Градове...

- Момче, трябваше да излезнеш по-рано за този влак! - таксиджията, възрастен, с подпухнали очи и дълбоки прорези по лицето от бръчките, ми говори кротко докато се стреми да хванем влака за Пловдив в 17,40 от София. Аз просто кимам, защото знам, че съм се забавил с приготовленията за пет дни странство от столицата. Свиваме по малките улички и аз съм спокоен, защото съм сигурен, че ще успеем. Слънцето прежуля в къснеещия следобяд, задминаваме хора и се оказваме десет минути преди тръгването на влака. На гарата ме чака Пича, която вече е взела билетите и ми казва, че съм кифла. Мятаме се във влака, който е с традиционните продънени седалки с морско синя тапицерия, а срещу нас седи млад левент, който си рови на лаптопа, а тениската му е с печатна грешка като текст. Вадим кенчетата, пием, снимаме и пътуваме. Планът е следния - престой за една нощ в Пловдив в къщата й, след това за три дни в Девин, а накрая отново за два дни в Пловдив за да обединим природа с култура в едно бягство от сивотата на ежедневието ни.

Влакови залези

Пътуването към Пловдив върви по план, а ние си разказваме истории като аз се сещам за старецът, който ми препоръча Заратустра и се отдавам на тракащата утроба на влака. Хармонията се нарушава от старци с алармиращи простати, които постоянно търчат до тоалетната без да си затварят вратите, с което вятър и воня се носи из салона втора класа. А междувременно навън слънцето се топи със златисти вълми в небето.

Пристигаме в "Майнатаун" по тъмно като се оказва, че трябва да вземем такси, защото къщата на Пича е твърде далеч от гарата. Вечерта минава спокойно с пазаруване за вечеря, слушане на музика и спане. Откриваме разни богатства в гардеробите и моментално се снимаме като видна социалистическа двойка на фона на пиано и незабравимо монтирана телевизионна антена (която се състои от прът, основа на чадър и самата антена). Заспивам докато гледам тавана и си мисля някакви свои дилеми, които се подхранват от жълтеникавата светлина в стаята.

Таксиджията ми връща ресто и ние бързаме да си купим билети за буса до Девин. Стигайки касата отварям портфейла си отново и виждам, че ми е върнал с десет лева повече. След като купуваме билетите се оглеждам за таксито, но то е изчезнало.

Подранили сме много преди тръгването и се чудим какво да правим. Пием по нещо, а наоколо пристигат ученици и живущи от близките покрайнини на Пловдив. Пича ме пита какво ще правим първия ден в Девин когато пристигнем и аз нямам никаква представа. Мисля си за разходка нагоре, в планината. Все пак отивам с цел след като съм чул, че са трасирали нова екопътека в района и трябва да я открия и пребродя. Решаваме да се настаним в "Ангеловата къща" и да си съставим план на място. И стискаме палци да е хубаво времето за да можем и да се попечем върху някакви девински камъни.

Бусчето пристига скорострелно и отваря врата. Ние, заедно с още няколко души, се нареждаме на задната врата за да си оставим багажите. Шофьорът е видимо изнервен, пише имената върху стикерите за багажа и повтаря постоянно "По-бързо, имената, по-бързо.", нахвърля чантите и успоява питащите баби. И макар да сме още в Пловдив, една частица от мен започна да усеща онзи аромат, пропит с борови иглички, който се носи дори и през лятото. Ароматът на детството ми, което свързвам със седмиците прекарани по катерушките в бившата детска градина, намирането на таралежи по странни места, скачането във вирове и басейни. Всеки път когато ходя натам и това се случва с мен, особено и след продажбата на къщата (и тук се сещам за възклицанието на една приятелка когато разбра, че имах жилище там, а именно "Обичам те!").

