Затварям очи, защото хората в автобуса са твърде много и между мен и лицето насреща ми няма и педя разстояние. За да не гледам зачервените, разкривени лица, които се блъскат, блъскат се и в мен като онези колички от детството - заради това затварям очи.
Сетивата, останалите без зрението, се засилват. Хората, които се бутат в мен подобно на добитък в кладница, отекват в съзнанието с глухи удари, потъващи в плътта и дрехите ми. Усещам и мириса, който се надига във въздуха. Спарената миризма на нечиста плът. Представям си как мръсотията се е загнездила между свивкит, където простото обливане с вода не достига. И самото докосване на тези хора опротивявадо момента, в който сам не осъзнаеш, че си се просмукал със същата миризма, че и ти си също толкова мръсен като всички останали.
И въпреки това другите продължават да се бутат в мен. Както в затвора, когато веднъж месечно заради нетърпимата миризма Хелмут изважда маркуча. Водата трябва да се пести и затова и всички се блъскат - поне малко да се измият, да изчистят лицата си, да изнамерят отново кожата, нейния истински цвят.
Всичко се случва рано сутрин. Хелмут и няколко от пазачите ни събират от килиите и ни натъпкват в общата килия, която е шест на шест метра и не ни събира изобщо, но ние се блъскаме да взелезе вътре. В противен случай възможната ти баня се отлага с още месец, а помня хора, които не издържаха на собствената си миризма и полудяха. Като Курт, немец от Бавария, който изпусна банята си и на втората седмица след това го намерихме с разбита глава. Дори съкилийникът му не бе чул вик или нещо друго. Курт просто бе захапал парче плат, не, бе го натикал в устата си за да не се чува и с два силни удара бе решил проблема си. Бях един от двамата, които го погребвахме. Бях му благодарен за това да видя спокойно слънцето за пръв път от месеци. След Курт хората се биеха за да влезнат в клетката. Нямаше съчувствие, а животинска страст, жажда за оцеляване. Нареждахме се като сардини, макар някой безуспешно да се опитваше да си пробие път и чакахме. Когато Хелмут се появеше с маркуча наставаха писъците на радостта или виенето на завистта, че някой е по-назад. Всеки получаваше удари с лакти, дране с мръсните нокти, но не трябваше да се огъва за да не бъде изместен. В онези мигове напрягах слуха си на предела на възможностите си - исках да чуя кога водата напираше по стария маркуч, онзи съскащ звук на изпъване за да бъда готов за струята. Понякога налягането бе силно и кожата ни бе ожулвана до рани. И въпреки това, ние виехме от щастие, въртяхме се като пумпали, а Хелмут обикаляше около клетката с насочен маркуч за да не изпусне някой миризливец.
Поредното ръгване в ребрата ме кара да отворя очи и да се върна от спомените си. Хелмут го няма никакъв, а съм сам в автобуса ако не броим "сардините" около мен. В тези моменти на преход между затвора и реалността се чувствам дезориентиран. Мозъкът ми блуждае и картините пред него са просто петна без смисъл. Гледам жената, която се блъска в мен. Лицето й е разкривено и бръчките, характерни за възрастта й, изтриват човешкото у нея. Говори ми нещо, но музиката в слушалките ме кара да чета по устните й. Не съм сигурен. Може да се извинява или да ме обвинява, че няма място заради мен. Наистина не знам. Бръчките сякаш изяждат изразителността й. Лицето й е статично...
Не размишлявам дълго, защото трябва да слизам. Гмуркам се и с неистов брус преплувам през тях и на далечния бряг. Навън е есен и аз радвам на хладината. Студът отрезвява сетивата и вече виждам всичко около мен.
Статично. Така го възприемам. Дори и в движението всичко е статично, а аз му се любувам. Мракът се е спуснал и прозорците започват да проблясват един след друг по различните блокове, а детската градина тъне в тишина. Това е обратно на къпането в затвора. То се случваше рано сутрин, преди слънцето да изгрее и мокри, неособено чисти, но сравнително щастливи гледахме как звездите угасваха една подир друга, а небето се къпаше в мълчаливо зарево. И никой от нас не говореше, а се наслаждаваше на временната си пречистеност. Без да се бутаме, без да недоволстваме. Статични като кадър от стар филм.
А ето ме сега - галопирам по улицата, а с поглед обхващам всичко и то не помръдва в движението си. Сякаш винаги е било така. Нима не се променя? Вероятно се мени също толкова ако не и по-бързо, колкото моето тяло. И въпреки това нещата не се променят...
Няма коментари:
Публикуване на коментар