В търсене на Вихрен 2: Срещи по ръба, подминати цели и силата на закона...

Нощта в заслона е неспокойна. Будя се на няколко пъти, защото усещам как се схващам, което не трябва да се случва. Въртя се в опитите твърдият нар да не ми докара нещо, което ще ми попречи да ходя по Кончето. До мен Митака също се върти и аз се опитвам да не го ръгам с лакти или тяло докато се намествам. Чувам дишането на хората от горната част на заслона, а очите ми се опитвам да свикнат с тъмата за да мога да огледам мястото. Различавам очертанията на раниците. Заспивам на пресекулки, но се будя на моменти. Сънувам как изкачвам Кончето, макар да съм го виждал само отдалеч, представям си въжето за което трябва да се държа и как го пускам, политайки в бездната. Будя се в следващия момент и усещам задух, но не заради сънищата, а поради липсата на кислород - от толкова много хора на толкова малко място вече си дишаме собствените изпарения. Въздухът вони тежко и неприятно. При поредното ми събуждане чувам другите, които си шепнат и обсъждат в колко да тръгнат за Кончето, как да си оставят багажите и да се върнат по-късно. Старая се да не дишам, първо защото няма какво, второ за да не разберат, че ги подслушвам. Слухово воайорствам в плановете им. 

Стените на заслона

Часът напредва и другите лека по лека се раздвижват, изнизват се навън и изнасят багажите си. Решавам, че е време да се става, но и останалите от компанията са на това мнение и постепенно всички излизаме навън. Когато аз изпълзявам от заслона ме посреща прекрасно утринно слънце. Склоновете са покрити с ореол, изглеждат нереално светли, бих казал като благословени с божественото начало. Поздравяваме се с останалите, те са извадили фотоапаратите и снимат или пристягат багажите. Аз отивам към гнездото на нашата компания. Рударски вече се е изправил и обяснява как сутринта е имало мъгли, в много ранен час, но след това всичко е било наред. Представям си опцията ако мъглите бяха останали и отказът на останалите да тръгнем. И осъзнавам, че за мен няма такава опция. Стоя и наблюдавам целта, която е все така в далечината, но по-ясна от преди. От тази сутрин част от хората се обръщат към мен с Вихренов, презимето ми, след като са разбрали свързаността ми с върха. Семеен връх, така да се каже.

В този момент, от палатката за влюбени на Митака, се подава ръката на Влади, който стиска бутилката ром. Траперът (или Рейнджърът, както предпочитате) декларираше своята победа над студа и надморската височина. Все пак не всеки път човек нощува на 2775 м. Междувременно другата компания си приготви багажа, остави го пред заслона и потегли към Кончето. Тъй като от нас никой не бе качвал по-рано тази част на страната, то вперихме поглед в тях за да видим откъде минават. Сякаш за да ни прецака някой велик комбинатор по склоновете пробягаха първите мъгли и нашият път за деня бе отново обвит в мистерия, а аз си мислех за съня. Все пак ветровете бяха достатъчно силни и пейзажът се виждаше добре. Извадихме храната, а Митака сложи и газеничето за да стопли вода за кафе. Слънцето се показва и ние се препичаме като гущери. Аз споделям единственото нещо, което ме притеснява в целия поход, а именно страхът ми от височини. Вальо ме гледа изненадан, но аз му казвам, че не е нещо сериозно, а само се проявава от време на време. Не казвам на никой какво съм сънувал, а гледам Кончето.

Приготвяме си багажите като аз и Вальо взимаме повечето обща храна, с което раниците ни не олекват, а напротив имам чувството, че е по-тежка от преди. Докато събираме нещата си откриваме, че другите са оставили Рони, пинчера си, завързан за една от раниците и увит в едно одеало. Тъй като мъникът се е развил, а светлината за пореден път се скрива от облаците, аз и Мила го завиваме отново при което той благодарствено ни ръмжи. Оглеждайки за багажите спокойно обхождам с поглед заслона, чиито стени са покрити с написани или издълбани надписи - чехи, поляци, британци, българи са се увековечили в ламперията. Аз взимам ножа си и правя същото. Вандал до мозъка на костите си.

