Отварям вратата. Там, окъпан в светлина или мъгли, е целият свят. Той ме дебне, а може би и аз дебна него. Никога не мога да преценя кой е по-силният от двама ни, кой е хищника и кой жертвата. Да предположим, че съм аз. Излизам с бодра крачка, спускам се по малките улички, бродя из града. Търся онези малки вълшебства, които за другите са ежедневие, нещо, което няма да видят. Като онези далечни строителни кранове, с потънали в мъгли основи, а огромната им метална конструкция се движи като откъсната от земята, надмогнала гравитация. И за миг решавам, че може и да са извънземни, че това са техните кораби и ние ще направим първия контакт, аз и другите хора на спирката и улицата. Илюзията е мимолетна, но въпреки това красотата на тези обикновени арматури, надвиснали над бетонената конструкция, остава в главата ми.
Или групата пияници, които още в осем сутринта са извадили бутилките с бира, препичат се като гущери на зимното слънце и пушат лежерно фасове. Ако се вгледаш в лицата им, виждаш сред отломките, дълбоките резки на битието им, някаква дълбока мъдрост, която ако прочетеш правилно може да ти спаси живота.
И това са само примери от света, който е навсякъде, в очакване да те залее с информация, да ти открие красотата и грозотата си, да те направи пътник в неговите селения. Просмуква се под вратата, в дрехите ни, в душите ни. От миговете, в които се усмихваме на слънцето до онези на бродене из мрака. Светът е хората, с които се запознаваме, местата за които мечтаем, думите в книгите и героите в пиесите и филмите.
Светът е голям и аз искам да го опозная колкото се може повече....
От началото на моя праг...
Няма коментари:
Публикуване на коментар