Девински чукари

Идеята ми за настройка по пътя към детските спомени е съкрушена, направо капитулира пред ентусиазирания човек на съседната седалка. Пича подло се е изнесла на предна позиция, защото й става лошо, а аз съм в компанията на Бойко - виден бизнесмен, който тепърва започва собствен бизнес. Гледам ентусиазма му, който излита от него на талази, а той самият е като малко дете, което си играе с огромен сладолед докато предвкусва сладостта му. Разказва ми колко е умен, как бачка на три места и на двайсет и три се чувства като на трийсет. Фасадата му на силен и хитър търговец не ми се връзва с безбройните въпроси, които ми задава - от цени за проектиране до юридически положения по отношение на авторското право. Показва ми печат на фирмата си и в очите му блести надежда и силата на човек способен да премести планини. Говори ми за хипотетични случаи как да заприказва негов приятел софиянка, защото , видиш ли, те са по-специални, на са като "простите" момичета на село. Говори толкова много, събира мнения, че усещам как главата ще ми се пръсне, а единствената вода е някъде напред, в чантата на Пича. Бойко, както се представя, разправя за работата си като охранител в Слънчев бряг, и как всички документи за бизнеса му са с арабски имена, защото е решил да отваря закусвалня. Всъщност вероятно е помак или турчин, но пред другите се представя, че си е българин. Тъжното е, че всъщност той е, та нали живеем в една страна. Въпреки това си личи, че е добродушен. Мисли ме за приятел и иска да си разменим телефоните, но аз съм нащрек и му казвам, че няма нужда, че този разговор в момента е по-ценен от каквото и да е в последствие. С отказа ми се чувствам като големите деца, които взимат закуските на другите, по-малки от тях, но нямам желание да се занимавам с хора, които ще търсят всякакви връзки за да преуспеят.

Девин ни посреща с полупразната, покрита с пукнатини тук там гара. И с първата стъпка на тази земя спомените ме заливат. Едно от кътчетата където съм прекарвал най-много време с дядо ми. Виждам го как мъкне куфарите късно вечер по неосветените тогава улици и се спускаме в тъмата към къщата и там, на верандата ни чака прабаба ми като фар на пристанище. Но сега е слънчево, макар сивите облаци да напредват от планината. Нарамваме раниците и тръгваме по главната, а учениците, които се носят по последен писък на модата с анцузи, ни гледат странно. Погледът ми се плъзга по бабите със забрадени коси, които говорят на местно наречие, пияниците, които си стоят по пейките и люпят семки. Някакво тъжно усещане в мен ми говори, че отдавна съм станал просто турист и как връзката ми с града се е скъсала. Не познавам лицата и тайно се оглеждам за всички стари хора, които се разхождаха по неремонтираната улица когато бях дете, за децата, които караха колела когато бях тинейджър и за другите, които си спомням от по-късни години. Наляга ме меланхолия. Може би защото отново е есен когато ходя в града, може би заради нахлулите спомени. И все пак въпреки промените с годините има неща, които не се изменят като хотелът на Манолови, Острова, наличието на голям пазар в сряда. Последното така и не го показвам на Пича, защото бързаме да стигнем хотела.

Влизаме и не се чува никой. След като почуквам няколко пъти на вратата и правя едно обаждане на леля Мария, тя и чичо Петър идват да ни настанят. Всъщност те са бабата и дядото на един приятел, който сега дундурка едно малко сладко същество в София и който ми е може би един от най-близките хора останали от Девин. Още с посрещането темпераментът на леля Мария си проличава - нахаканата реч, стойката на победител в битките с живота, изобщо онзи стоизъм на родопчаните от района. Тъй като не сме се виждали от година когато пак бях отседнал при тях си говорим за града. В думите й, че младите изчезват, усещам меланхолията на настоящето, която е надвиснала над града. Въпреки, че съм гост в хотела й тя ме чувства като близък в някаква степен. Обяснява ни отново системата с душовете и чешмата, оставя ни одеала и се връща към работата си  в превръщането на двора й в нещо невероятно и лично. Както казва сама "Не ме интересува какво ще правят с него след смъртта ми, важното е на мен да ми харесва сега!"

Обаждам се на братовчед си, който не съм виждал две години, за да го разпитам за новата екопътека. Той ми обяснява къде се намира тя и всъщност се оказва продължение на традиционната разходка, която си правя сам или с приятели. Тъй като едва четири и нещо решаваме да се разходим нагоре до новото разклонение на пътеката. Небето навън оловее, предвещавайки дъжд, но решаваме да не се хващаме на въдицата му и да рискуваме. Излизаме на пътя, покрай нас минават колите със смолянска регистрация, а наоколо хората работят по къщите си в подготовката за идващата зима. Листата кафенеят и падат бавно завъртайки се във въздуха. В спомените ми винаги е знойно лято, макар на места вече това кафенеене да е видимо на места, а аз и братовчедите ми отиваме да плуваме. Гледам скалите, които наричах "четирите глави" и сега трудно различавам лицата им. В този момент започва да пръска дъжд, който се засилва и ние се връщаме с подвити опашки към квартирата. По пътя се отбиваме в едно магазинче за по някоя бира и по телевизора вътре върви прогнозата за времето на Бтв. Не мога да не гледам Емо Чолаков, който е супер щастлив, че времето ще се скапе брутално. Надявам се самото време да го опровергае и да е слънчево. Сякаш в потвърждение на това малко след като се връщаме в квартирата грейва слънце. Отдолу леля Мария се провиква как сме донесли слънцето със себе си, а ние сме малко тъжни, че не сме се разходили нагоре и пием бирата си.

Поглед към двете джамии на града - част от панорамата от хотела

Вечерта наближава, а ние сме гладни. Срещаме се с братовчед ми на главната и търсим заведение, в което да седнем. За съжаление кръчмата, в която ходим обикновено последните години е затворена и затова избираме друго място. Все пак има готвена храна и наливна бира, значи всичко е наред. Разприказвам се с братовчед ми, който ще заминава на бригада в Англия след две седмици. Имаме толкова много да си наваксваме, че не знам откъде да започна. Вероятно фактът и че вече не идвам за седмици наред се оказва решаващ за затруднената ни комуникация. Обсъждаме общи неща - роднини, спомени. Обяснява ми как няма работа в района, че вече есента всичко запустява и заведенията затварят рано. Замислям се как повечето ми познати са в по-големи градове за да си изкарват прехраната, а градът е пълен с хора над определена възраст. Все пак успокояващо е, че има отново рок група в Девин, традиция, която се предава през поколенията, завършващи гимназията.Разговорът се накъсва от периоди на неловко мълчание, а междувременно се излива дъжд. Полицаите влизат да вечерят, явно необезпокоявани, че са на пост, но въпреки това заведението спуска щорите за да не се каже или види нещо издайническо.Вечерята постепенно се изпълва с меланхолия и на мен ми е тъжно как губя връзката с този край по същия начин както и с роднините си. Братовчед ми се прозява и казва, че утре ще става рано, защото трябвало да върши работа. Разделяме се с пожелания за успешно бъдеще, поздрави на родата и т.н. Не знам колко смисъл има в тези думи, дали са изречени искрено или просто ей така.