Мъглите отново се появяват, но не можем да чакаме ако ще качваме връх Вихрен какъвто е планът за деня. Нарамваме раниците, правим обща снимка с моя фотоапарат върху статива (а същият статив, поради приликата си със секс атрибути, се превърна в нескончаема тема на ебавки) и тръгваме. Воалите от сив памук се вият полека от склона нагоре, но пътят е достатъчно добре различим за да следваме маркировката. Отново се разкъсваме и спираме за да се изчакваме в магичната пътека. Междувременно аз мисля за дядо си, който и зимно време е изкачвал Кончето. Представям си трудностите с които се е сблъскал преди всичкоте тези десетилетия. Пътеката се вие, а наклонът на терена се увеличава. Бездната отстрани зейва с тучните си поляни и реката, която като змия обхожда терена. Усещам как адреналинът ми се помпа в краката за да не направя някоя глупост. Където трябва се хващаме за близките камъни, но продължаваме напред. Скоро, от редките мъгли, се натъкваме на другите хора от заслона, които ни успокояват, че сега за минаване е супер. Междувременно слънцето е заело сигурни позиции и скоро започваме да се топим блажено в лъчите му.

Кончето - поглед от грешната пътека

Вървим, теренът е все така стръмен и в един сюблимен момент се оказваме под Кончето. Маркировката все така продължава, но пътеката се губи в множество надробен камънак, който ни лишава от сигурна опора. Спираме и с един поглед се оказва, че първите колчета са накъде над нас, може би на трийсет или четиресет метра. След кратък разговор решаваме да изчакаме хората, които в момента минават по въжето за да ги питаме как да стигнем при тях. Викаме си с тях, а една жена ни казва да се върнем и да се изкатерим по билото. На зиг-заг. Всъщност така или иначе нямаме особен избор. Аз съм последен и трябва да се извъртя при което докато го правя съзнанието ми си представя как падам, а краката ми започват да треперят. Страхът ме е сграбчил за гърлото и нямам особен избор освен да го надмогна с бавни и сигурни крачки. Сега аз водя групата и казвам на другите къде да внимават, защото от снощния дъжд скалите са още мокри на места. Отгоре хората ни насочват към мястото откъдето можем да продължим. Вече достигнал билото започвам да се катеря, а Рударски се провиква да внимавам къде стъпвам, да не бутам камъни, защото в противен случай някой може да политне назад. И така всички се движим на четири крака, а раницата опъва раменете ми. Усещането е като да експлоадираш и за пръв път от много време всеки мускул от тялото ми е напълно осезаем като присъствие. Щом стигам сигурността горе се отдръпвам и чакам останалите. Явно е, че всички сме се били напрегнали, защото Влади скача да ме прегърне от благодарност, че съм намерил път и той е оцелял. Първата малка победа за днешния ден. Щастливи сме.

Кончето

Разговаряме с хората, които идват от Кончето, а аз гледам коловете с магичната им притегателност и си повтарям, че не трябва да се изпускам. Представям си дядо, който го е преминал преди наличието на въже, разчитайки на собствените си мишци и рефлекси. Трудно преминаване до най-красивия връх, до баща ми. Замислям се как името определя характера и дали ако татко бе кръстен на друг връх щеше да има по-лек характер. Частица от мен се надява когато покоря върха да мога да се разбирам по-лесно с него, но това е просто химера. Междувременно решаваме да не чакаме преминаващите по въжето, защото се задават все повече и повече хора, а ние нямаме време. Спускаме се и щом достигам първият кол бързо се прекръствам. По католически, или арменски, както в доброто минало детство. Защото вече виждам двете бездни, едната подобна на лунен кратер, а другата изпълнена със зеленина. Стискам въжето и правя крачка след крачка. И с всяка следваща страхът ми изчезва, даже не се прокрадва, защото сякаш съм свикнал да разчитам на кои камъни да стъпя за да съм спокоен. Влади зад мен следва крачките ми все едно съм следотърсач или както се шегуваме Pathfinder. Когато насреща ни има хора, използваме уширенията  на билото за да се разминем. Тежестта на раницата не ми пречи, единствено обема й. Всички са усмихнати и разбиращи, а някои от преминаващите са се хванали с карабинери и въжета за всеки случай. Една жена ни обяснява, че по пътеката към Вихрен има отново място с колове, но въжето е изчезнало, било откраднато. Владо се сеща, че там преди една две години е загинало момче.

