В търсене на Вихрен 1: Много обрати, неизвестни и тествания на духа...

Връх Вихрен. Кота 2914 метра надморска височина. Вторият по височина в България.

Този поход бе планиран отдавна. Има няма няколко месеца, в които ние се очертавахме голяма компания, която да скита из Пирин в търсенето на този връх. Организацията ни постоянно се променяше като брой хора, дати и всичко каквото е възможно, даже в един момент всичко висеше на косъм даже и да не се случи. Самият аз правех всякакви комбинации за да мога да се включа в цялата схема, защото исках да покоря този връх по няколко причини. Дядо ми беше планинар, който бе обиколил по-голямата част от страната ни и за него Пирин бе най-красивата планина където е бил. Освен това неговият първороден син, моят баща, се казва Вихрен в чест на най-красивия планински връх. Знаейки, че това е може би най-трудният за покоряване връх у нас, но обременен със семейна история покрай него, успях да наглася всичко от моя страна за да се случи...

Навлиза в гората - към х. Яворов

Пътуването започна в петък, 27 юли 2012, в 5,15 сутринта. Станах и започнах да си доприготвям раницата, чакайки останалите от компанията за да разпределим закупената предния ден храна. Бяхме я оставили на съхранение при мен като най-близка логистична точка до срещата ни. Щяхме да сме седем души - аз, Вальо, Митака и Рударски, които ми бяха съученици, Мила, и двама Владовци, единият също възпитаник на строителния, а другият колега на Рударски. След около половин час Мила и Вальо пристигнаха и разпределихме храната по раниците ни и вече с натоварени гърбове отидохме към паркинга на близката Била за да чакаме хората  с колите. Натоварихме се и потеглихме.

Рейджъра се опитва да свали дърво

Пътят за Банско, или по-точно разклонът покрай голф игрището, минава покрай Диканите и Дрен, Делян и Дупница. Последният град ни посреща с надписа "Град на фармацията" или нещо от този сорт, а аз си мисля, че съм взел най-важните болкоуспокояващи ако имаме проблем. Също и вода за уста, която още в колата се замислям дали не тече от опаковката си.  Междувременно минаваме покрай много поля със слънчогледи, които са започнали да надигат глави за да посрещнат "Райчо", а аз мислено си припявам онази песен на Стенли и Остава. Периодично се хващам, че придремвам в колата, но в проблясъците виждам ремонтирани сгради край пътя или от онези, които излъчваха меланхолията на прашасалите полуизоставени къщи. В случая не гледам особено сградите, а извивките на планинските масиви. Постепенно пред нас изникват хребетите на Пирин и аз, Владо и Рударски се оживяваме. Отбиваме по разклона, двамата шофьори разпределят колите по позициите на първоначалния план. Тук е моментът да кажа какъв бе той. Първият ден трябваше да стигнем през хижа Яворов до заслона "Кончето", където да нощуваме било в заслона, било на палатки. Вторият ден щяхме да минем самото Конче, а после да покорим връх Вихрен, да се спуснем към хижа Вихрен, където да обядваме, а след това да се спуснем към Бъндеришките езера, където да ни е втората нощувка, а на последният ден да направим заход към Банско откъдето да се приберем.

маршрути от х. Яворов

Вече с наново разпределен багаж поехме към хижа Яворов, която се намираше на три часа според първоначалните табели, а жегата започваше вече да се усеща. Духът ни бе висок, а и всички се хилехме на най-малкия в компанията, единият Владо, който ще започна да наричам насетне Влади или Рейнджъра, защото бе тръгнал с кожена, подобна на каубойска, шапка и очила подходящи за Биад или Ориент 33 (по негови думи). В началото аз излезох напред и скоро започнах да отнасям псувни с оглед на темпото, което наложих. Теренът беше открит и не след дълго всички си запотихме. В близост се виждаше гората, която се надявахме да ни даде нужния хлад. Получихме сянката, но за сметка на това пътеката се изви с голям наклон, който ни изненада и започнахме да правим кратки почивки. Разминавахме се с различни туристи - българи и чужденци, които ни успокояваха, че пътят скоро се нормализира. Скоро той наистина придоби едно поносимо наклонение, но забелязахме как другите туристи имаха различна представа за време с техните петнайсет минути, които се превръщаха в половин час за нас. Скоро стигнахме до една дървена пейка на която да отморим по качествено, но във въздуха се понесоха гръмотевици и капки започнаха да се ронят по дрехите ни. Не искахме да ни застигне буря и тръгнахме отново. На същото място пътеката се разделяше на няколко ръкава и ние просто избрахме един по който имаше маркировка, а не другия със сочещи табели. Тогава ръменето позатихна за момент, но в следващия прогърмя отново и водата започна да се лее с все по-голяма сила. За да не губим време не спряхме за да вадим дъждобрани или други неща, а бързахме към хижата. От последната табела имаше ориентир от час и половина, което по наши груби сметки значеше, че ще сме мокри кокошки вече няколко пъти.

