Легион

Днес е важен ден.
Разбирам го по онзи малък, но съществен начин с начина на музиката, която свири в ушите. Не просто се излива от слушалките, а напротив - бурно се впуска в ушите ми, кънти с любов и очарование към живота. Обичам такива сутрини. В тях съм зареден с емоция, която не може да ме спре. Слънцето сякаш се прояснява и се чувствам готов да победя света, всъщност чувствам хармонията в себе си. Крачката ми е сигурна и бърза, а и изобщо не ми пука, че пея на висок глас (и може би фалшиво). И за един малък момент аз откривам, че гледам всяка една пукнатина по блоковете около мен, опитвам се да запомня откъде минавам да попия града в себе си. Защото го чувствам за момент като пътешественик, а не като жител, чувствам го свободен от материята, от грамадите бетон и стомана, от разкъртените градинки и паркиралите коли... Чувствам го дух и знам, че той ми говори с всички онези физически недостатъци, които притежава. И колкото и да искам не мога да предам това, което усещам с думи, то просто трябва да се осъзнае. Затова продължавам да пея и гледам всичко...

Подминавам един скитник, който прилича на Хемингуей, с брадата, зачервеното лице, едрото телосложение, загърнато в дебели дрехи. Държи пликчета от БИЛЛА, пълни с улова до момента, и пръчка, който му помага. Виждам го всяка сутрин и при несъзнателната асоциация с писателя ми става тъжно. Културата на боклука един вид. И въпреки това сега аз съм хала, сега това няма значение, а той е сложил смешна червена шапка. Защото е студено, но все пак е смешна. Прилича на дядо Коледа, който е запъхтян да краде подаръци от веригите. Смешно и абсурдно глупаво като мисъл, но тя се загнездва в съзнанието ми. Сбогувам се с него както се сбогувам и с мисълта за семейни празници, защото не си спомням какво е това. Това не е важно, миналото се променя, размива във времето, а настоящето се кове със студените чукове на действието. Пламъкът се ражда от мечтите, но може да бъде загасен от страховете.

Мисълта ми прескача в следващия завой, към кварталните пияници, които при минус пет пият вече бира. Насядали като бейове по изтърбушените фотьойли, а зимното слънце ги препича като статуи на гущери. Пушекът от цигарите се смесва с маранята на сутрешните мъгли и те обсъждат вчерашния мач като едни социалистически мойри. Чувам "Той трябваше да вкара!" от една полубеззъба уста и го приемам като знамение. Защото днес е важен ден. Ден, в който полагам основите на моя Рубикон...
А градът? Градът е моят легион...