Автентични девински баби и старци

Събуждам се рано, а Пича спи в съседното легло до мен. Навън е още тъмно, слънцето тепърва се катери по планината за да стигне града, но се вижда дори в сумрака на утрото, че навън има мъгла. Излизам на терасата и студеният въздух ме разбужда. Чувствам се добре, свеж и способен да се загубя в мъглата, която прегръща склоновете в обятията си. Наслаждавам се как тя се надига и милва всичко около себе си докато Пича се разбуди. Когато това става, тя открива нов гостенин на стената срещу нея - огромен паяк, от онези домошарските, който е протегнал краката си и ни гледа. Същият като онзи в детството ми, изпълзял по време на закуска когато с братовчедите ми бяхме деца и се състезавахме кой ще изяде най-бързо мекиците си. Тях ги носеше дядо ми от близката закусвалня - десетина бройки, обвити в сива амбалажна хартия, която подгизваше от мазнината им, тежки и вкусни, а заедно с тях на всеки се падаше по бутилка с боза или мляко от кравата на Стефан Бон. Онези утрини бяха живи, изпълнени с живот, невинни за нас, децата. Едното води към другото и аз отивам да купя банички. Не от същото място, но все пак където ги правеха добре. Излизам на улицата, оставяйки Пича спокойно да си взима душ, и дишам. Миризмата на запалено дърво, къкрещи казани, дим, ферментиращи плодове, зимнина. Животните се обаждат - кокошки, кучета, крави, овце и кози. От дупките на една ограда ме наблюдават зеленикавите очи на котка, а езикът й преминава по муцуната. На моста над реката са се събрали старци, от онези автентичните, които вкъщи ядат попара за закуска, станали са преди няколко часа и са нахранили животните, а сега са се събрали на раздумка. Чудя се дали познавам някой от тях, но се съмнявам да ги различа. Минавам по главната и хората ме гледат - може би защото съм спокоен, наперен или пък косата ми е толкова щръкнала, че ги стряска. Всъщност усещам погледите им като любопитство към някой непознат. А аз съм такъв за тях, може би и за себе си. Девин на детството ми не е Девин сега.

Нося баничките и бозата в стаята и , докато ядем на терасата, гледаме как слънцето разкъсва с лъчите си мъглата, която придобива особен златист цвят и ми напомня на снимките на някоя мъглявина във Вселената. Щом се назакусваме, слагаме малко дрехи в една от раниците, защото все пак има вероятност да вали и се отправяме към Лъката. По пътя купуваме бири, които да охладим и кроасани ако огладнеем. Разходката ми е до болка позната и всеки път когато се връщам в града я минавам. Сантиментална стойност. Като деца, когато вървяхме по нагорещения асфалт към басейните на Струилица или по-нагоре към Попов вир. Тази сутрин времето не ни изненадва неприятно и ние се движим, стопявайки се в настъпващата жега. Слънцето прежуля от рано и дрехите падат от нас за да се разхладим. От време на време някоя кола ни задминава. В къщите покрай пътя се усеща пукането на запалено дърво. Скоро подминаваме паркингът за басейна и близкия хотел и забелязвам, че има нова табела. Явно пътеката е маркирана отново, което ме кара да си спомня за едно лутане с един от софийските ми братовчеди в търсене на Кемеровия мост от римско време. Неуспешно лутане, завършило с прогизване от бродене в реката и нахапване от насекоми. Влизаме по черния път, който се вие около реката и шумата по краката ни започва да хрущи. На места са поставени табели с описания на животни и растения, които можем да срещнем по пътя си. Хора почти не се срещат и лека по лека стигаме мостчетата над реката, а аз гледам раците по дъното и си спомням вкуса им след като бъдат изпечени на скара. Скоро между дърветата се появява и самата местност, с двете къщи и навеса, където сме си правили не едно или две барбекюта. Днес няма време за това, но се радваме на слънцето, изтягаме се на дървените пейки за малко почивка. Времето е прекрасно и ние си повтаряме мантрата "ФюЧ", защото планината е благосклонна към нас.

Връщаме се обратно, но за разлика от миналата година не минаваме по обходния път, стигащ до няколкото останали реда камъни от крепостта Калето, а по същия път. Срещаме мъж и жена, които ни питат далече ли е Лъката, а аз им отвръщам, че не. Мъжът казва, че винаги минава пътя по двата начина за отиване и връщане, а аз му кимам в отговор. Ние от своя страна имаме водопад за откриване, за който съм сигурен, че той не знае. Стигаме обратно до беседката където се разклоняват пътищата за Калето и Лъката и минаваме покрай поточето. Пътеката е разчистена, без особена трудност, но от дъжда през нощта е размекната така че стъпваме внимателно. Оказва се наистина бързо откриваем. Скалата се извисява и водата пада от върха й около осем или девет метра. Не е нещо впечатляващо, но мъховете по скалата говорят, че на пролет когато сушата я няма сигурно е нещо зрелищно. Макар зад нас все още да личат остатъците от недостроено мостче мястото е сякаш забравено от бога, някакъв остров или нещо друго, и ние сме откривателите му. Отваряме бирите и моята непозната немска бира се оказва вкусна. Пускаме музика и аз изпадам в нирвана от обстановката.

