Далчевата къща...

           "Сам дяволът я сякаш дал под наем,
           но неизвестно кой е наемателят."


   Къщата е пропита с влага, а стените отдавна са загубили онзи свеж бял цвят. Като потънало туловище на кораб, което постепенно става все по-синкаво от морската вода, разтваряйки се като ненаситен разтвор. Когато ги докосвам усещам наносите на времето и калта на наводненията, замислям се за историята на къщата, на това обитание далеч от нормалния свят на редовия гражданин.

   Това място е реалност на обезветените вещи, отдавна загубили сигурността в собственото си съществуване, и тежката миризма на мухъл, пържено и алкохол. Тук е царство на пустота, което няма владетел. Разрухата е безконтролна, хаотична в световете, управлявайки със зарове, които в необичайната комбинация са сами по себе си още по-откачени..

  Гледам олюпените шкафове, без стъкла, с провиснали рафтове, почти без вещи по тях. Кафявият цвят е патинирал, подобно плесен, и ти се догажда само като го гледаш. Липсата на вещи е плашеща - говори, че няма присъствие, няма живот. Ако затворя очи и си спомням дните когато цветовете бяха нови. За миг тази древна сграда не прилича на гробница или артефакт, а на дом. Белотата на латекса я направи тогава по-светла и позитивна. Но това се оказа грим, просто пудра върху женско лице, което е твърде престаряло за да хваща окото. Гримът се размазва, разкривайки фасадата с цялата й грозота и разруха. Видял веднъж истинското й лице, то остава в теб, впива се с кокалести пръсти и подобно на паяк плете мрежа около спомените ти. Духът на къщата прониква и те заразява смъртоносно.

 
А водата е навсякъде...
  
   Отражението е размазано, самото огледало е зеленикава водна пелена. Отделни петна по него стоят като пръски, не, наносни гнезда  - водата е отнесла калта и водораслите, а пясъкът е поел зеления оттенък. Когато се прави огледало се използва като суровина стъкло, рециклирано, и от чистотата на сместта зависи колко качествено ще е отражението му. Това тук е стена от морска пяна, вълни идващи на талази. Докато наблюдавам сиво-синьо-зеленикавата повърхност и бледото и безлично шкафче отстрани се замислям как ако сложа ръка върху огледалото, тя ще потъне в морето на разрухата, отвъд равната повърхност, и докато съумея да я извадя ще съм я загубил.
   Не мога да откъсна очи от него. Не защото съм красив, а тайната, която то крие ме привлича. Нали е прозорец, който гледа навътре и навън?! Зная, че е побрало в себе си всичката мъка на къщата, нейната съградена душа, и вероятно светът отвъд повърхността му ще е пропит от морски лишеи.

   Ръцете на мъжа са подути, леко, не чак толкова забележимо, но в резултат от живеенето в тази къща е неизбежно. Цигарата между пръстите е смачкана и димяща. Гледам наболата му брада, кожата с менящ се цвят, очите. Очите му ме плашат най-много - макар да искат да изглеждат като преди, те не могат. Усещам, че къщата се е промъкнала в тях и той е вече оплетен. Чета там отказване, примирение. Все така чепат като характер, вкопчен в живота, в емоциите си, но реално не живее отдавна, отказал се от тази привилегия. Погледът му е кървясал от напиращи сълзи, от затвореност, тъга, умореност и загниване. Вълчи поглед на единак, който са му останали само зъбите, но и те вече не му трябват.

   Засмуква от цигарата. Единият пръст е промазан с йод, жълточер, а другият е покрит със ситни рани. Лицето му е отпуснато, меко, отсечеността на чертите му изчезва, а ситните бръчици се появяват между сивкавия райграс на лицето. Гледам белегът на устната му - имало ли го е преди, не съм го забелязвал, откъде се е взел? Много въпроси, които не мога да задам, а отговорите ми се губят.
   Той е старецът, а аз съм хлапето. Морето е животът и той не е извадил голямата риба от него. Опитал се е - това е било семейството, щастието, мерлин, който непрекъснато му се е изплъзвал. А накрая, когато е успял да го усмири и привърже към малката си лодка, наречена "Сърце", е открил, че няма да можа да го спаси от акулите. Може би е осъзнал, че и той е акула. Сега там вижда неуспеха си, оглозгания до кост скелет, без глава, блед и плашещ. Той ми разказва спомените си, борбата с морето, за приближаващите акули с перките, гребенът над водата, хищната паст с безброй зъби. И аз съм хлапето и му вярвам. Всеки старец има нужда от хлапе да вярва в него, за да е жив той самият. Защото няма да има друг до него.
    В този момент искам да дишам, но единствено усещам как се нагълтвам с вода и потъвам. Стискам устни и махам с ръце прииждащите водорасли. Светлината, която влиза отвън е оловна, а аз се чудя колко трябва да се потопя навътре за да открия първоизточника, създателя на това място. Може и наистина да е дявола, отдаващ я под наем на безброй хора? Ще ми стигне ли въздуха в дробовете за да го постигна, да доплувам до там? А за да избягам?
   Пукнатините са разцъфнали като дървета по стените, а прах, мазнина и мръсотия е полепнала по всичко. Чудя се дали това не е древен езически храм, къща, която е жадна за кръв, за сърца. Готова да сломи духа в тесните си помещения, да дари сърцето с влажен въздух и то да залинее. Проглеждам за миг в нея и виждам как тя ще надживее всички, независимо колко разрушена изглежда, ще оцелее и ще чака новите души след като е изсмукала старите. Нуждае се от хората за да ги лиши от мечтите им и окове към лепнещите си стени.
   Забелязвам портрета на стената - той е без лице. Малката картина се е размазала и стините черти отдавна са изчезнали, останали са само овалът и това, което е било коса. Потръпвам от страх, защото тя прави всичко това и с хората, обезличава ги.
   Той не иска да ми покаже, че се е предал. Уязвява ме, но нещо в думите не е същото, буквите миришат по друг начин. И аз знам, че няма как да му помогна, да протегна ръка и да го издърпам. На стената отсреща се откроява лице, друго, непознато за мен. То не е ясно, но има нещо демонично в него, в петната, които го оформят. Чувам студения му смях и знам, че единственото, което ми остава е да избягам, да се спася от тази "далчева" къща, надявайки се, че самият аз не съм вече заразен...