В търсене на Вихрен 3: Последно предизвикателство, откриване и размисли...

В началото на прехода

Сутринта на третия ден дойде с познатия ни вече звуков фон на включен генератор.  Рейнджъра се въртеше в палатката, завит в спалния си чувал, а аз се опитвах да позиционирам звуците, които идваха извън малкото убежище. Гледах как водата кондензираше между външния и вътрешния слой на големи петна, които напомняха бледи картини или географски карти. Представях си спящите по другите палатки и хората, които вече са станали за да покоряват върха с голямо В. Мислех си за причините баща ми да носи това име, как дядо ми е бил вдъхновен от прелестта на околната природа и как имената пасват на характерите или ги определят (за последното така и не съм сигурен кое е истина). Във всеки случай усещах, че отново съм първият събудил се и предпочетох да се сгуша в спалния си чувал.

 

Тук дойде и изненадата ми щом открих, че лявата ми ръка е напипва малка локва в палатката. Започнах да опипвам наоколо, но всичко се оказваше сухо освен мястото където бе локвата и чувалът, който бе намокрен. В началото се уплаших, че видиш ли течащата вода се е отклонила от ниския път и е проникнала при стана. Но в следващия момент установих, че кондензът е бил брутален, че чак е направил това малко циркусче на пода. Излегнат така, без да мога да виждам времето навън, се надявах като си подам главата да не видя облаци или нещо друго, което да замъглява върха, а оттам и да попречи на целта. За мен некачването на върха не беше опция, защото донякъде смятах, че щом го покоря ще разбера малко по-добре баща ми с трудния му за покоряване характер. Часът бе още твърде ранен, а в никоя от съседните палатки не се чуваше движение, затова се изправих и седнах за да преместя техниката на сухо. И да чакам другите да се раздвижат.

Не след дълго се появиха първите прокашляния и шавания, а аз побутнах Влади да ставаме, защото ни чака цел. Щом си подадох носа открих кърваво петно върху входа на палатката - явно наял се комар се извършил самоубийствен атентат по бялата тъкан. Но по-важното бе липсата на облаци по небето. Слънцето още едва едва катереше по върховете и гледах как линията между сянката и осветената част се движи полека, но сигурно. За съжаление това значеше ,че нямаме време да изчакаме то да се появи на нашия скат и да изсуши палатките ни. Разтурихме ги и метнахме покривалата, предварително изтръскани. Оставихме ги така, след което извадихме сандвичите за да закусим. Митака стопли вода на газеничето за кафе и с леко подскачане от крак на крак върнахме кръвта по крайниците си. Мила, като разбра за конденза, искаше да ми връща парите за палатката, а аз й обяснявах да се скрие.

Коста уас хиър

Планът този ден беше железен. С колите отиваме обратно до хижата, пълним вода в няколко шишета, взимаме сандвичите и супер леко екипирани отиваме към върха. Предния ден се бяхме нагледали на хора с малки ранички, които ни обясняват колко бързо се стига до горе, а ние се потим като в сауна със самарите на гръб. Това беше нашето отмъщение, не, нашият равен шанс за върха. Междувременно, докато чакахме росата да се пооттече от покривалата, пред къмпинга цъфна отново горския, който ни питаше дали разтуряме (в неделята, на 29 юли, било ден на Пирин и щеше да става явно вакханалия с македонска музика, наденици и бира.). До него, идиотите, включили генератора предната вечер, му опяваха, че не е трябвало да има хора, а той каза, че сме били предупредени. След това, явно всички са щастливи, защото горският оглежда петлитровите шишета с ракия и хладилните витрини с бира. Единственото, което така и не разбрах тогава е защо като съм в Пирин има минерална вода "Девин". Някак не ми вървеше. Питаше ни къде отиваме, а като казахме Вихрен, отвърна, че сме закъсняли, че е трябвало да тръгнем по-рано.

Започнахме изпълнението на плана, минавайки покрай Байкушевата мура, която символизира 1300 години България, и акостирайки трудно до хижата, вече пълна с коли и хора, които искат да се разходят лесно из близките части или просто да покесят на открито за да кажат колко готино е на планина. Рударски нарами едната раница, а Рейджъра другата, а останалите като пишманчета тръгнахме само с по една дреха на гърба, дреха, която в крайна сметка повечето свалихме. Започнахме бързо да се изкачваме по различни скални реки, а на вирчетата си измихме лицата за да разхладим. Днес нямаше защо да бързаме, а и ходенето беше леко. Изобщо, както бе казал Влади, се оказвахме късметлии с времето - все се измъквахме преди да е станало най-зле положението (заслонът преди градушката, бягащата мъгла на Кончето). Бяхме тръгнали в девет, а вече половин час по-горе и стотина метра изкачване по вертикала ни срещаха онези стари планинари, прилични на отшелници, които слизаха от върха. Поздравявахме се и те отминаваха тихо, сякаш са магьосници, а ние пуфтяхме леко нагоре все още далеч от ритъма на ходене. Въпреки това бяхме започнали да изпреварваме хора тръгнали преди нас, която говореше, че се справяме. Въпреки двата дни лудо ходене по чукарите, уморените стави и отслабени колена. Владо вече се бе превързал, а Рударски сложил наколенките. Странно, но аз се чувствах добре, пращях от енергия и ентусиазъм.

Като споменах другите туристи, имаше една двойка, мъж и жена, които постоянно засичахме към върха. Те бяха палаткували на езерата (където трябваше и ние по план), а заедно с тях се тътреше един малък чернокосмест сладур, наречена Рая (така и не разбрах дали е мъжки, но самото име не подсказва това). При всяка засечка с тях си разменяхме реплики, съответно се подмятаха майтапи или песни, които трябва да чуем като тази за Рила.

Самата пътека се виеше по билото, с редуване на по-стръмни участъци с полегати, които да ни дадат отмора за няколко ценни секунди. А Вихрен надвисваше над нас вече не като остра пирамида от времето на първите фараони, а сега изглеждаше пак стръмен, но някак полегат, изчезващ в далечната синева. Гледахме го и си казвахме, че ако това е полегатото, то си е е*бало майката за качване. В същото време обръщението към мен е единствено Вихренов, "Вихренов, това, Вихренов, онова". И някак кефи, сякаш е добра поличба. А незнайно защо съм започнал да си припявам Like a Virgin и колкото и абсурдно да е и да го осъзнавам продължавам с тананикането.

Изкачваме поредния склон и под нас, в далечината лъсват Бъндеришките езера. Водата им е тъмна, не толкова синя колкото черна и си представям студа ако отида да се гмурна. Май все пак толкова луд не съм. Но си мисля каква хармония би било да съм на брега на това езеро, а и мистиката на водата там с нейната тъма. Пред него с камъни е написано "България". Говорим си за палатките при езерото и как явно горският го мързи, защото си пие ракийчицата долу на къмпинга. След малко млъкваме, защото един гид до нас говори как се е образувала планината, защо върховете са така и други интересни факти, на група туристи. А ние естествено сме авантаджии. Слушаме колкото можем, а гидът оставя групата да се оправя към върха, защото трябва да вземе друга група. Правим още един два завоя по билото и се озоваваме пред табела, която сочи върха "Вихрен 40 минути".

"Копеле, как ще го изкачим това!?", възкликва усмихнат Рударски, а ние гледаме якия наклон по каменисти сипеи. Аз вече мисля как ще се слиза с раницата наобратно, но всъщност това е без значение. Дойде моментът на посления напън. Под краката ни си личи колко хора са минали през годините тук. Почти всеки камък е превърнат в част от пътека, а ние постоянно излизаме от главната за да скъсим дистанцията. Виждаме разни туристи, които са сложили скъпите анцузи може би за да се покажат колко са хубави на снимките, но вече са се препотили три пъти. Докато се движим покрай нас минава възрастна жена, нарамила яката раница и си ходи спокойно по стръмната част, с равномерно дишане и без да бърза. Не знам за другите, но това си бе чист in your face за всички псевдотуристи (каквито изглеждахме и ние в този момент). Наклонът от своя страна е такъв, че вече не виждаш края на върха, той няма край, той се слива с небето и ти ще ходиш вечно, защото простосмъртните нямат право да стигат боговете. Обърнем ли се назад, виждаме платото в подножието, което е изписано с камъни - Русе, Сливен, Банско, знакът на мира и какви ли не други неща, а Влади Рейджъра се хваща за главата като му намирам надпис УАСГ. "Виасаджии-геодезисти, само те могат да направят такова нещо!", възкликва.