Емблематичен надпис

Не седим много, а тръгваме към моята цел за деня. Попов вир. Изниква с голямата си скала и водна площ. Това е дълбок вир и като деца сме плували много или скачали от върха на скалата. Помня първия път когато цопнах вътре - щях да умра от студ, защото се бях подхлъзнал, неподготвен за температурния шок. Щом излязох устните ми веднага бяха посинели от студ, а цялото ми тяло трепереше. Но това се оказа същия вир, в който дядо ми навремето бе плувал с други местни. Спомням си как разказваше за един вир където ходили и той скачал да се гмурка. Докато бе жив така и не бяхме го видяли. И след като преди години свързах две и две всеки път, независимо от времето се топвам по веднъж. Поредното нещо, което ме обединява с него. Събличам се и приближавам камъка от който ще се гмурна. Подготвям се старателно, защото знам, че ще вия от студ после. Не е лято за да ми е спокойно, че ще се смръзна. Пича ми подвиква да съм по-експедитивен, аз си поемам въздух и се гмуркам. Охлаждането е моментално и цялото ми същество иска да избяга обратно на сушата, да се свие и да диша в опит да се сгрее. Вместо това аз започвам да греба с ръцете си, мускулите се свиват за да издържат на стреса, да ме дарят с топлина. Правя няколко дължини по протежение на вира и усещайки, че се вдървявам, доплувам до камъка и като удавник се хващам за него, изтеглям се и започвам да се моля слънцето да се покаже от близките облаци. Молбата ми е чута и за малко се препичам като гущер на есенните лъчи за да си върна кръвообращението, обличам се и потегляме. За тази година ми стига толкова вир.

Мостчетата на екопътеката към Лъката

На връщане, тъй като и без това сме тръгнали рано и после няма да имаме какво особено да правим в града, се изкачваме до параклиса "Св. Георги" от който се вижда панорама на околността, а вятърът прилепя дрехите към телата ни. Пича се впуска да снима, а аз гледам скалата, която местните наричат Богородица и все още откривам прилика със забулена жена. Но сега откривам и приликата с маймунски глави на останалите скали.

Тъй като сме се прибрали рано се разхождаме из града и отиваме в Острова за по бира. Името на парка идва от това, че една малка рекичка, по-скоро поточе, го разделя от останалата част, а от другата страна е река Девинска. Но всъщност името му идва от друго нещо, а именно ресторантът, който е бил там. Като дете, той вече не функционираше, но са ми разказвали как вуйчо Калин е свирил на цигулка вечерите там, а виното се е леело като вода по чашите. Спомням си изрисувания огромен рак на фасадата, игривия надпис "Острова" и оркестрината. Сега тук е място за любовни срещи или игра на криеница както бяхме правили с едни приятели в доста по-зряла възраст. Също близо до него бяхме построили нашата къща на дърво и дори и сега някои от дъските си личаха между клоните.

Самодивското пръскало

Завалява силно и ние се връщаме в квартирата, а там няма какво особено да се прави затова и уча Адриана да играе сантасе или играем на играта с познаване на думи, но върви тегаво. Отдолу леля Мария се провиква, че сме довели дъжда с нас, но въпреки това продължава да декорира двора си с речни камъчета. "Правя го за да ми е красиво!", казва тя сложила кърпа на главата си.

