата за да ме спаси от адските първи жеги на лятото. Вятърът вее в гърдите ми, а всичко останало от мен се изпарява. Оглеждам се наоколо - за коли, но и търся спомените. Карам из стария квартал и отивам да се срещна отново с него. И знам, че отново е минало много време.

Спици...

Затъквам слушалките в ушите си. Това не е добро решение, но предпочитам да го направя. Вероятно ако майка ми разбере ще подивее от страх как изминавам всичкото това разстояние, заличавайки шумовете, музиката на града и се отдавам на съзерцанието му. Натискам копчето на плейъра и чакам да започне.

Лирично отклонение 8

Гол съм,
обелен от бронята си,
махнал всичките й
люспи лук.

Треперя,
гладен за допир,
и протягам аз ръце
невинно,
жадно,
към всичко, което ме
обгръща.

Вода,
пръст,
огън,
кръв.

Студено е,
с ръце обвивам
голия си дух.
И чакам плът,
топла,
мека,
в която да се завия
вместо в лучената броня.

Смъртта е занимание самотно...

   Гробища...

   Виждам се, как бродя по тях, сред избуялите треви, напуканите или окрадени паметници и се чувствам спокоен. Може би твърде често съм минавал покрай тях за да разучавам духа, който струи от тях. Но в съня си аз ходя между неравните редици от надгробни плочи, гледам снимките или барелефите на починалите и искам да узная историята им, да науча какви са били, всичко отвъд онези дати на раждане и смърт, епитафиите и лицата. Сякаш ако мога да ти разбера, да науча повече за тях, то ще мога да общувам и със живите. Докосвам с ръце камъните, провирам се между излезналите от мъртвата плът дървета, които хвърлят сянка за да може здравецът да избуи по черната пръст. И те са студени, камъните, бездушни и неносещи нищо за моето съзнание. А някъде там, горе, птиците правят своите все по-стесняващи се кръгове. Крясъците им се чуват, приветстващи новодошлия.

Тяло и воля (частична)

Сутринта ме завари мързелив в дивана-легло. Гледах тавана, слушайки как останалата част от домакинството се изнасяше. Часът бе едва седем без петнайсет. Малко след като установих този факт се унесох отново за някакво време, но скъпоценната ми котка ме върна към реалността. Погледнах часовника и се извъртях. Гледах, през простора на балкона, какво е времето навън. Витоша зеленееше, а светлината, която влизаше в стаята, ми подсказа, че няма облаци. В този момент в мен се водеше диалог между мързела и жадния за планината човек. Докато първият се позоваваше на факта, че усеща леки пулсации в главата от снощните бири (спестявайки си факта, че също така бях спал повече от обикновено), другият просто му каза "Майната ти! Отивам!".

Прекъсване...

Трамваят изтрака,
внезапно и бързо,
с две очи жълти
от тъмнината.
Изсмя ми се зловещо
как времето е минало,
а думите мои
неизречени остават.

Гледам я
и знам, че и
секунди липсват
за пледоария встъпителна
или изречение дори.

Гърлото пресъхва,
сърцето пак тупти,
очите я изпиват,
а мисълта надява се
на друг шанс
за думите ми три...

Лирично отклонение 6

Люшка се,
съзнанието уморено,
а очите сляпо гледа
отражението си черно
 в автобусното стъкло.

Мислите блуждаят
в чудене,
кое реалност е
и кое пък сън.

Клепките затварят се
и там, отвъд,
светът е драг,
пълен с длани топли
на някой друг.

Колела, реалности, мечти..

Автобусът се клати леко по пътя си, свивайки от улица в улица и ускорява където трябва за да може да влезне в график. Всички вътре сме наблъскани, усещаме потта на другите, техния мирис и чувство за близост. Вече е късна пролет и слънцето напича силно, а естествено прозорците не се отварят достатъчно. Някой буден гражданин връхлита вътре със своите четири плика с безобразни покупки и търси място да седне, а щом не го намери започва да хули "необразцовите" пътници. Друг му отговаря, започва спор и накрая превозното средство се превръща в своеобразни кулоари на правителство в сянка с много скрити депутати (всъщност дървени философи). Естествено има и онези, непукистите, които продължават да блеят някъде в пространството...