Покорителите - Митака, Мила, Вальо,Рударски, Владо и Влади Рейджъра

След няколко зиг-закообразни минавания нагоре виждам знамето ни. Трибагреника се вижда едва едва и дори на снимки се размазва. И така или иначе вече съм първи в групата се хвърлям напред. Не знам, логично ми е някак точно аз да се кача първи на върха. Заради дядо ми, баща ми, пък и заради мен самия. В главата ми забучава мелодията на Роки, а адреналинът ми се вдига до небето (което и без това е близо). Започвам да тичам все едно качвам стълбище и скоро като финалист на маратон вдигам победоносно ръце щом стъпвам на котата. 2914 метра. Краката ми пружинират леко сякаш боксов мач е приключил, но аз чакам последния сигнал. "Татко покорен си! Бам! Дядо вече знам! Бам!". Всичко това преминава за стотни от секундата, а след това е просто чиста радост от успеха. Другите идват след мен и виждам как очите им блестят. Прегръщаме се, защото сме успяли, след три дни ходене, дъжд, град, мъгла, обрати и т.н. Изобщо знам, че това ни е сплотило. Заставаме да се снимаме, Рударски вади кенчетата с бира и отнякъде изскача един човек с пластмасова бутилка. Даваме си наздраве, поздравяваме се, за миг се превръщаме в стари познати с общи интереси. Аз звъня на баща си и му казвам "Тате, покорен си!" Той се радва, честити ми и ми казва, че трябва да се изпикая от върха. По случай успеха. Е, аз не го правя. Започват се позите пред табелата с котата на върха. Всички звънят на близки, раздвижваме се по върха и гледаме откъде сме минали. Кончето се вижда отсреща, а хората се различата като точици или чертички по билото му. Казвам си, че следващия път ще кача върха от трудния път, защото предполагам, че дядо ми го е направил така, а аз искам да вървя по стъпките му. Отдръпваме се от конструкцията със знамето и сядаме да ядем по един сандвич. Хора ни молят да ги снимаме и естествено го правим. В този момент ми се слуша Пинк Флойд си лекичко си изтананиквам "Into the distance... ". Ако бях Икар щях да полетя оттук. Защото се виждат всички върхове, все едно сме на топчето от кралска бодлива корона и властта е наша... И е прекрасно...

Откровението на един немец...

Вече е време да тръгваме надолу. Владо приготвя бинта си, а аз взимам раницата от Рударски, която не е особено тежка, но знам, че се хлъзгам надолу. Другите тръгват спокойно, а в опита си да се движа внимателно изоставям много. Избирам някакви кратки пътища, но все пак не успявам да ги настигна. Тогава чувам Рударски да се провикна "Вихренов, какво ми се мотаеш последен?" и си казвам стига. Сякаш губя инстинкт за самосъхранение и започвам да препускам. Подминавам с мръсна газ по наклона Вальо и Мила, която възкликва, че съм козичка. Не се спирам да се обяснявам, а просто се усмихвам. Подминавам всички, изпреварвам и младата двойка, която отново е тръгнала пред нас, и се озовавам на платото. Сядам да изчакам другите, които са далеч нагоре, а междувременно се любувам на слънцето. Когато те слизат правим обща снимка и продължаваме.

Пътят надолу ни среща с други покорители, а ние ги гледаме благосклонно като вече успяли такива. Успокояваме ги, че има малко на горе, те ни казват как на нас сега ни е по-леко. Срещаме и една двойка, от която жената явно се смята за прецакана, че е отишла на поход. Хванала се е за един камък и казва, че не може, че не иска, че ще си остане тук. Мъжът, вероятно иска да й удари един шамар, но се опитва да е спокоен и да й каже откъде да мине. Ние минаваме спокойно покрай нея, а Мила се приближава до мен и казва "Ако някога стана като тази...". "Спокойно, ще те убия бързо!", успокоявам я веднага. В един момент виждаме до хижата да са разпънати десет палатки и се убеждаваме, че горският си пие ракийката долу щом за едни може, а за други не...

Стигаме хижата и вече е близо два и половина. По пътя сме открили една кърпа, която е предполагаме, че е на Рая, кучето на онази двойка. Настигам ги, докато те си оправят колата и те ми благодарят. Веднага налазваме бирите, сядаме на една маса и правим нещо като кръглата маса на Артур, но без кръглостта. Осъзнаваме, че това ни е сплотило и сега сме по-близки от преди. Рейджъра иска да качим пак Кончето, а аз прехвърлям наум всичко от деня. Смеем се, благодарим на времето и съжаляваме, че трябва да отидем на другия ден на работа.

Приготвяме багажите, аз отивам да наливам вода за вкъщи и се втрещявам. На пътя намирам изхвърлена опаковка от гаден Мактост и кроасан, а на две крачки от тях са пликовете за боклук. Това ме ядосва и псувам наум свинчетата, които се качват на планина само за да кажат, че са били там. След като ми олеква от няколко псувни по неизвестен адрес се товарим в колите и поемаме обратно към София. Минаваме през супер застроеното Банско, разни малки градчета, а някъде отстрани пак има поля с надигнали глави слънчогледи...