Тази вечер се оказваме късметлии. Нашето заведение е отворено и се оказва, че това е първия му ден след ремонт, който са правили. Избираме си ястия и си взимаме бутилка червено вино. Юрука, собственика на заведението, ни прислужва лично за да упражни уменията си като сервитьор. Казва ни, че виното е скъпо, но ние сме решили това да е нашата вечер. Освен нас има и семейство от Варна, където се оказва, че Юрука има вила и лодка. Влизат и други двама души, а именно хората, които засекохме на екопътеката през деня. Тъй като атмосферата е интимна по някакъв начин ние говорим помежду си, обсъждаме какво се случва в града. Юрука обяснява откъде идва рода му и как наброява една огромна цифра, разпръсната из страната и чужбина. Говори за миналото си, какво е видял от света, обсъждаме разни етически проблеми, традиции и как се приготвят определени ястия. Най-важното е как се приготвя брънза - това е сирене, получено от млякото на ебана овца, защото тогава консистенцията е съвсем различна, а и количеството мляко, което тя дава е много малко. Мъжът, който се сме срещнали на пътеката, обаче не иска  да остава по-назад, иска да се покаже като разбирач (всъщност и двамата искат да се покажат такива) и му опонира, леко се подхилква на някои неща, не вярва на думите му.  Разбирам, че претрасирането на екопътеката е стигнало чак до големия водопад и ме хваща яд, че не съм го знаел по-рано за да го видя най-сетне като хората. Междувременно си поръчваме втора бутилка вино и Юрука ни гледа втренчено, казвайки, че това е скъпо вино. Но ние сме бохеми и махаме с ръце. Естествено после се ококорваме леко когато виждаме, че само виното ни е 50 лева, но това е живота. На раздяла Юрука ми дава туристическа карта, както той се изрази, но всъщност бе просто карта на града и страната, която не ми вършеше никаква работа освен, че имам контактите на разни заведения в града.

Попов вир - вероятно непроменен от времето на дядо ми

Сутринта е едновременно меланхолична и ентусиазирана. След няколко часа ще сме в Пловдив за да се готвим за културен туризъм. Леля Мария обаче иска да ни изпрати с лека закуска и кафе и да си говорим спокойно какво се случва с тях и нас. Говори ни за правнучката си, която й се е родила, че е одрала кожата на внука й. Разказва ни своята история, част от която аз знам от преди, но все пак слушайки я усещам мъдростта на годините, един дух, който е роден да се бори. Сред думите й има неща, с които не съм съгласен, но въпреки това я ценя. Докато говорим пием чай от лайка, кафе и препечени филийки, намазани с домашно масло и поръсени с шарена сол. Леля Мария говори за корени, за това кой къде принадлежи, и аз казвам, че се чувствам обезкоренен и как вероятно заради това стоенето на едно място не е за мен. Всъщност в загубата на къщата съм загубил и още един дом, макар и не личен. Все пак знам, че нямам девинска жилка, а родът ми като цяло тъне в мъглата на времето и премълчаването.

Нарамваме раниците и отиваме към автогарата. Бусчето е вече там и шофьорът, накуцвайки заради несъразмерност на краката си по рождение, мята багажите ни отзад. Качваме се и тръгваме, а аз се сбогувам мислено отново с града. Шофьорът оглежда пътниците в огледалото за обратно виждане и вади пликче с бонбони. Подава го за да се почерпим и от думите на другите разбирам, че вероятно това му е традиция, нещо като за добър път и късмет. Завоите започват да се редят и усещам, че на Пича му става некомфортно както ми ставаше на мен в по-ранна възраст на връщане за София. Някъде по пътя се качва служител на Виваком, който започва да агитира шофьора за разни оферти, а ние искаме да го плеснем зад врата за да млъкне.