Лирично отклонение 5

Вода сънуваш
и в титанично отчаяние
опитваш да изплуваш.
Ръцете ти се мятат,
дробовете борят за глътка въздух,
но пълнят се с вода.
Кашляш,
буйно бие ти сърцето.
Уплашен,
стреснат,
отварят ти очи,
откривайки,
че плуваш нанякъде, уви...

Град

Събуждам се сутрин и той нахълтва в главата ми. Сред пустошта от звукове в стаята, се прокрадва отвън, вече събудил котаракът ми, мяукащият му двоен агент. Очите ми се затварят и отварят няколко пъти, протягам се, след което се завъртам като гъсеница за да се превърна в какавида от одеалото си. Естествено знам, че е късно и затова се надигам за да го приема.

Завръщане...

Събудих се преди алармата си след кошмари, че съм на работа и целият ад се излива върху мен. Отварям очи и гледам тавана. Дишането е учестено и се питам дали не сънувам това покрай обажданията от службата и знанието, че се връщам в София. Демотивиращото начало на деня се допълни от приготвянето на багажа. В това да събираш нещата си се състои второто сбогом, което човек си прави. По същия начин преди години, напускайки къщите в които живеех, аз оглеждах стените им, дори понякога драсках неща по тях за да се запомни, че съм бил там. Сега нямаше да си позволя това нещо. Имах останал козунак и го изядох за закуска. Другите не бяха гладни, само пиха кафе.

Меланхолия, преценка на ситуации и черноморско средиземноморие...

Бунтовно издраскана стена

Сутринта нямаше аларма, но въпреки това се събудих рано. Мързелът и унинието ме бяха обхванали и се въртях в леглото с множество мисли бягащи из дебрито на съзнанието ми. Бях се вгледал в лампиона, странно декорираните стени (които приличаха на отрупани със заскрежен сняг, лъскав и студен) и слушах глъчта, носеща се отвън. Усещах как компанията ми в другата стая още спеше, а нещо вътре в мен напираше да излезна. Внезапно четирите стени започнаха да се събират и притискат съзнанието ми с нещо повече от физически ограничения.

Една песен за изгрева, любовта към морето и още нещо...

преди изгрева

Алармата ми прозвънява в 4:00. Отварям кървясали очи, изключвам я и се псувам, защото съм забравил, че предната вечер сме се разбрали, че ще ставаме в 5:30 сутринта. Трябва да се снима изгрев (това е задачата, която сме си поставили за деня). Моментално затварям очи, мислейки си как съм нагласил алармата за след час и половина да се излюпя като кукуряк, а истината е съвсем друга и жестока. Будя се от вътрешния си часовник малко преди въпросния час, оглеждам се тъпо в светнатата лампа с нахвърляни наоколо книги по декоративна дентрология, прозявам се и се вторачвам в тавана. Тогава от другата стена зазвучава рок парче и знам, че другите биват събуждани от телефона си. Сядам по турски в леглото и още се осъзнавам.

Обикаляне на плажове извън сезона...

Хевиметъл заведението на Шабла..

Сутринта в Шабла се събудихме готови за приключения. След кратко обсъждане на проблема с дефекацията (от толкова път и сандвичи предния ден всички се бяхме спекли тотално), направихме рейд в търсене на закуски, но за съжаление се оказа, че няма никъде и финиширахме в близкия супермаркет за разни тестени изделия и айрян. След като се натъпкахме, отскочихме за събуждащо кафе в заветното "мйетъл" заведение "Шестограм". Апокрифното техническо име на заведението не говореше за визията вътре от плетени ракитени кресла и маси и застоялата миризма на плесен.

Началото на едно пътуване...

Малко извън София

Морското ни пътуване започна на 9 април, специално за мен в моята собствена стая с разхвърляни наоколо принадлежности. От опит съм стигнал до извода, че човек трябва да пътува леко и компактно и бях взел решение да не нося много дрехи със себе си, а точно толкова колкото да се съберат в една раница. По хемингуейски направих няколко сандвича, които обаче да са достатъчно питателни и ги набутах в един плик. Изпълнявайки традицията си люснах вода (макар и купена минерална) и тръгнах. Учудващо е как човек се амбицира при пътуване, а именно това, че раницата ми беше неудобна и тежка (имайки уговорката, че носех и спален чувал за всеки случай, случай, който така и не дойде) вървях с изправена стойка, бързо и ритмично към срещата с останалите от компанията.

