Пътуване по-скоро на духа, отколкото на тялото...

Крача бързо, а сумракът на подлеза не ме плаши. Скоростта е от значение и съм готов дори да убия, но да не закъснея. Лъха ме миризмата на пикня, повръщано и евтин алкохол. В светлините, които все пак има в края на коридора, се виждат силуетите на други хора, с мъкнещите се сакове след тях, а ако не бях със слушалките сигурно щях да чуя и скърцането на евтините им пластмасови колелца по неравния паваж.

Влизам във залата на Централна гара и директно се насочвам към единствената работеща каса. Имам пет или десет минути до тръгването на влака ми. За Бургас. Седем и половина часа, в които ще мога да мисля, да се настроя и евентуално да поспя. Взимам билета си и се гмуркам сред хората наоколо, по неработещите ескалатори, под табелите с упътвания за да стигна моят перон и коловоз. Там ме посрещат много хора, които говорят шумно, а вътрешността на влака пъпли от тях. Всички си търсят място, което ме кара да се изстрелям напред - рядко хората отиват в предните вагони, а предпочитат малоумно да се бутат в един край. Усещам погледите им върху мен, но това няма значение. Знам, че със старата шапка с мека периферия, дънковото яке и панталони, кецове и бял потник, съм кратък интерес в очите им. После ще стана един от многото, ще се слея с общото и ще изгубя значение си. Затова и не се спирам, нахлувам като дивак в един салонен вагон и сядам на една изключително гадна седалка - от онези, в които трябва да се свия на четири за да се събера, но знам, че малко хора ще се блъскат за такова място.

Изгревът

Около мен е лудница - едно голямо семейство е окупирало половината салон, превръщайки го в нещо като зоологическа градина. Децата подскачат наоколо, някой става за да извади нещо от багажа, крещят си, говорят по телефона с други, които вече са на морето, изобщо лудница. Зад мен на една четворка е седнала баба и е разхвърлила багажа си по седалките. Общото между всички ни тук е тръпненето до първия тласък, който казва "Започна!" Аз гледам през мръсното стъкло, в което всичко добива един гротесков вид, когато той идва.

Усещането когато колелата се отделят от релсите, първите няколко оборота, дрезгави и мудни, е за свобода. Свобода на поетият избор, който вече ме тегли по своя път. Това е влакът в тези първи мигове. Тогава той не е просто капсула или утроба, която те приема вътре в себе си и отвежда съществото ти във времето и пространството някъде далеч. Претворява се с свой отделен свят и границите между реалностите са стените му пълни с метална обшивка и изолация, а прозорците се превръщат в илюминатори. Разговорите в салона се променят лека по лека за да може тази нова реалност на движението да придобие сигурни реални очертания, да се отдели от външната. Преходът обаче е постепеннен, защото и разговорът е пълен с препратки - към хора и събития, които са отвън. За да потвърди, че има и друг свят, бабата зад мен отваря пакет "Зайо Байо" и миризмата му ме удря.

За да се откъсна от хората, които крещят, пият или преминават бясно по пътеката между седалките, вадя книгата си за четене. Заратустра на Ницше. Тежка работа, но въпреки това подходяща за последното самостоятелно пътуване с влак. Бе година по-рано и отивах към Пловдив за Нощта на музеите. В един момент срещу мен се оказа бивш преподавател от Софийския, човек с такъв външен вид, че няма да предположиш подобно нещо, но в хода на пътуването се разговорихме, а преди това бяхме водили съвместен спор с един леко фанатизиран вярващ на тема религия и истина. И тогава, вече останали сами, той ми говори за Заратустра и затова, че ще ми хареса. Разгърнах страниците и се зачетох в мислите на немския философ. Опитвам се да се съсредоточа, да се откъсна от проблемите на ежедневието и да си представям какво ще се случи в Бургас. Имах една рамка на действие в главата си, но естествено всичко се променя когато няма нищо сигурно. Но нещо се получава и аз знам защо е така. 

