Бързото бягство

  "Доколкото знам няма друга столица, която да има такава планина около нея!"

  Казва това докато върви бързо, подпирайки се на щеките си. Вече сме се разминали един - два пъти докато слизаме, всеки самостоятелно, към въпросния град, нашия дом. Облечен е по-подходящо за планина, с червеното си шушляково яке, шапката, ръкавиците. Истински планинар за разлика от мен, който е отишъл с пет ката дрехи, най-отгоре с палто, някакво градско денди, което стиска червено вино в пластмасова бутилка, а някъде вътре в раницата се клатушка термос със зелен чай. Един разпасан хаймана с други думи. И въпреки това и двамата сме там, в студения ден, носовете ни са зачервени, а въздухът, който е упойващ от боровата гора, влива сили в телата ни. Тъй като поддържа по-бързо темпо от мен, му пожелавам приятен ден, а той ми махва с едната си свободна ръка и поздравява седящия на пейката при Белята вода.

  Обичам Витоша. Тя е моето спасение когато бързо трябва да изчезна бързо от града, да се покрия от проблемите си и да остана насаме с мислите си. Невероятно предимство е да имаш планина в задния си двор, на трийсетина минути от жилището си, да й се любуваш всеки ден от балкона си, от работата си, да й позволяваш да отвлича мислите ти към приключения. И макар пътят, който най-често минавам да ми е до болка познат, той е винаги красив и вдъхновяващ. Удоволствие да наблюдавам как през сезоните картината се променя, листата излизат от пъпките, развиват се, ярко зеленият им цвят се подменя с различни нюанси на жълто-кафявата гама, падането по пътеките щом изсъхнат, натрупалия сняг по клоните.
  Когато отивам към Златните мостове имам своя ритуал - щом слезна от трамвая на спирката в Княжево (посрещнат този път от табела с надпис "Княжевска баничка") отивам до чешмата и отпивам една шепа от минералната вода. Това винаги съм го приемал като да си лисна вода преди пътуване, молба за сполучливо стигане на целта. Пиейки тази вода, която идва от недрата на планината, аз я приемам вътре и ставам нейно чедо. Планинарите трябва да са нейни чада, в противен случай тя може да се покаже негостоприемна и лоша, те трябва да я уважават, да я ценят. Мисля, че всички планинари го знаят, а и съм виждал и други които правят подобен ритуал, навеждат се и умиват лицето си, след което мълчаливо поемат път...
  Качвам се за първи път тази година, облечен както казах по-горе като денди, и първата ми мисъл бе, че съм си забравил котките. Надявам се да не се хлъзгам много, заради миналогодишния ми опит, когато с Росен минахме през истински леден ад до Златните. Минавам покрай статуята на партизанина (поне си мисля, че е такъв) и бивам приятно изненадан. Снегът е навсякъде, по клоните, пътеките, стои на купчини по краищата и когато се отклоня малко обувките ми потъват. Мек и леко хрупкащ под подметките ми, звукът му успокоява, и нежно се носи в тишината на гората. Обичам когато се качвам делничен ден. Тогава е истинско малко бягство, хората почти липсват и мога да почувствам гората в себе си. Един приятел казва, че чувства биотоковете как преминават през тялото му, въздухът и мирисът на дърветата да попиват в тялото му. И има право. Природата те променя, а планината като цяло е едно от местата, които все още не са опорочени от оседналостта на града, с неговата мръсотия и сивота, която макар и красива по свой начин, може да те докара понякога до лудост. А всички тези клонки, носещи огромни купчинки сняг и открояващи се като вени върху бялото, ми говорят за живот, за свобода. Затова и винаги в началото бързам, задминавам хората, бягам от покрайнините на града и влизам под клонака. На места той се сплита като арка, забулва всичко със сянката си, може би е портал към миналото (поне до първия срещнат)...

  Когато стигам онзи жълт парапет вече се чувствам избягал. Пред мен се разкрива града, облян е от светлина и изглежда примамлив, но  миризмата на боровете е по-силна. Оглеждам сивите блокове в далечината, ярките отблясъци на Александър Невски и окончателно му обръщам гръб. В този момент и телевизионната кула изчезва и аз съм спасен.

