През седемдесет и седма Иги Поп я създава. Песента. Онази комбинация от мелодия, текст и специфичен глас, която прониква в порите ти, оттам в кръвта и достига до мозъка. Той предава сигнала и ти вече си потеглил, физически или мислено на някъде, без значение посоката. Движението, меланхолията на нощния град, самотата в търсенето.... Всичко е там, в думите на Пасажерите. И е прекрасно...
Открих я, не беше ми открита в момента на моето моделиране като пасажер. Както се казва когато човек губи нещо, не знае какво открива. Аз намерих мантра, която ме постави на пътя на промените. Сякаш бяхме създадени един за друг, идеални бродещи души, търсещи нещо без да са сигурни какво точно. Затъквайки слушалките в ушите ми, тогава с брада и не особено дълга коса, аз й показвах града, неговата мрачна утопична красота. А тя ме насочваше къде да гледам - жълтеникавите прозорци, мъглата по улиците, хората минаващи като сенки, онези целуващи се в тъмните ъгли. Превърнах се с нейна помощ в призрак на града. Ходех бързо, с бодра крачка. Може би в началото скоростта ме караше да забравя, да се чувствам жив. След това всичко си дойде на мястото - движех се в ритъм и всичко се случваше в ритъм. Песента има силата да настрои живота към нейния такт - забелязваш как листата се откъсват от клоните сякаш пеят "Ла ла ла ла ла...", колите се връщат напред и назад за да следват рифа на музиката...
Когато Иги Поп се вдъхновява за песента, се намира в едно такси (или влак, зависи от вариацията на историята) и обикаля града. Сигурно е бил на наркотици, залепил кокалестото си лице в прозореца и е гледал високите черни сгради, неоновите светлини, почти липсващото откъм звезди небе и несъзнато е дефинирал Пасажерството. Присвил очи от неоновата поквара на града, самотен бунтар, който отказва да спре, защото в бързината на колата вижда как хората се обезличават, чертите им се размиват и загубват човешкото в тях. Сигурно презира оседналия живот, болен от дребни ежедневни проблеми. В този миг Иги е Пасажера, той е колелото, което бута съществуването, писалката, която ще опише видяното....
Щом започнах да бродя из града, слушайки непрестанно тази песен, все едно загубих времето или по-точно времето изгуби мен. Това е извечна творба, която винаги ще е популярна. Независимо от мястото на което си, тя ще се впише, ще открие нишките на настоящето, с които да се обвърже и да бъде съвременна. Звученето й ми напомня за Дивия запад, каубоите и пустите откъм хора прерии, свободата да се придвижиш между градовете, разчитайки едиствено на собствената си воля. Също така и с 30-те години на ХХ век, 60-те, 70-те, 80-те, 90-те. Номадския дух е неунищожим при хората от древни времена, затова и музиката на Пасажера ще е извечна до момента, в който немислимото се случи, а именно този дух умре...
В таксито, в града, на работата, в любовта, на чаша бира, сам в мрака на стаята, сред думите, които чета или пиша, във влака с размиващи се образи.... Мантрата ми е с мен и ще бъде с мен докато не спра да се променям и да търся, да опознавам, откривам...
Защото всичко се променя, а Пасажера ще продължи да язди към меланхоличната неонова красота на града...
Няма коментари:
Публикуване на коментар