Минаваме частта с Кончето, но трудното тепърва предстои. Защото частта с липсващото въже е далеч по-опасна. Ние не бързаме, защото раниците ни влияят на баланса, а хората около нас, които са натоварени с малки ранички или без нищо са като кози. На един два пъти хващам неподходящ камък и за миг всичко се обръща в стомаха ми, но успявам да се закрепя стабилно по наклонената плоскост. Минаваме няколко хребета по този начин и достигаме до едно нормално място за ходене. Най-лошото е преминало. След още един завой се озоваваме пред върха. Вихрен се издига величествено с около стотина метра над нас, а на поляната на Премата отново има изписани множество надписи с наредени камъни. След цялото минаване на Кончето и пътеката гледам върха като подивял. Искам да го покатеря веднага, да разбера как се е чувствал дядо ми при неговото първо катерене. Стената срещу нас е много близо до вертикалата, по-трудния подстъп към върха. Другите обаче се замислят дали да тръгваме сега към върха. Останала ни е само литър вода, а раниците ни са тежки. Вальо казва, че не трябва да рискуваме, а аз гледам как повечето са се поизмъчили след преминатите изпитания днес. Единствен аз кипя от див ентусиазъм и както стоя и гледам върха казвам на Влади Трапера, че изобщо не ми пука за каквото и да е и съм готов и сега да го изкача, с раница или без. Той ми казва, че ми личи. Но въпреки всичко аз се съгласявам, че сме група и трябва да се движим като такава. Щракваме се пред тази страна на върха, нарамваме раниците и тръгваме към хижа Вихрен. Докато потегляме през Казана към хижата казвам на Рударски, че ако не качим върха поради някаква причина ще ги убия всичките. Той се хили, но не предполага колко съм сериозен в дивия фанатизъм, който внезапно ме е обзел.

И така, новият план е да стигнем хижата, да попълним запасите с вода и евентуално същия ден или в краен случай в неделя да изкачим втория по височина. Спускаме се надолу и бързо започваме да губим височина. Около нас минават туристи, а един възрастен мъж ни казва, че пътува сам, защото тогава може да ходи където си иска. Спираме на места да си говорим с преминаващите и скоро се появяват първите клекове. В моментите когато си почиваме за глътка вода се хилим, че долу на хижата ще има азиатки. Майтап, който продължава през цялото време на ходене, някакъв неестествен фетиш към малки сладки японки и китайки, породен може би от визията на моя статив.

към хижа Вихрен

Пътят завива и ние виждаме хижата долу, а около нея има повече коли отколкото на Витошка. Всички се удивляваме на това мазало, но палатката странично на хижата ни напомня, че все пак ще спим на палатки, сред природата. Междувременно зад гърба ни, планината се увеличава, нараства, а хижата и долината, в която се намира е като приемаща ни утроба. Попадам на малко поточе, една плюнка вода, която излиза между камъните и, страх не страх, вадя канчето и опирам в камъка за да пия вода. Внимателно отпивам първата глътка, дегустирам с небцето и решавам, че всичко е наред. Трапера също отпива едно канче. Малко по-долу попадаме на голям поток от който всички пием по канче вода за да се подкрепим. Вече сградата е достатъчно близо и стремглаво се спускаме за да си купим бири. Щом се озоваваме долу осъзнаваме каква лудница е. Българи и чужденци си говорят, редят се на опашки за бира или за да си налеят вода. Ние влизаме в хижата за да си вземем нещо готвено за ядене и да измислим какво ще правим.