София

  Кимваме си и казваме един след друг "Добър ден! Приятна разходка!". Усмивки заблестяват по лицата ни, мимолетни, но топли. Това обръщение, пълно или не, е като тайното ръкостискане на масоните, то издава принадлежността ти към тази група хора, онези с планината в себе си. Възрастта е без значение, полът още по-малко. Понякога ме спират, или аз ги спирам и разменяме по някоя друга дума. Както човекът, който говореше за уникалността на София и тъжно добави след това, че не поддържаме това богатство, а сме го оставили на произвол, хвърляйки боклуци навсякъде. Или момчето, което отиваше нагоре за да се спуска със сноуборд, мъкнейки го на рамо. Мъжът, който приличаше на Джордж Харисън, с дълга бяла коса, или жената, с четирите кучета, махащи дружелюбно с опашка... Тези думи, една, две, понякога цели изречения, ми дават някакво друго успокоение, карат ме да се чувствам част от нещо цяло. Като пасажер, тук намирам други пасажери, с които просто се разминаваме, но остава някакъв кратък спомен, късче във времето, което дава това усещане за общност. Вероятно след ден-два ще съм забравил всички от днешния ден, но няма да изпитвам онази самота на пътника-единак.
  Потъвам в гората и навсякъде е снежна приказка, всяка снимка, която правя е подходяща за албум на скандинавска метъл банда, меланхолично красива, статична, изпълнена с перспектива и дълбок подтекст. Гледам пътя пред мен, осеян с множество отпечатъци, а наоколо няма жива душа. Какво са срещнали тези преди мен? Дали са се върнали по същия път? Какво се е променило? Това са част от въпросите, които ме движат напред, а не простото мислене, че трябва да си направя разходката за деня. Всичко се променя, така че и аз минавам по вече различен път, различен от този, който други са пребродили, защото собствените им крачки са го променили както и моите ще го променят за другите след мен. Чува се пращене. Спирам. Ослушвам се сериозно в тишината. Повтаря се ритмично. Мисля, че е кълвач и започвам да се въртя около мястото откъдето идва с цел да го видя. Няма го, аз свивам очи за да съм сигурен, че ще го видя, но него но няма. Гледам дърветата и тогава осъзнавам, че те издават шума, те ми говорят. Чувам болката в онзи боров ствол, който носи на плещите си пречупения изсъхнал негов събрат, а вятърът го тормози и извива. Сякаш за миг ми казва да се пазя, защото може да прегъне снага под това усилие. Аз разбирам и забързвам.

  "Всичко излишно е нездравословно. П. Димков" пише на табелата с жълти букви. Няма как да не се съглася с това и се опитвам да изпразня главата от излишни мисли, които да нарушат хармонията ми. Просто гледам клоните на дърветата, снега, тези толкова обикновени на пръв поглед неща, които крият истинско тайнство. Тайнство, което сякаш сме загубили в забързания си свят. По пътя срещам още табели с мисли на народния лечител Димков, които колкото и абсурдно забавни да изглеждат на пръв поглед са истини. Междувременно усещам биенето на сърцето си, захвърлил съм палтото и отново съм ускорил крачката. Не че има за къде да бързам толкова, но просто това съм аз...

  Вече съм горе, вали сняг и глутница кучета са се свили в заслона от лекия студен вятър. Пия вино от пластмасова бутилка и гледам малките парцалчета, които се носят във въздуха. Чаят е още топъл. Сещам се за мястото, в началото на Белята вода, където хората отиват да правят секс, било любов, било просто чукане, за хвърлените презервативи, опаковки и кутии. Мисля си какво ли е чувството да правиш любов на такова място, не където са го правили те, а на мястото където съм аз. Да метнеш одеало на земята и да прегърнеш нечие тяло до себе си. Усмихвам се при спомена за един такъв разговор. Наслаждавам се на тишината, пия чай и вино, а кучетата ме гледат очаквателно.
  Гледам захвърлените боклуци под заслона, глупавите надписи по стените му, опитите за разрушение около него и ми става тъжно. Градът е достигнал тук. Спомням си захвърлените презервативи - сякаш ги приемам като акт на агресия към природата, знак как града я притежава, покорявайки я лека по лека. Може би трябва да си намеря друга дестинация на бързо бягство. Поне се надявам да не се налага още. 

  Потеглям бавно надолу и ме обгръща снежната тишина. Чудя се ако свия извън пътя какво би станало, но лекото студено усещане в краката ме разубеждава да опитам, казва ми, че ще има и друг ден. Поздравявам още хора, но те не нарушават хармонията ми и аз дишам с пълни гърди. Коленича и заравям ръце в снега. Разделям се с него за сега. Моето малко бягство е свършило. Пожелавам на други хора приятна разходка и се чудя какво ли те ще открият, което аз не съм успял...