Вървя до нея и докато говорим и се смеем, наблюдавам как нощните светлини играят по лицето й, ритмично и магично като във филм. Очите й се разширяват леко, говори разпалено и топлината на думите се пренася във въздуха наоколо, а аз се опитвам да връщам топката на разговора, да го поддържам жив. В съзнанието ми изскачат образи от различни сънища, когато тя се е намъквала неочаквано и ме е гледала до степен, в която се будя и не мога да заспя. И ето, че сънят се развива в реалността, предизвиква ме. А ние вървим из нощна София и аз се опиянявам от самото й присъствие, защото усещам началото на химичните реакции вътре в мен или просто си признавам най-сетне тяхното съществуване. Обзема ме онази сладка паника, в която се чудя какво да направя - да прекъсна разговора, да се приближа по-близо до нея, да хвана ръката й за да я спра и накрая да се опитам да я целуна или да продължим да вървим и тя нищо да не узнае...

 

Сякаш съм сънувал този момент, как ходим и какво се случва след това. Но не съм сигурен, а и споменът е мътен както и други сънища с нея когато съм се опитвам да я обгърна с ръце като паяк за да мога да я задържа по-сигурно до мен. Или както в други, където тя тича след своето куче, а аз тъжно наблюдавам нейното отдалечаване и осъзнавам собствената си незначителност в шахматната дъска на нейния живот.

За момента използвам разстоянието, което имаме да изминем като извинение пред себе си за взимане на решение и оставям да се разделя на три Аз-а - два, които проиграват и двете ми действия, и един в реалността, говорещ и смеещ се с нея. Дисектирам пътя на своята емоция до първоначалния й корен, а именно очите й. Очи на гладен за света човек, които гледат с очакване към всичко, които пият от всичко за да задоволят жаждата си за живот. Очи, които се появиха в точен момент за да ме спасят от поредното униние на духа. Защото в тях се крие ЖЕНАТА, онази мистична сила, която предизвиква съзиданието. И без да го разбера по-рано тя е започнала бавно да ме съблича от бронята ми, с която се защитавам от света. Усещам как кървя през нейните пролуки, но това е приятно усещане за живот, примесено с паника, надежди и страх, на което се наслаждавам. И решението назрява само, то е единственото логично и реално, а именно да се съблека изцяло, по свой избор и направя каквото трябва, защото в действията си човек трябва да е искрен и чист.

Вече наближаваме спирката й и аз се облягам на табелата за да мога да я гледам спокойно. Някъде зад нея, по миналите ни крачки са разхвърляни парчета метал, които дрънкат кухо по паважа. Усещам, че много съм махнал, но опиянението е толкова силно, че всичко останало се е притъпило и аз се чувствам безсмъртен. Защото ми е останало само едно парче от бронята и то изисква най-много усилия. Мислено се напрягам и тъкмо съм го свалил когато чувам врага. Тракане, с което се задава е подобно на маршируваща армия, но аз вече не съм войн, а пацифист и го гледам с ненавист - как изниква от ъгъла, вперил драконовите си жълти очи в света за да поеме всичко в пастта си. Поглеждам отново нея и усещам, че мигът е отминал, бил е опозорен от идващия трамвай или аз твърде бавно съм се подготвил за него, а времето не чака никой.

Нещата се развиват като на филм - машината спира бавно, но докато това се случва ние се гледаме сякаш и двамата не знаем какво да правим притиснати от обстоятелствата. Вратите се отварят и тя се качва. Аз я изпращам с поглед, а след това минавам по миналите ни стъпки и мисля, че всъщност нищо не е филм и просто хората се разминават в моментите поради различни причини. В остатъка на вечерта аз се наслаждавам на виното от глухарчета, което е оставила тя с думите си.

Следващите нощи са изпълнени със сънища, които ме съдят, че не съм я целунал или поне не съм направил опит за това. Аз се будя и осъзнавам, че ме е налегнало отчаянието на романтизма и всякак се опитвам да избегна тези си мисли в деня, но те сами напират и докато пътувам в градския транспорт е улавям как си представям моето бягство към нея. "Касев, май си в тежка форма на влюбване!", ми говори другият Аз, който ехидно потрива ръце. Естествено аз отричам това нещо. 

Тогава дойде нощта на истинското откровение. Отново я сънувах. Стоеше на скала и гледаше морето, което бе синьо, почти без вълни и мяташе вечерни отблясъци навсякъде. Имаше черна рокля, а русата й коса се вееше свободно от вятъра. Аз се приближих бавно към нея, но в следващия момент скалата се спука и аз видях как пада към морето. Протегнах се и я хванах. Гледах я в очите, но в съня не винаги всичко е хубаво и в следващия момент аз се будя протегнал ръка след като съм я изпуснал. Спокоен съм, че това е само кошмар, до новината, че в района където се намира тя се е случило бедствие. И тогава нищо за мен няма значение - движа се като пиян на работа и си мисля, че всичко е наред, но вътре в мен, едно червейче ми шепти "Ами ако не, ами ако не?" и лудостта ме превзема като приливна вълна. Нарушавам някои правила за да успея да се свържа по някакъв начин с нея и единствено, което ми остава е да чакам. А чакането бавно ме убива...

Два дни по-късно аз се возя в трамвай със същия номер, но в обратната посока и си мисля отново за нея, дали и е добре, изобщо какво се случва там, в онази далечна страна. Представих си как тя се е возила в този трамвай, гледах света наоколо и се опитвах да си представя кое я впечатлява по пътя - дървета, сгради, хора или нещо друго, което ми убягва и на мен. Стигнах спирката на която се разделихме. Мисълта ми се върна към онази нощ няколко дни по-рано и си казах, че е трябвало да я целуна. И ето, че филмът се завърна най-неочаквано. Телефонът ми изстена, че получавам съобщение. Отключих клавиатурата за да го прочета, с мисълта как поредният ми приятел пише за бири или нещо друго, а аз изобщо нямам настроение за това. И тогава възкликнах. Видях името й на изпращач. Пишеше, че е добре, че се забавлява, че е сред невероятни хора. И аз бях спокоен, щастлив, влюбен в тази за мен невероятна жена. Тогава реших, че трябва да и кажа какво изпитвам по най-подходящия начин. Без да очаквам нищо в замяна, но с надеждата, че все пак ще вървим заедно из някоя софийска нощ...