Внезапно обаче излязохме на черен път и чухме музика. Оказахме се на пет - десет минути от хижата и с бодра крачка се отправихме там за да обядваме и подсушим. Хората ни посрещнаха радушно, сменихме дрехите, а аз разположих няколко спални чувала до близкия огън за да поизсъхнат. Отбелязахме първият пост с бира и ядене, чакайки дъждът да поутихне. С Владовците отидохме да разгледаме голямата карта и попаднахме на Пешо - малък черно-бял котарак, който се бе свил на пейката под голямото табло и спеше. Един от хижарите ни каза как се казва, но щом го повикахме, той просто се сви още повече в себе си за да го оставим да спи. Вътре в хижата имаше табло и според него ни очакваха още четири часа ходене. Ние бяхме спесили вече около час от първия етап затова и решихме, че ще имаме достатъчно време за да стигнем заслона. Напълнихме празните бутилки, извадихме якетата в случай, че отново завали и тръгнахме. В тази ситуация аз изглеждах най-смешен като огромна гърбава Червена шапчица с моя огромен дъждобран. 

Униние в "Бункера"

Пътеката продължи да се вие нагоре, но скоро дъждът се завърна и косите залепваха за главите ни. Ускорихме крачка, защото нямаше никакъв смисъл от стоенето на едно място за да спре дъжда. Той само се усилваше и аз се надявах дъждобрана ми да е достатъчно устойчив на тези условия. Усещах как обувките ми се напояват с вода и не заблазявах на Рейджъра, който си бе забравил туристическите обувки и мааше с кецове. Гръмотевиците учестиха и тъкмо си казвах, че си е ебало майката, когато изскочи заслона "Бункера", последният преди този на "Кончето". Щом се подслонихме под него сякаш небето се разтвори и се изсипа зверски порой, който премина в град. Слушахме ударите по ламаринения покрив и заогледахме мястото. Зидан камък, който се бе разпаднал в едната част и дървена конструкция, която носеше въпросния покрив. Гредите бяха големи, потъмняли от времето и когато допирахме ръка на някоя от тях усещахме вибрациите от бурята. Не се наблюдаваше спиране и си казахме, че ако до час и нещо не спре ще нощуваме тук и на другият ден ще отидем до Кончето и Вихрен. Лицата ни бяха унили, а Митака реши да направи чай за да се сгреем на газовото котлонче. След един неуспешен опит, който се състоеше в разливане на канчето, водата бе оставена на къкри. Ние разхвърляхме мокрите дрехи по различните стърчащи пирони и гледахме стихията. Тя още не бе приключила и от пътеката се появиха двама туристи, които се шмугнаха при нас. Скоро ги последва още един, техен приятел, а едно семейство просто ни поздрави и продължи към хижата. Новодошлите обясняваха как ги е хванала градушката и им е скапала плановете да отидат до Славянка (цитирам по памет). Понеже не се очертаваше край на бурята, а и ние почти бяхме отписали възможността да тръгнем, те решиха да спят на тавана, под навеса и започнаха да се разполагат.

Тогава времето започна да се прояснява и ние си казахме, че имаме достатъчно време за да стигнем до "Кончето" и да нощуваме по план. Нарамихме дисагите и тръгнахме целеустремено. Скоро сякаш не беше валяло и жегата отново се появи с развиделяването на облаците. Единствените следи бяха купчинките зърна град, които се намираха в тревата. От лявата ни страна бяха "Стъпалата" и те станаха причина за един бирен спор. Владо, колегата на Рударски, твърдеше че по скалата има нестопил се сняг, а всички останали твърдяхме, че греши. Той бе достатъчно убеден и не можахме да го разубедим. С всяко приближаване към "Стъпалата" спорът се подновяваше, но вече с оттенък на майтап. Изобщо бяхме навлезли в етап където смехът ни разтоварваше от жегата и товара на плещите. Загубата на форма при всички ни и накъсването на темпото си казваше дума.