Преди пътуване

Обикновено е сутрин рано. Чаят ми дими приятно в чашата, евентуално имам сандвич или два за закуска. Размотавам се по домашни дрехи, окъсани, избелели и покрити с космите на котарака ми. Спокойно върша ежедневните си задължения, но не забравям отворената раница, която е зинала паст в очакване на още багаж. Тя е хищник, който очаква принадлежности - четка за зъби, гребен, хавлия, нещата от първа необходимост за пътуване. И аз ще й ги дам, защото тя е гладна като моята душа.
Аз закусвам, слушам музика, но съзнанието ми е далеч, то пътува, представя си картините напред и се настървява. Обикновено Иги Поп ме подканя да поема със залеза, но аз искам изгрева, защото света ще се роди в началото на моето пътуване, ще го опозная в нова светлина, аз ще се родя в нея, изпълнявайки метаморфозата от гражданин към пасажер. И в избелелия си потник, под кожата, вътре в гръдния кош, усещам как сърцето ми бие в очакване на първата стъпка...

Хора, пътища, лагери, кръстопътища, огън и тотеми...

За някои хората са книги...

За други, те са смес от божествено и земно, амалгама, която ги докосва до съвършенството на природата...

Лирично отклонение 4

Град си,
множество от улици,
сгради и треви.
Минавам
и всеки ъгъл
разкрива ми картина нова.

Слънце се подава
в онзи цъфнал двор,
а другаде дъжд
мие сивите павета.

Вървя и запленен
оставам от твойта
постоянно меняща се красота.
Спирам да се полюбувам,
а ти продължаваш да растеш
и чудя се ще мога ли
с поглед да те обхвана?

Ускорявам крачка,
милвам твоите сгради,
жадно търсещ възела,
на всичките ти пътища,
където щастлив
да седна и заспя.

Щилер...

Виждам го твърде ясно понякога - масата, бялата стая, големите прозорци от които струи ярка светлина. Няма мрак, само студена ярка светлина. Срещу мен има мъж, който няма лице, никога не съм му давал такова, но той е там с толкова тежко присъствие, че се чувствам като Атлас, който носи света на раменете си. Моя собствен свят. Безлицевият се е облегнал и пуши. Предлага ми и на мен. Аз се пресягам към кутията, вадя внимателно една цигара и поднасям пламъка на клечката към отворения й край.

Врабчето

Влетя неочаквано. В автобуса бяхме няколко души, всичките отиващи на работа. Утрото едва се бе разведелило, а мозъците ни спяха до момента, в който то ни извади от апатията. Врабчето. Явно се беше скрило под някоя седалка в търсене на храна за малкото му телце. Перушината му, кафеникава, се бе надигнала от въздухът в дробовете.

Вратите тъкмо се бяха затворили, а гумите се отлепиха от статичното си положение. Тогава то изскочи в див ужас - свободното създание, което го отвличахме, ние, лошите хора. Блъскаше с човчица по стъклото, подобно на онези тлъсти насекоми, които също влизат в градския транспорт през лятото. Стана ми тъжно като го гледах, исках да го хвана и да го пусна, да си лети в мир.

Лирично отклонение 3 (Човекът с две лица)

Човекът с две лица,
уморено гледа хората навън.
Държи ги по едно в ръка
и чуди се как да се яви в света.

Надява той едното
и мигом блесва всичко в усмивка.
Усмихва се и той,
а слънцето е пръв другар.

Смее се на глас,
тича под дърветата в захлас,
мечтае за целувка,
за прегръдка,
за погледа на милите й очи.

Хората,
те усмихват се насреща,
а слънцето
с топлина блести.

В другата ръка,
разкривеното стои,
сълзите в него са река.
Надява го внезапно
или то обзема го кат бяс.

Слънцето далечно там блести,
хората са сиви,
монохромни,
с очи на луди,
той ги чувства кат диви.

Мъглата обгръща го
с топла мека влага,
плаче с него
щом дори дъжда
го изоставя.