Аз бягам от ежедневието си, което е пропито с проблеми, за да се потопя в утробата на влака, който да ме роди на едно място далеч от моето истинско място. Отдавна не съм бягал така - лудо, осъзнавайки невъзможността да се спасиш от реалността в себе си, но въпреки това презглава. За да се успокоя хващам шапката в ръце - тя е леко прашна, смачкана на места, но въпреки това излъчва стил и уют. Тази шапка беше на дядо ми, който бе пътувал много. Представих си го с нея на главата, в костюм и с малкият кожен сак в ръце. На някоя гара, на летище, в автобус. Неизменна константа. Ето ме сега мен - наследникът, със същата шапка в ръка и гледам блещукащите като светулки светлини на далечни градове. Междувременно пияни младежи се размятат наоколо с двулитрови бутилки бира. Мисля си за пътуването, по точно за принципите на пътуване, които съм си изградил - човек трябва да пътува леко, компактно, но най-важни са дрехите. Те трябва да се удобни, топли или прохладни според сезона, но най-същественото при тях е да се износват заедно с теб, всяко едно пътуване, всяка една крачка да оставят следа от спомени по тях и така да свидетелстват за достигнатото, за изминатия път, и когато вече трябва да изхвърлиш дрехите с умиление да си спомниш всичко...

Пътят в голямата част мина с въртене, сгъване и разгъване на седалката в опит да заспя, който се отплаща в един момент с два часа сън. На Пловдив реших да се лиша от удобството на втора седалка за да може едно момиче с голям сак да седне и следващите пет часа се ръгахме взаимно. В моментите когато бях буден гледах хората във влака, изпивах ги с очи. Момичето до мен имаше интересни панталони, тип шалвари, които бяха в ярки цветове, а джобовете бяха с изрисувани личица - едно усмихнато, а друго смръщено. Разговорите ми с нея се свеждаха до извинения ако някой ръгне случайно другия или ако трябва да се изправя. Гарите отвън пък минаваха като в мъгла, разбирах на коя гара сме когато хората изкоментирваха по някакъв начин съответното място. От време на време хващам Нищше или пиша нещо в разкъсващия ми се тефтер.

И тогава то се появява. Лекото алено зарево по ниските планински ридове, което се разпростира по небето, озарявайки облаците с бледомастилен цвят. Утрото идва и машината на пространството и времето. Сякаш старото ми аз е умряло там, в София на мрачната гара, и сега новото се ражда с първите лъчи, отивайки към морето. Да живее прераждането!Чувствам как се пречиствам... Залепям нос за стъклото и гледам заревото, което се увеличава ли, увеличава. Това си е своеобразен Джулай морнинг, а когато минаваме покрай нефтената рафинерия в мен нахлуват спомените от детството - как се впускахме да затваряме прозорците за да не се овоним и кашляхме от отвращение.