Вече на втората бира сме съставили план. Тъй като няма за кога да катерим днес върха, двамата Владовци щяха да слезнат за колите, после да разпънем палатките, а утре сутринта да оставим багажа на сигурно и натоварени с най-важното да се качим на 2914 метра надморска височина. Шофьорите тръгнаха, а ние претворихме по-голямата част от храната директно в сандвичи за да е по-лесно на другия ден да ядем. След това взехме целия багаж, излязохме навън и аз и Рударски се отправихме на проучване за поляна където да се палаткува. Аз намерих две подходящи места след което взехме раниците и се изкачихме дотам. На Рударски не му се понрави и затова отидох още по-нагоре да са открия ново място. Когато се върнах бяха извадили картите и естествено заиграхме белот до пристигането на Владовците. 

Те дойдоха и дружно се отправихме до новата поляна. Заедно с нас се появи още една група, която се отправи към същото място, но събираше сухи клони за да си запали огън. Тук трябва да вметна, че имаше голяма табела в хижата, която забраняваше паленето на огън или разпъването на палатки в национален парк Пирин. Вальо се притесняваше от това, а Рударски след обстойно оглеждане на едно табло заключи, че ние се намираме в зона, която всъщност позволява това. А и без това нямаше да палим огън. Извадих колонката, която бях мъкнал вече два дни, и пуснах Стефан Вълдобрев. Заедно с Трапера разпънахме моята палатка, чието отваряне й беше за сефте. Изобщо получи се много уютно малко лагерче от четири палатки, извадихме шалтетата и гледахме как небето се затъмнява. Просто идилия с голямо И.

И тогава дойде властта във вид на стар чичка, който ни каза, че е забранено опъването на палатки, да събираме. Приближи се към мен, явно изглеждах най-хаймана с излежаването ми върху шалтето и се легитимира изравяйки документите от джоба си. На колана му висеше пистолет и ме гледаше изключително сериозно при показването на документа си, че е горски. Аз му казах просто "Добре, разбрахме!". Ние го питахме къде да спим предвид, че хижата бе пълна, а той ни каза, че имало къмпинг, който е безплатен, малко след хижа Бъндерица. След това се отправи нагоре към другите хора, които бяха запалили и огън. Събрахме отново палатките, а междувременно бяхме убедени, че някой от хижата е предупредил за нас, имаше и хора, които ни разпитваха дали няма да спим на палатки. Изобщо виждахме конспирацията на властта в отказа ни да нощуваме на открито. Тъкмо събрахме всичко и горският се завърна за да ни пита дали се шопарим, вероятно значещо дали не мислим да правим някаква бомба все пак. Ние го успокоихме, че потегляме към къмпинга. Засекохме и другата група, с която разменихме няколко думи, в подкрепа на общата съпротива срещу властта, но си останахме само на думи. Това, което ни ядоса обаче бе, че синята палатка видяна от нас отгоре, при слизането към хижата, си стоеше все така непокътната. Мила се ядоса изключително и искаше да го пита какво е това, но старчето бе останало твърде назад за да се разправя с още един ентусиаст за летуване на открито.

Метнахме се на колите и се спуснахме до къмпинга. Той бе добре устроен, но много хора бяха качили колите си на площадките, заемайки от тревната площ. Настанихме се на първата площадка и отново заопъвахме палатките. Въпреки всичко бяхме все така весели, а част от компанията следяха за младите девойки, които наизскачаха от една оранжева палатка. Аз така и не открих азиатките, които търсех затова и се съсредоточих върху разполагането на вещите си. В един момент Рударски извади една надуваема възглавница, а аз хармониката ми, при което имитирахме, че той свири на гайда...

Тъкмо се разположихме и кретенията отново се завърна при нас. Оказа се, че неделята, 29 юли, е ден на Пирин и някакви, както Рударски ги нарече, "бански простаци" се появиха с много бира, хладилни витрини и камиони. Започнаха да разтоварват, донесоха и един генератор, който започна да бучи брутално, нарушавайки ни хармонията. Бачкаторчетата негодуваха, че има палатки на поляната, че не е било това идеята и т.н. Вальо негодуваше, че това не е почивката, която иска. Мен ми беше все тая, така или иначе спя като пън. Седнахме да вечеряме, отдалеч лъчите на един огън проблясваха сред дърветата, а генераторът шумеше като за световно. После се метнахме по палатките, аз описах част от нещата в тетрадката си и за да заглуша за момент бученето пуснах колонката. Заспах много бързо с мисълта за идния ден.