Моли се
за нечия целувка,
за прегръдка,
за топли, живи там очи.

И държи той двете си лица,
по едно в ръка,
 а в огледалото го гледа
празното петно, наречено душа.

Лирично отклонение 2

Понякога ти се завръщаш
от дебрите на миналото,
в черна рокля, с руж.
Откриваш отворена врата
и нахълтваш без да си поканена.

Виждам те
и късно вече е за мен.
Нечакана и нежелана,
цигара във уста
и пламтящ кибрит в ръка.

Смърт си ти,
и бягам от ножа в твойта длан,
но твоят образ,
обичано-омразен, ме намира
и на най-далечна гара.

Лудост,
единствено тя ме обзема,
когато опитвам се да те извадя,
да те забравя,
а най-подир спокойно да заспя.

Топлите ти пръсти,
впиват се жестоко,
а тялото ми е веч в белези безчет.
Уморено, слабо и ранено
иска само пак да излезнеш ти отвъд.

Позиция

  Студено е. Хора говорят на мегафон, но звукът се размазва в ледения въздух, достигайки до мен груб и неясен на моменти. Гледам ги отдалече, застанали над множеството, редейки думи, които трябва да надъхват всички долу. Те не са по-важни от нас, те имат нужда от нас, така че ние сме движещата сила, всички, които сме излезнали на студа за да защитим позицията си. Някои започват да викат, да скандират, чуват се различни по звуци и продължителност свирки, барабани, някои удрят шишета едно в друго, какафонията е пълна. "Цеко вън от Алеко!"

Бързото бягство

  "Доколкото знам няма друга столица, която да има такава планина около нея!"

  Казва това докато върви бързо, подпирайки се на щеките си. Вече сме се разминали един - два пъти докато слизаме, всеки самостоятелно, към въпросния град, нашия дом. Облечен е по-подходящо за планина, с червеното си шушляково яке, шапката, ръкавиците. Истински планинар за разлика от мен, който е отишъл с пет ката дрехи, най-отгоре с палто, някакво градско денди, което стиска червено вино в пластмасова бутилка, а някъде вътре в раницата се клатушка термос със зелен чай. Един разпасан хаймана с други думи. И въпреки това и двамата сме там, в студения ден, носовете ни са зачервени, а въздухът, който е упойващ от боровата гора, влива сили в телата ни. Тъй като поддържа по-бързо темпо от мен, му пожелавам приятен ден, а той ми махва с едната си свободна ръка и поздравява седящия на пейката при Белята вода.

Музикално - съновно отклонение

  Често сънувам как тичам.

  Гоня нещо, търся нещо, бягам от нещо...

  Когато попаднах на този клип се сетих за всички тези сънища, за моите бягства на сън и наяве. Гледайки бягащите деца, онова първото, което едва едва потегля, лицето му се раздрусва от началните стъпки, бавно преминаващи към бяг, а в очите му се чете меланхолия се замислих не бягам ли от себе си? Нима не съм онова пълничко, луничаво хлапе, което е отчаяно в търсенето - бягство? Нима всеки от нас не е в това видео, не си е представял как бяга, сам или сред други хора, до степен при която му става лошо и накрая повръща или припада?

Далчевата къща...

           "Сам дяволът я сякаш дал под наем,
           но неизвестно кой е наемателят."


   Къщата е пропита с влага, а стените отдавна са загубили онзи свеж бял цвят. Като потънало туловище на кораб, което постепенно става все по-синкаво от морската вода, разтваряйки се като ненаситен разтвор. Когато ги докосвам усещам наносите на времето и калта на наводненията, замислям се за историята на къщата, на това обитание далеч от нормалния свят на редовия гражданин.

   Това място е реалност на обезветените вещи, отдавна загубили сигурността в собственото си съществуване, и тежката миризма на мухъл, пържено и алкохол. Тук е царство на пустота, което няма владетел. Разрухата е безконтролна, хаотична в световете, управлявайки със зарове, които в необичайната комбинация са сами по себе си още по-откачени..