06:19

Небето над гарата в Бургас е златисто, а очертанията на сградата са толкова контрастни, че ми се струва как някой е рисувал върху синьо-златистото платно с маркер. Манифестацията на слизащите ме поглъща и аз започвам да плувам между тях, в търсенето на бряг. Междувременно пускам един смс на Коста, приятеля при който отивам на гости, че съм пристигнал. Той ми е казал, че става рано, така че веднага ще дойде да ме вземе от гарата. Въпреки това не ми се иска да му звъня да не би случайно да събудя някой от другите членове на семейството му. Излизам пред гарата и си взимам закуска, която да компенсира и липсата ми на вечеря от предната нощ (бях пътувал хранително, а именно едно кенче бира и една малка минерална вода), седнах на една пейка и наблюдавах сградите. За пръв път щях да съм в Бургас за толкова време - предните години винаги съм минавал транзит, а сега щях да го разгледам. Тъй като вече бе минало известно време, а нямаше вест от Коста му прозвъних, но телефонът даваше свободно. В такава ситуация преди няколко години бих започнал да се панирам, но сега просто си събрах нещата и реших да се разхождам безцелно. Минах покрай портала за пристанището и се потопих в малките улички. Мирисът на море започна да прониква през амортизираните ми ноздри и целта ми се оформи - да намеря голямата солена локва и плажа. Като ориентир следвах слънцето и то не ме подведе. През дърветата, мятайки злато по земята, ми показа пътя. Навлязох в края на морската градина на Бургас и на няколко метра започваше плажа. Възрастни хора вече забиваха петите си в пясъка, но аз не смеех да си позволя това. Имам нежна кожа и мразя да ходя бос, затова с кецовете тръгнах по плажа към мястото където морето целуваше земята с влажни устни. Слънцето ме заслепяваше, а аз просто седнах на пясъка и се любувах на отблясъците във водата. Малко дзен рано сутрин би казал един приятел и за мен е прав - радвах се на хармонията в спокойствието. Малко по-надалеч един брадясал младеж се измъкваше от спалния си чувал. Морските птици се рееха над нас и крясъците им отекваха весело. 

Звъннах още веднъж на Коста, но резултат нямаше затова продължих обиколката си покрай ивицата. Старите бургазлии вече бяха излезли навън и гледах плуващите във водата, бягащите боси по пясъка или просто разхождащи се наоколо. Замислих се как в София по това време аз тепърва си взимам душ и се приготвям за работа, а самият град е с натегнала сивота от шума на автомобили. Тук или поне в тази част на града това го нямаше, а напротив - излъчваше се някакъв позитивизъм в цялото нещо.

Пред мен се очерта и Бургаския мост (кея) и дори от това разстояние можех ад видя хората, бягащи по него за здраве или другите, които ловят риба. Насочих се към него и разгледах първите графити, които ми се изпречиха, единия с надпис "Включи се в града", а на едно стълбище без особена красота на почерка бе написано "Не е измислица. Морето и щастието съществуват". За първото нямаше как да споря, а второто подлежи на дискусия, но това е друга тема на разговор. Спуснах се на долната площадка на кея, която е по-близо до водата и заразен от останалите около мен, които спортуват, въпреки умората се напънах да правя лицеви опори. Докато се потях от усилието, един мъж слезе на площадката, свали си панталона, нахлузи плавниците и скочи във водата. Нищо, че отстрани имаше табела "Плуването забранено".

Коста бе все така неоткриваем, а на мен ми писна да се разхождам и затова проснах гъз на една пейка. Свалих си горните дрехи и се отдадох на печене. Зад мен по велоалеята фучаха колела или множество бегачи за здраве. На съседната пейка една баба методично запушваше една от ноздрите си, вдишваше дълбоко с другата, а после ги сменяше.Когато една нейна приятелка се приближи, а тя бе направила огромен брой повторения каза, че вече си е отпушила носа. За съжаление моят бе все така частично запушен. Гледах хората, които се гмуркат във водата и ми се искаше и аз да го направя, но целият ми багаж бе с мен и не смеех да го оставя без какъвто и да е надзор затова се задоволявах с препичане. Междувременно се обадих на Хер Пенев и заключихме, че с Коста на море не може да мине без филмови изпълнения.

Когато ми писна да се разхождам по алеята, достигнал мястото където вече бе пълно с капанчета, реших да влезна в сърцето на града за да търся мазни банички за закуска, а и да купя нещо за родителите на Коста (правилото с празни ръце не се ходи на гости важи с пълни сили за мен). Минах през един парк и навлязох между блоковете отсреща. Щом стигнах един пазар се огледах и влязох в един универсален магазин, който се оказа като след пускане на атомна бомба. Все пак успях да взема бутилка вино и едно кенче бира за себе си, но от закуски нямаше и помен. Взех си течната закуска и седнах в една градинка.

И "О, чудо!"

