Често сънувам как тичам.
Гоня нещо, търся нещо, бягам от нещо...
Когато попаднах на този клип се сетих за всички тези сънища, за моите бягства на сън и наяве. Гледайки бягащите деца, онова първото, което едва едва потегля, лицето му се раздрусва от началните стъпки, бавно преминаващи към бяг, а в очите му се чете меланхолия се замислих не бягам ли от себе си? Нима не съм онова пълничко, луничаво хлапе, което е отчаяно в търсенето - бягство? Нима всеки от нас не е в това видео, не си е представял как бяга, сам или сред други хора, до степен при която му става лошо и накрая повръща или припада?
Винаги ми е било странно как в сънищата всичко е замряло. Листата падат невъзможно бавно от клоните, които дори не се движат нервно или плавно от вятъра. Тревата е права, висока, зелена и росна. Хората са призраци, населяващи този имагинерен свят. Всъщност вятър няма, той не съществува и аз не знам какво движи косата ми...
Светът на съзнанието ми е фантом на реалността и аз тичам в него. Усещанията ми са учудващо реални - всяка стъпка преминава през тялото ми, камъчетата, които се подбиват в петите. Единствено липсващия вятър е странен, няма го, не бие в лицето ми, кичурите ми стоят като изкуствено оформена коса на играчка. Светлината се разслоява на лъчи, всеки от тях се плъзга по повърхносттите наоколо и ме ослепява за момент. Осъзнавам мимоходом, че аз съм единствената движеща се сила, всичко останало е спряло и ме чака да го разруша с преминаващото си тяло, аз съм константа, единственото мерило на Айнщайн. В своето движение аз моделирам света около себе си, претворявам го в бягството като ръцете на грънчар парче мазна пръст...
Другите в сънищата са също статични, преминават като картини и въпреки това се движат като видения над тревата. Без да я докосват, без да заявяват присъствие. В един сън, аз тичах заедно с един приятел, опитвах се да го настигна, а тялото му бе постоянно извито в трескавата поза на маратонец. Въздухът ми намаляваше, усетих как спираше да навлиза в гърдите ми и аз намалих темпото си, чувствах болките в краката си. Не можех да го настигна, отказах се. В следващия момент се бях обърнал и в червената сгурия, по която се надбягвахме, имаше само един чифт следи...
Ето, децата стигат началната си крачка, направили една пълна обиколка. Понякога си мисля, че в това бягане единствено се опитвам да се отдалеча, но в крайна сметка правя пълен кръг. Насън се опитвам да изпразня главата си, да се съсредоточа върху пътя, но единствено, което виждам са натрапчивите видения на другите. Спокойни, застинали в една поза, която говори толкова много, че на мен ми се повдига и понякога се будя с крясък...
Обичам да бягам в истинския живот, но не и на сън. Там нищо не е като във фантома на реалността. Кожата ти се поти, става влажна и лепкава за да се охлади. Вятърът е истински, навява прашец в очите ти и пипа мокрото ти от усилие тяло с ледени пръсти. Косата ми влиза в лицето, разнесена от вятъра, избягала от затвора на ластика, мазно полепва по челото. Притварям клепачи, започвам да гледам пътя през две цепки, неговите извивки и неравности. Опитът ми да освободя мозъка си от другите не винаги е успешен, нирваната ми се губи и за да я достигна увеличавам оборотите, защото знам, че от там ще се измъкна от блатото на несигурността.
Светлината обаче е реална. Облизва всичко наоколо и сякаш е спряла, но всъщност в състезанието си с нея аз съм губещия. Минавам в лек бяг покрай оградата на една детска градина. Обичам когато е вечер, слънцето вече клони и светлината преминава през пролуките, пречупва се, бива поглъщана от боядисания в черно метал. Ако успея да мина достатъчно бързо покрай нея напускам реалността за момент. Лъчите се процеждат между железните пръти и аз виждам как бягам покрай бясно навиваща се кинолента. В момента, в който протегна ръка, тя става нереалност, аз самия ще се превърна във фикция, един кадър, който бясно препуска в прожекционния апарат, а публиката долу ще негодува, че не знае какво се случва. Погледнат отстрани ще съм като танцуващите в дискотеката когато пуснат бясно включващите се и изключващи се светлини, а ти наблюдаваш всичко като стоп-кадър анимация. И въпреки това аз продължавам да бягам докато сигналната уредба в мозъка ми не запищи в един глас "СПРИИИИИИИИИИ!" и очите ми се подлютят от потта на челото.
Винаги съм се чудел дали всеки пасажер не сънува как бяга нанякъде и отнякъде, знаейки, че може будното време да не му стигне за да намери щастието, своя финален пристан на душата. Онова място на Нирвана, където ще е задоволен. Аз все още продължавам да сънувам как бягам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар