Винаги съм смятал, че той е донякъде във всеки от нас, все пак кой не обича да пътува, да открива нови неща, но истинският пасажер е нещо различно. За него пътят е начин на живот, единственото осмислящо нещо, което му дава увереност. Способен е всеки един момент да захвърли всичко и да поеме в определена дестинация. Ако не е на път физически, то той броди с ума си, в мечтите си, наблюдава хората около себе си и ги преценява, разигравайки различни сценарии с тях. За него познанието на вътрешния свят е също толкова важно както и откритите степи, смятайки всеки човек за отделен хоризонт.
Единственото за което съм сигурен е, че той няма корени. Загубил ги е някъде по пътя и в него зрее една празнина, която търси запълване, дарява го с непрестанен глад за нови неща. Липсата на корени му дава възможността да овладее мимикрията до нови висоти. Той е еднакво близък с елегантните хора в скъпите заведения и с онези, намиращи се в малки задимени кръчки, изцапани с пот и мръсотия и пиещи евтин алкохол. Ще говори с тях на техния език, с високопарни или разговорни думи, за да извлече всичко, което ще му е от полза. Не обича кухите хора, те го отегчават с своята поза. Често се различава от всички, другите го смятат за студен и отдръпнат или обратното, той е някакво късче слънце, което ги озарява с интересни истории, разказва им за местата все още непосетени, но вече набелязани.
Винаги си представям следната сцена, когато разсъждавам за Пасажера - един скитник, с прашни дрехи, който влиза в задимен крайпътен бар. Там всичко се е просмукало с цигарения дим, тежък и от маранята на обедното слънце, вентилаторът жужи в тишината между надиганията на чашите и търкането им с твърдата кърпа от бармана. На някоя от малкото маси са насядали мъже, също пропили се от цигарите и жегата, отпуснати, с потъмнял блясък в очите, онзи блясък характерен за всички отказали се да мечтаят. Те ще погледнат непознатия, как отива към бара за да си поръча нещо, ще го разгледат от глава до пети, ще се настроят срещу него понеже е чужд на тяхното село. Той от своя страна ще вдигне ръка в поздрав най-малкото за да няма неприятности, ще се усмихне широко и ще каже нещо за жегата навън. Знае, че така се печелят врагове, топят се прегради. И вероятно ще спечели някой от компанията, онзи мечтал за пътувания преди години, сега брадясал работник. Пасажерът ще попита за някаква посока, ще покаже тяхното превъзходство в познаването на района, правейки ги важните. И тогава те ще го приемат на своята маса, ще искат да чуят неговата история, откъде е тръгнал и отива ли някъде конкретно, жадни за външния свят, за непознатите хоризонти. Издигнат на пиедестал от очакване, той ще ги дари с картините, които е видял и осмисли, жените, с които е танцувал и изпитанията по пътя си. Дарявайки им късче от собствената си есенция, превръща мазния бар в пристан за пътешественици, а седналите на по няколко чашки отново мечтаят, блясъкът се избистря и те потеглят по онези пътеки оставени години назад, стават мъжете на които са се възхищавали...
Когато той си тръгне, те ще си спомнят с радост за него, а ако някога се върне по пътя към селището им го очакват отворените им обятия.Той се превръща в един от тях, а те в част от него.
Може би има два вида пасажери – естествени и предизвикани. Естествените са онези, които през цялото време усещаш свободата вътре в себе си, тя ги гони от удобството на дома, слага ги на пътя и те никога не слизат от него, дори и в по-късно време да се установят със семейство. Те са пасажерите от най-чист вид. Предизвиканите са загубилите почвата под краката си, търсещи пристан, но в търсенето те са открили красотата на пътя. От този момент нататък те ще търсят винаги и във всичко хармонията, която им дава пътуването, ще живеят само за него. Въпреки това, те не могат да избегнат някои от старите си порядки, което води до вътрешен конфликт при определени решения. Общото между двата вида пасажери е желанието за движение. Работата на бюро, изобщо стоенето на едно място ги кара да изпадат в апатия или единствено да мечтаят за следващото приключение.
Макар пасажерите да звучат идилично, те много често са самотници. Жаждата за търсене влияе на техния живот, в нежеланието им да се обвържат с оглед на възможността да останат на едно място. Всеки пасажер има някаква лична цел в своите пътувания. За някои това е да достигнат нови хоризонти, други търсят бряг, изобщо място на което да могат да се чувстват в хармония без да се налага да поемат отново пътя, и третите, които искат да намерят онова, което са загубили – близък, вяра, мотивация. Пътят им може да ги отведе до там или напротив, да им даде и друг избор, а от там и пътища по които да поемат. Пътища, които ще ги отведат към други избори и други пътища и така до безкрай. Идеалните спътници на пасажерите са други пасажери, защото споделената страст е силна връзка между хората. Като музиката, литературата, фотографията, театъра...
 | |
| Пловдив 17 септември 2011 |
Няма коментари:
Публикуване на коментар