Продухващата си носа баба

Телефонът ми извъня. Беше Коста. След 9 набирания от моя страна и два смс-а, той най-сетне реши да ме набере. Разговорът ни беше кратък, но съдържателен.

"Къде си, Стееефиии?"

"Евалата, Коце, най-сетне се събуди!"

"Да бе, ужас! Та къде си сега?"

"Ами пийвам биричка на една пейка, близо до крайбрежната и някакво пазарче. Има и автомивка на нея."

"Май се сещам, ама много ли си далече от крайбрежната?"

"Ами не, близо съм и до улица Места."

"Улица Места ли?"

"Да, улица Места..."

"Браво бе, машина, та аз живея на улица Места! Къде точно?"

"Нали ти казах, на пазара!"

"Е, значи сега се върни на улицата, тръгни нагоре и като видиш един блок, който задънва улицата свий на дясно и съседният блок е този, в който живея. Аз ще ти отворя. До колко време ще си там?"

"Десетина минути може би, аз го подминах преди малко този блок"

След пет минути му звънях на входа на блока. Посрещна ме цялото му семейство, които бяха толкова гостоприемни, че чак ми стана неудобно, защото се почувствах твърде специален, а просто исках да се откъсна от всичко. Баща му ми говореше за Бургас и това как чужденците мислят, че е малко градче, а всъщност това не е така. В този момент ми се обади София, приятелката - фотограф, с която бяхме правили пътуването до Шабла пролетта и сега се намираше със сестра й и други приятелки на Слънчев бряг, за да се разберем кога ще се видим. Казах й, че сега ще отидем да хапнем, на плажче малко и следобяда ще се замъкнем към тях.

Лугари...

Приготвихме се и нарамил най-нужното в раницата тръгнахме към може би най-сакралното място за Коста в Бургас, а именно лугата. След доста ходене като аз вече се бях прежалил и свалил обувките, газейки в пясъка, стигнахме мястото. Дървените мостчета се свързваха между отделните "басейни" с червеникава вода, която е толкова солена, че не можеш да потънеш, но трябва и да си пазиш очите, защото в противен случай си разказваш играта на зрението. Поплацикахме се, а около нас бе пълно с руснаци, след което отидохме да се правим на "негри", тоест се мазахме с кал, която е полезна за кожата, но ако си омажеш дрехите или раницата и си свършен. Въпреки това почти нямаше поражения по моите неща. Вървяхме по плажа като аз вече не издържах и скоро, след няколко позьорски снимки в черно, се бухнахме във водата. Борех с вълните и се спусках навътре във водата без да гледам много дъното за да не ми кървясат очите. Този път не ми пукаше, че съм си оставил нещата без надзор, вероятно първоначалното притеснение бе отминало. Важна бе водата и обединението с нея.

Върнахме се в апартамента, обядвахме, взехме си душ и потеглихме бавно към Слънчев бряг. Междувременно бяхме натоварени със задачата да намерим евтини закуски, защото част от хората бяха изгладняли. Нашето забавяне се дължеше на решение на Коста да изчисти алфата на автомивка. Докато това се случваше отидохме той да си купи билети за Черноморец - ЦСКА като виден фен на "акулите". Разгледах стадиона, той ми го хвалеше, но освен да оценя съоръжението това не ме касаеше особено. Върнахме се, скочихме в колата и тръгнахме по един обиколен път, който да ни спести трафика към курорта. В далечината се виждаше един все още непотушен пожар, а около пътя се издигаха златисни класове. Морето изчезна от погледа ни и все едно отивахме на планина, а не бяхме на "плацикплаза".

Размазан Слънчев бряг през нощта

Не бях виждал Слънчев бряг отдавна, но си спомних защо не го харесвах особено. Всичките модерни сгради, билбордове на всеки метър, лудницата от хора, ме натоварваше. Намерихме София и Джвъчката (една от приятелките на сестра й) на плажа да продават билети за партито на Метрополис, но планът ми да им метнем закуските като на гладни кучета не успя и затова им ги дадохме на крак. Щом приключиха се натоварихме и отидохме до хотела им където да направим обща вечеря. Всеки си поръча нещо, а аз реших, че е време да подгрея вечерта и да изпусна все още наличното напрежение с нещо малко - бутилка вино. Всички ме погледнаха странно, но в крайна сметка си обърнах шишето като пич. решихме да отидем на плажа, тъй като вечерта пак трябваше да раздават флайъри и да се прадават билети, а аз не исках да им пречим да си вършат задачите. И тук се роди първата крачка към неизпълнение на моята идея, а именно взимането на мента за плажа. Доколкото бях запознат от предни истории на морето, ментата не води до нищо добро. След първата чаша Коста се опияни и започна лека по лека да говори своите глупости. Всички се смеехме, а аз се настройвах да направя нещо, което не бях правил отдавна, а именно да плувам през нощта. Светлините на курорта осветяваха като звезди наоколо, а истинските небесни тела едва едва се конкурираха с изкуствените такива. Но навътре морето беше като мрак, отново като вид утроба, която ме привиква да се потопя в нея. В крайна сметка ако не виждаш нищо в един момент забравяш и какво си виждал. Усещах как разговорът върви към посока, която ще започне да ме дразни и затова бързо се съблякох и се затичах към водата. Продължих да тичам и в нея, но десет метра по-навътре все така тя ми беше до колената. Щом започнах да плувам се влях във водата и черните вълни ме повдигаха или спускаха. Виното ми даваше сили, но все пак знаех възможностите си и в един момент се обърнах, а плажът бе далече, на трийсет или повече метра и затова се спуснах спокойно, оставяйки се на вълните да ме носят за да пестя сили. Излязох като някакво чудовище от дълбините - с капеща коса, леко прегърбен и дишащ тежко. Другите ми казаха, че съм луд, а аз им казах, че за толкова време би трябвало да го знаят. Разговорът се бе завъртял около контрацептиви и в отегчението си, знаейки развитието на тематиката и нейната основа отново се хвърлих във водата. Този път вече се пресилих и усетих на връщане лекото схващане на умореното ми сърце. Седнах на един шезлонг и дишах тежко. Стаси се прилижи да ме пита добре ли съм, аз й казах, че ще се оправя, а тя ме попита защо съм го направил изобщо. Не можах да й отговоря, а просто казах, че съм имал желание да го сторя.

Скоро конфигурацията ни се промени, ментата свърши и се налази бирата, която бе останала. Стана ясно, че няма да се прибираме в Бургас и аз предложих да спим в колата.  Така или иначе имах пресен опит от влака. Но тогава София се яви като наш спасител и преконфигурира хората за да има две места за нас. Аз протестирах, че ще спя на пода, но никой не ме отрази.

Взехме бутилка с бира и отидохме в хотела. Бях загубил желание да пия повече, а липсата ми на сън започна да се проявява. За сметка на това Коста не спираше да дрънка, повишавайки все повече глас, с което се врязваше в главата ми. В отсрещният хотел пък се оказаха някакви чужденци и той прие това много присърце, започвайки да им вика. Бях започнал да се изнервям от цялата история и за да не се кажат тъпотии просто реших да си лягам. Проснах се на отреденото ми място и заспах. 

Нощта бе изпълнена със сътресения, особено когато Коста връхлетя в стаята и ми крещеше в ухото къде му е мъжката чантичка с документи и ключове (да не сме я забравили на плажа), а аз се почувствах като вдигнат от мъртвите и му казах, че е в раницата. После и ранното събуждане от майка му, която звънна да види дали сме добре.

Сутринта закусихме, а тъй като Коста имаше работа в Созопол с техните се разбрахме аз да се разходя със София, Стаси и Джвъчката в Несебър, да се попека и по-късно да си отида в Бургас, да се помотаем там и аз да си хвана вечерния влак каквато беше идеята. Стовари ни в старата част на Несебър и отпраши по задачите. Разходката из града ми напомни за последното ми истинско море преди 6 години и лигавенето ми с Хер Пенев особено на една песен на Били Идола. Пихме по нещо освежаващо и се спуснахме към плажа. 

Несебърският плаж е каменист, но въпреки това изглежда уютен със сламените си чадъри под които застанахме, а с моято къдрава, направо станала на масури, коса можех единствено да се крия от слънцето. Въпреки това си пуснахме музика, плувахме и играхме на карти (и аз отново губех, но не довършихме играта при резултат 4 на 2 за Стаси). Идилия, в която усетих как пак се отпускам.

След това се прехвърлихме в При Майкъл с пещерно-тропичния си интериор и пихме по нещо за освежаване. София и Джвъчката трябваше да раздават флайъри, а Стаси да вземе нещо за сестра си и Рада, които продаваха билети на плажа. Тъй като междувременно Коста ми се беше обадил, че чак в 18 часа ще си е в Бургас и нямаше за къде да бързам реших да й помогна с покупките. Открих, че има само едно нещо по-ужасно от градски транспорт до Студентски град и това са автобусчетата за Слънчев бряг. Наблъскани с всевъзможни чужденци, балансирах с динята и раницата си и така в продължение на няколко спирки. Изпратих Стаси до апартамента и се застоях да поговорим, но в един момент усетих как някакви ръце сякаш ме сграбчват и дооголват и без това напрегнатите ми нерви. Явно не бях успял да се откъсна съвсем от проблемите на Софийската реалност, която се вкопчи в мен, превръщайки ме в неадекватно създание, което не знае какво да отговори или просто с твърде много мисли минаващи през главата му. Осъзнаването на това ми състояние ме накара да си тръгвам, защото наличието на хора само го засилваше дори и да ми бе приятна компанията им.

Изстрелях се в жегата и отидох да си взема автобуса. Пътуването не беше кой знае какво, а и аз придремах леко в жегата. Щом стигнах в Бургас се оказа, че Коста е още далеч от пристигане и затова се отдадох на любимото ми откриване на града за да поснимам на спокойствие. Морската градина бе приятно прохладна, а около мен фучаха колела и деца, двойки се прегръщаха и целуваха и множество жени се носеха облечени като за официална вечер. Щом стигнах крайната си дестинация получих съобщение, че ще ми се обади като пристигне в Бургас, което започна леко да ме притеснява. Минутите се редяха, а хората, които влизаха и излизаха от блока ме гледаха като скитник каквато беше и раздърпаната ми визия вече.

Часът наближаваше 20,00, а аз трябваше да хвана влак, който тръгваше след 2 часа. Вече виждах как се обаждам на управителя на магазина и казвам, че няма да идвам на следващия ден на работа когато алфата изникна от ъгъла. Цялото семейство ми се заизвинява, че е станало така, а аз ги успокоих, че няма проблем. При липса на ясни планове такива ситуации са допустими отклонения. Приготвих се набързо - душ, лека вечеря, багаж, и след 30 минути бяхме с Коста на плажа да изпълним бойна задача - събиране на морска вода, пясък и мидички в шише. Щом успяхме без да се намокрим отидохме да хванем влака. И изненада! На касата бе залепено, че няма свободни места, но въпреки това БДЖ продаваше билети. Перспективата за 7 часа на крак не ме блазнеше и затова отидох към автобусите. имаше един след около час и нещо, който щеше да стигне заедно с влака в София. Представих се, че съм студент и успях да изкопча съответното намаление.

За да запълним времето отидохме да се разходим из града и пак се шмугнахме в Морската. От някъде бучеше Джими Хендрикс, а на плажа хора рисуваха със запалени свещи, които забиваха в пясъка. Имаше много хора и оживеността на града бе приятна, че чак не ми се тръгваше. Въпреки това времето отлетя и след час аз влизах вътре в автобуса, вратите му се затвориха и аз придрямвах през пътя към София, към реалността...