Суходолското езеро

Изведнъж зад един от завоите изскочи малко езеро. Суходолското езеро, което бе около един декар площ, приятно студено на допир и с удоволствие си измих лицето. Поседяхме около него за да подкрепим, но задаващите се облаци не ни дадоха особено успокоение, а напротив - накара ни да засилим крачка. По пътя срещнахме името "Асен", изписано с камъни - нещо, което в следващите дни щеше да е често срещана гледка.

Пътеката се заизкачва, а ние следвахме побитите колове. Зад нас мъглата се движеше с такава сила, че още преди да стигнем билото на склона, вече дишахме изпаренията й. Вятърът я носеше напред и назад, разкривайки слънце от време на време. Междувременно набирахме височина и от склона се разкриваше гледка към долините. Все едно бяхме в Шотландия или както Рударски бе споменал "Властелинът на пръстените".  Пътеката се виеше нагоре, заобикаляше хребетите, и на места трябваше да се придържаме с ръце за скалите заради дребния камънак по нея. Спирахме за да се изчакваме и се любувахме на играещите си мъгли и облаци. На един склон видяхме една дива коза, която бягаше нагоре за да се спаси от нас. Имаше прелитащи в мъглите гарвани или други едри птици. Усещах как краката ми започваха да се уморяват и провлачват, което доведе до представата ми как се хлъзгам и политам надолу...

Пътят сякаш нямаше край. Умората се напрупваше, духът бе започнал за спада, защото по наши сметки трябваше да сме стигнали заслона отдавна, а той все така не се виждаше. За сметка на това маркировката се виеше като змия по камъните. На една каменна тераса, сякаш за да ни вдъхне надежда, слънцето ни обля с лъчите си за няколко минути, което бе достатъчно за да продължим с нови сили борбата. Завоите продължаваха, мъглата се сгъстяваше, но нямахме избор. Трябваше да намерим заслона, в противен случай щяхме да сме свършени на тази височина от студ. Седнахме за нова почивка, защото се бяхме разкъсали. Мила се бе натоварила повече, а и полезният ефект от храната изчезваше от стомасите на всички ни. Изчакахме всички да се съберем и да отморим, след което станахме с надеждата, че трябва да видим скоро проклетият заслон. Аз бях започнал да се ядосвам защо баща ми не се казва другояче, а Вихрен, изобщо нервите се бяха изопнали на всички ни, ако съдя по лицата, които имахме.

Заветната стрелка

И алеуия! "Заслон"! Написано с червена боя и със стрелка. Видяхме все едно палат, който се появи с магия. Малко фургонче около пет квадрата, както ни бяха казали туристите долу на "Бункера", но сега то бе по-прекрасно от която и да е къща. Стоеше си фиксирано със стоманени въжета към скалите, с мръсно бял цвят. Радвахме се като малки деца. И тогава от заслона излезе един мъж. "Колко сте?", извика ни, а челникът му бе като малък фар. Рударски се провикна в отговор. Те се оказаха пет души, а стандартно в заслона можеха да се съберат шест души. Разказаха ни как бурята ги застигнала на "Кончето" и те нямали избор освен да продължат сред дъжд, град и гръмотевици. Бяха понесли със себе си и мини пинчер, който бе кръстен Рони, в чест на Рони Джеймс Дио, гледащ ни с любопитството на животно. Питахме се как са успели да го вземат и как животинчето не бе пукнало от страх по време на бурята.

Огледахме наоколо и видяхме няколко оградени с каменен зид зони, които даваха възможност да се опънат палатките. Другите планинари направиха жест към нас и се събраха на горното ниво в заслона, което даде място за четирима да спят вътре, по двама на нар. Бяхме решили едната двойка да са Вальо и Мила, за да могат да отпочинат като хората на по-топло, а по метода на изключването накрая аз и Митака се оказахме на другия нар. Другите разпънаха две палатки в едното "гнездо" и се събрахме всички навън, треперещи от студ, нахлузили дебелите дрехи, въртяхме бутилка ром и кола и си правехме сандвичи с провизиите. От заслона занесохме на палаткуващите вълнени одеала и нашите шалтета за да им е по-топло през нощта. Умората ни беше голяма и се наслаждавахме на успешния край на деня, гледайки как мъглите играеха върху близките върхове. Усещах, че някъде там е Вихрен, но не можеше да се види ясно. Пихме по един аспирин и се отправихме по леглата, кой на открито, кой в заслона. С Митака се наместихме сложно на нара. Въздухът бе спарен от многото хора и скоро бе труден за дишане. Аз се въртях, опитвайки се да запиша основното от деня във вид на съобщение на телефона, но почти моментално заспах....

И малко клипче за финал каква е природната стихия, с която се сблъскахме: