Когато една традиция трябва да се изпълни и е подплатена със спомени.

Сутринта едва започваше, а облаците все още се пъстреха във виолетово-розовата гама. Отново не бях спал особено, но това нямаше значение в случая, защото срещата с толкова стар приятел е винаги зареждаща. Като да бръкнеш в контакта единствено без изгарянето на кожата, изправените коси и други повреди. Чиста позитивна енергия. Докато си пиех чая наблюдавах улицата и първите хора, които се раздвижваха по тротоарите. Часът бе едва шест и петнайсет. Трябваше да тръгвам към мястото на срещата.

Докато крачех бодро през Южния парк, нарамил раницата, прехвърлях на ум прехода, който щяхме да осъществим с Мария. Началото не беше много ясно, защото самият аз не бях сигурен от къде ще тръгнем. Краят също не беше ясен, но пикът на нашето приключение бе Черни връх. Мисълта ми полетя напред, представяйки си пътеките по които ще минем, някои от които почти непознати за мен. Всяка измината крачка, обаче, ми напомняше за нещо друго, а именно как бяхме изкачили Черни връх за първи път заедно. Бяхме на тринайсет години и заедно с дядо й се вдигнахме от Алеко до заветната кота, а после се спуснахме към Златните мостове. Тогава, в далечната 1999 година, ми беше първият по-сериозен сблъсък с планината, а не просто разходка за петнайсетина минути около автобуса на някое зелено училище. И точно онзи ден мисля, че блесна онова пламъче, което роди любовта ми към планината и скитането из нея. 

Тепавицата

Тук може би е моментът да обясня коя е Мария. Историята е дълга, но в най-общо план е тази. Мими е най-старата ми приятелка, изобщо толкова стара, че ние сме надхвърлили половата си принадлежност и сме приятели, които от "парчета месо" са живяли един до друг, тичали са по дворовете и уплашено разгъваха страниците на "То" на Кинг. Тогава, в онези детски спомени, аз си представях как ще си бъдем винаги един до друг, всеки ден ще играем, защото не си мислех, че можем да порастнем. Но така се случи, че тя замина да живее в Щатите, беше на девет години, и останаха летата, в които да се виждаме. Казано до тук историята не е кой знае какво, не впечатлява, но истината е, че имаше период от единайсет години, в които не се бяхме срещали. Тези единайсет години започнаха точно след този преход към Черни връх, защото аз тогава се преместих от храма на детството си и постепенно загубих всички контакти с нейни роднини по които да поддържаме връзка. Годините се изнизваха, а аз не преставах да се сещам за нея, но тъй като никой от родителите ми не можеше да се сети как беше фамилията й за да я потърся евентуално по социалните мрежи, аз вече бях загубил надежда. И тогава дойде пръстът на съдбата, който ни събра отново. (която няма да разтеглям в отделна история, но във всеки случай да е благословен изборът ми на надуваем матрак). И вече три лета ние отново си поддържаме връзка. Защото приятелите, истинските приятели, не се забравят във времето.

след Железница

И така, с Мими щяхме да качваме Черни връх въпреки липсата на лифтове и автобуси, които да ни откарат по-нагоре. Стоях и наблюдавах хората, които преминаваха през кръговото на Хладилника, видях един за мен много позитивен човек, Димитър Павлов, и чаках. Като всяка порядъчна дама тя закъсняваше, но донякъде това беше без значение, защото си бяхме отделили целия ден за целта. Все пак трябваше да вместим 365 дни в дванайсет часа, което със сигурност щеше да остави много неизказани неща. Наблюдавах рейсовете и щом я зърнах в един, изтичах до спирката за да я пресрещна. Тя ми каза, че се оставя да я водя, което реши проблема с началната дестинация. Отговорих й, че се качваме на първият автобус, който ни върши някаква работа. Вариантите бяха два - 98 или 64. Железница или Драгалевци като начална точка. Е, оставяйки изборът на градския транспорт, се озовахме по посока Железница.

Дотогава не се бях качвал на Железница, но вярвах в своята карта, маркировката и възможността да питаш хората наоколо. Щом слязохме огледах за някоя табела, но нямаше нищо. За сметка на това след двама - трима души, които не успяха да ни дадат информация, попаднахме на по-възрастна двойка планинари, които да ни казаха да ги следваме. Началото на пътеката бе затворено за коли поради разразилия се наскоро пожар в Бистришко бранище, затова се отклонихме покрай една тепавица, в която водата клокочеше заедно с няколко килима, а собствениците ни гледаха особено. Няколко метра след тях се озовахме и при първия стълб. Оттам се заизкачвахме по асфалтов път, който в далечината ни показваше първата голяма почивка, а именно хижа Купена. Както вървяхме изникнаха два камиона с пожарникари, които все още наблюдаваха бранището, а Мими екзалтирано ги снимаше, стараейки се да запамети всичко. Един от огнеборците обаче й се пулеше и ръкомахаше да не го снимаме, но се разминахме само с това. Оттам пътят стана изключително прашен и сух, а ние копнеехме за всяка по-голяма и по-малка гора за да се скрием от слънцето. Междувременно Мими смени две тениски след като с мъгливия ни Черни връх година по-рано се беше подготвила за по-лошото. 

Вървяхме и прескачахме от тема в тема, личен живот, близки, събития от последната година. Макар да се старая да съм фурия нагоре с оглед време и цели, сега нарочно забавях ход и когато трябваше спирахме за малко за да се наслаждаваме на гледката. А тя се подобряваше с всеки подминат стълб от маркировката. Пред нас се разстилаше софийското поле, а в далечината се виждаха Предбалкана, Рила, Плана. Сякаш отивахме на купола на света и всичко изглеждаше все по-малко. Гледката ни амбицираше, а и се надявахме да можем да хапнем по нещо в хижата. Мария ме питаше дали и миналата година сме минали оттук, беше забравила пък и в мъглата тогава нямаше как да е запомнила нещо конкретно. Аз й казах, че този път ни чака много ходене, но стигнем ли Черни връх ще слезем по същия път както преди тринайсет години. Разговорихме се за онзи поход, който на мен ми се струваше магично далеч, но същевременно изскачаха моменти като фрагменти от картина. Знаейки, че ще капнем рано или късно исках да я надъхам с мисълта за върха, за яденето и всичко, което е ставало и ще предстои. Междувременно склонът стръмно се промени и просто гледахме кога хижата отново ще се появи.

Гледката от хижа Купена

Когато тя най-сетне се оказа на различима дистанция чухме звънни гласове, които крещяха нещо. Оказа се, че има студенти от НСА, които вършеха занятия - бягане из местността по постове, клатене на крака в очакване или показване на добре оформени тела. За нещастие на Мария се оказа, че няма столова или поне не работеща по това време. За нейно щастие обаче аз бях направил няколко сандвича, така че се излегнахме на терасата и ядохме с удоволствие затоплилите се закуски. Наблюдавахме спортистите, надъхващо викащия им преподавател, а някъде в далечината се виждаха ритмично повдигащите се глави на бягащите. Отнякъде пък ме лъхна миризмата на коз, вероятно от компанията, която беше стигнала хижата преди нас след като ни подминаха по стръмния склон. Вероятно в планината е винаги по-добре възприемането на леките наркотици, но аз и без това си бях екстра от напиращото количество ендорфини в кръвта. Постепенно времето напредна и с нови сили и вече видимо Черновръшко плато се отправихме към целта.

Пътеката бе по-полегата и темпото ни се увеличи. Естествено Мими документираше цветята, а в един по-късен етап ме обвиняваше, че ако аз не спирам да снимам няма да спира и тя. Затова и виждах как се разтегля във времето достигането но шкембето в чайната. Продължихме да се изкачваме и тогава започна да се открива гледката на бранището. Виждаха се множество сиви стволове, други изпопадали, но общият им фон бе чернилката на пепелта. Стана ми тъжно и се сетих как нямах възможност да отида и да помагам за гасенето. С продължаващото се изкачване ми ставаше все по-гадно, но сега няма да коментирам мислите за това как е възникнал пожара или друго. Ако бъде оставена на спокойствие природата ще се възстанови и може би в моя живот ще видя отново бранището без това голямо пепеляво петно.

Хвърчилото

 

С навлизането в платото започнахме да виждаме повече туристи, които ни казваха колко остава или просто се поздравявахме с "Добър ден". Естествено ние се движим с по-бавно темпо, снимаме скали, метеорологичната станция, а телефоните ни звънят - на кой родители, на кой приятели. Слънцето пече и съм се примирил с факта, че ще изгоря. Всъщност всяка една крачка, казвам на Мими, е вероятно по пътя, който е отвел Алеко Константинов до Черни връх преди повече от век. И ето, че се открива и поглед към барелеф на писателя, който сякаш гледа към чайната и върха, подканя ни да продължим и през малкото останали стъпала. Няколко крачки и сме там, целта ни е успешна и виждаме върха в цялата му прелест. 

За мен чайната на върха е едно от най-уютните места, с всички онези артефакти от времето. Връщам се назад, онези години преди бурното начало на пубертета. Дядото на Мими ни дава билетчетата от автобуса за да си сложим печат и да напишем кога сме изкачили върха. Това листче отдавна е изчезнало с един държач за документи, но споменът остава.Поръчваме всичко, което душата ни желае. В този момент влиза един висок мъж, на около петдесет, който ни пита какво написано на първия ред в ценоразписа. Отговарям му на английски, че е билков чай. Оттам се заговаряме, той се оказва поляк, който е заедно със семейството си на гости. Тръгнали от Драгалевци, а след това ще пътуват към Пирин и Рила, после и морето. Разменяме още приказки и се разделяме. Запознаваме се при разделянето. Казва се Александър. Малко след него влизат и други чужденци, но един от тях говори достатъчно добре български и не е необходимо да се намесвам.

След обилното ядене излязохме за малко да се попечем като гущери, а вятърът ни напомняше за височината на която се намираме. Пред нас, като на стар семеен филм,  баща учеше малкия си син да управлява хвърчило, но мъникът не успяваше, а когато кака му се опитваше да играе също, започваше да реве. Беше се заинатил и увещанията на добрият татко не спираха неистовия рев като на ранено животно. Хвърчилото се виеше във въздуха, рисуваше картини и аз се сетих за една японка, която свиреше произведение, наречено по същия начин. Междувременно доволно си делихме една бира. 

Времето беше напреднало, а на мен ми се искаше по светло да стигнем до долу. Понеже се движехме само надолу се надявах да стигнем по-бързо от стандартното време. Срещнахме няколко души, които ни питаха къде се намира върха и ние гордо казвахме разстоянието или времето до него, абсолютно забравили колко се бяхме катерили за него. От тази страна на планината тревата беше по-зелена и цветовете все още надигаха глави в жаркото време. Вече бяхме поели по пътя отпреди тринайсет години. В главата ми изникна образът на хижа Кумата, със закътаните й пейки и ароматния чай. Но дотам имаше още много ходене, а аз усетих как Мими се изморява. Пътят ни минаваше през множество цъфнали поля, сред високи трънливи храсти и аз с избора ми на къси дрехи се оказах изподран по краката. Започнахме да спираме по-често за да може тя да си почине. В този момент бях готов да я нося за известно време за да й отпочинат стъпалата и прасците. Естествено тя не позволи. Отминахме местността Конярника и, шмугвайки се в гората, очаквах да изскочи всеки момент първата пейка пред хижата. След няколко завоя тя наистина се появи, но нямаше никой, а пейките и множеството табуретки, които се въргалят наоколо. Чува се музика, от нашата балканска, но хора не се виждат. Почукваме на вратата, върху която е издялкано с нож "Къде сте бе хижари?", но никой не отваря. За сметка на това е отключено и когато открехваме вратата съм убеден, че хижата е в ремонт. Затваряме и се насочваме към близката пейка, до чешмата. Тъкмо сме се разположили и ни настига един младеж, който засекохме на слизане от върха. Оказа се, че е тръгнал от хижата, в който се е настанил без багаж, телефон и пари, изобщо смелчага. Ние му предложихме карта и вода, но той се дърпаше. Накрая го склонихме и му дадохме едно празно шише за да си налее вода. След това се разделихме с пожелания за успешно прибиране.

Часът беше 18,30 когато от Кумата тръгнахме към Златните мостове. Движехме се изключително бавно, заради умората, която се беше натрупала в краката. Мария започна да обяснява как се движи като бабе, а аз съм все едно на разходка. Бързо стигнахме мостовете, а на морените въпреки умората се снимахме на камъните. Наоколо имаше хора, които се препичаха на последните лъчи или други идващи на лек крос в този късен час. Тук, преди тринайсет години, бяхме взели автобус до София. Сега това не беше възможно и се спуснахме към Княжево. Слънцето пръскаше последните си лъчи и всичко бе изкъпано в златистите нюанси, сякаш споменът щеше да е част от един златен век на герои. Защото ние с нея се чувствахме герои. Дори и когато министър-председателя ни (поне мисля, че беше той, характерен гръб, прическа и облекло) и охраната му минаха покрай нас на Белята вода.

В 20,45 слязохме на кръговото на петицата, с което бяхме изпълнили нашата традиция от последните години - да качим Черни връх без да се притесняваме от условия или нещо друго. Въпреки, че не успяхме да изпълним друга традиция, а именно яденето на плодова пита от сладкарници Неделя, бяхме щастливи, бяхме успели. И с това съзнание се отправихме да пием по една късна бира из София преди да се разделим за това лято. А за следващото току виж сме се отправили и към нови върхове...