  Гледам олюпените шкафове, без стъкла, с провиснали рафтове, почти без вещи по тях. Кафявият цвят е патинирал, подобно плесен, и ти се догажда само като го гледаш. Липсата на вещи е плашеща - говори, че няма присъствие, няма живот. Ако затворя очи и си спомням дните когато цветовете бяха нови. За миг тази древна сграда не прилича на гробница или артефакт, а на дом. Белотата на латекса я направи тогава по-светла и позитивна. Но това се оказа грим, просто пудра върху женско лице, което е твърде престаряло за да хваща окото. Гримът се размазва, разкривайки фасадата с цялата й грозота и разруха. Видял веднъж истинското й лице, то остава в теб, впива се с кокалести пръсти и подобно на паяк плете мрежа около спомените ти. Духът на къщата прониква и те заразява смъртоносно.

 

Лирично отклонение...

Беше откровение,
гледайки как тичаш
под дъждовни капки,
ти, романтичен мой мираж.

Роклята ти бе на петна,
огромни аленочервени цветя,
с разтварящи се чашки
пиещи влага от дъжда.

Стоях скрит под стряха,
сух, далечен и студен,
гледах те като видение,
но ти не гледаше към мен.

Бе затворила очи,
усмихната, с разрошени коси.
Капка подир капка
обливаха лицето ти,
целуваха малката бенка
над лявата вежда.

Сърцето там тупти,
видяло нимфа след букови гори.
Затварям силно аз очи,
но танцуваш жадно зад клепачите,
уви...

И търся смелост в мен
да напусна сухата земя
за да тичаме
в мократа гора.

Песента

            През седемдесет и седма Иги Поп я създава. Песента. Онази комбинация от мелодия, текст и специфичен глас, която прониква в порите ти, оттам в кръвта и достига до мозъка. Той предава сигнала и ти вече си потеглил, физически или мислено на някъде, без значение посоката. Движението, меланхолията на нощния град, самотата в търсенето.... Всичко е там, в думите на Пасажерите. И е прекрасно...

           

Мисли върху пасажера...

        Какво е пасажерът?

          

            Винаги съм смятал, че той е донякъде във всеки от нас, все пак кой не обича да пътува, да открива нови неща, но истинският пасажер е нещо различно. За него пътят е начин на живот, единственото осмислящо нещо, което му дава увереност. Способен е всеки един момент да захвърли всичко и да поеме в определена дестинация. Ако не е на път физически, то той броди с ума си, в мечтите си, наблюдава хората около себе си и ги преценява, разигравайки различни сценарии с тях. За него познанието на вътрешния свят е също толкова важно както и откритите степи, смятайки всеки човек за отделен хоризонт.

Започва път от моя праг....

        Отварям вратата. Там, окъпан в светлина или мъгли, е целият свят. Той ме дебне, а може би и аз дебна него. Никога не мога да преценя кой е по-силният от двама ни, кой е хищника и кой жертвата. Да предположим, че съм аз. Излизам с бодра крачка, спускам се по малките улички, бродя из града. Търся онези малки вълшебства, които за другите са ежедневие, нещо, което няма да видят. Като онези далечни строителни кранове, с потънали в мъгли основи, а огромната им метална конструкция се движи като откъсната от земята, надмогнала гравитация. И за миг решавам, че може и да са извънземни, че това са техните кораби и ние ще направим първия контакт, аз и другите хора на спирката и улицата. Илюзията е мимолетна, но въпреки това красотата на тези обикновени арматури, надвиснали над бетонената конструкция, остава в главата ми.

       Или групата пияници, които още в осем сутринта са извадили бутилките с бира, препичат се като гущери на зимното слънце и пушат лежерно фасове. Ако се вгледаш в лицата им, виждаш сред отломките, дълбоките резки на битието им, някаква дълбока мъдрост, която ако прочетеш правилно може да ти спаси живота.

       И това са само примери от света, който е навсякъде, в очакване да те залее с информация, да ти открие красотата и грозотата си, да те направи пътник в неговите селения. Просмуква се под вратата, в дрехите ни, в душите ни. От миговете, в които се усмихваме на слънцето до онези на бродене из мрака. Светът е хората, с които се запознаваме, местата за които мечтаем, думите в книгите и героите в пиесите и филмите.

       Светът е голям и аз искам да го опозная колкото се може повече....

       

       От началото на моя праг...