Джазче от Нощта на музеите

Пловдив ни посрещна със силен студен вятър. Решени сме да се подготвим за Нощта на музеите, но преди това трябва да пристигнат и разни други хора, които да се настанят в къщата на Пича. Купуваме разни продукти за да има нещо за закуска. Забърквам една голяма порция катък, отваряме по бира и чакаме другите да дойдат. Аз отивам до информационния център на Нощта, взимам програма и сядаме да отберем по-интересните неща. Естествено дружината от София закъснява, а когато се изсипват носеното от тях уиски е наполовина изпито. Оставят нещата, шматкат се малко (Христо е впечатлен от наличието на пиано, а Тони и Маги пушат с Пича навън) и най-сетне тръгваме. Положението е много зле, защото се получава онзи момент когато едните са на градус, а другите не. Тони залита, а аз го гледам да не попадне в беля. Уискито прогресивно свършва, зареждаме се с бира, но аз вече предвиждам провала на вечерта. Засичаме се и с други познати, което довежда до поредица от дълги изчаквания - този е еди къде си, онзи е там, третият е на майната си (всъщност на точното място). В началото на главната Тони, окрилен от силата на Ханки, започва акция с едно момиче. Обяснява й колко е хубава, а тя му казва, че приятелят й е ето там. В следващия миг Тони се провиква, че не я сваля за да може той да го чуе. В следващия момент се разкъсваме, вятърът продължава да брули, а ние с Пича гледаме Тони, който е минал на автопилот. Отиваме към концерта пред Радио Пловдив, където зъзнем и слушаме джазчета. Останалите отиват на някъде да се стоплят, а ние с Пича чакаме Христо и Маги да дойдат, но те се бавят по трасето. Тони започва да нервничи, което се предава и на мен, но не ескалира твърде много, защото ми иде да го ударя. Когато най-сетне се събираме отново се отправяме към друг концерт в клуб Мария Луиза и.... естествено закъсняваме.  По това време всички зъзнем, затова продължаваме да пием, а Тони пита постоянно къде е уиското (отдавна свършило след поредното изпускане на земята и изхвърлено в кофата за боклук). За цвят оглеждаме и изложба на чернобели фотографии, колкото да кажем, че сме били в музей. Смръзнати се отправяме обратно към къщата на Пича да спим.

И въпреки всичко и най-вече вятъра се усещаше пловдивската атмосфера. Множеството хора, които обикаляха, космополитността на града, която според мен в определени отношения надминава столицата, старите сгради, които се поддържат (макар чак на следващия ден да прекарахме повече време в старата част на града).  А и през деня, когато е слънчево, е прекрасно да видиш хората насядали по заведенията и музиката, която звучи от тях.

Сутринта се събудих още по тъмно, а на леглото до мен Тони прохъркваше леко. Вечерта въпреки убеждаването ни да си ляга в леглото той демонстративно извади спалния си чувал и одеалото и се мушна в тях. Повъртях се малко и тъй като не ме свърташе в леглото станах за да свърша малко полезна дейност - правене на кафе, пускане на бойлера и лична хигиена. Пича също се разбуди и двамата си правихме компания, обсъждайки предната вечер. Знаех, че другите ще са поспаливи и затова си пуснахме тихо музика за да минава времето. В един момент отидох да видя Тони, след около два часа, и той ме посрещна в леглото с репликата "Стефане, къде сте бе? Аз тук станах, отидох да си купя бира, свалих плакат на Анатема..." Гледах го втрещен и му казах, че има кафе и неща за закуска. Изобщо не бяхме го усетили кога се е изнизал като пръдня в гащите. Постепенно и другите се разсъниха, а междувременно аз си взех душ, облякох се и отидох да се видя с един колега от университета. Срещата е на главната, а по път виждам други познати лица, които са оставили отпечатък върху мен. С въпросния колега се спускаме по улиците на "Капана" за да ми покаже едно от последните си изделия - стълба в малка арменска сладкарничка. Тъй като не сме се виждали от близо година си говорим кой какво е научил за колегите.

Мята ме до гарата, където ще посрещам една компания приятели и познати. Днес е голям ден за тях - концерт на Анатема със симфоничен оркестър в Античния театър. Слушам си музика от радиото и наблюдавам хората на пероните. Един слиза от перона, притичва към съседния и се опитва да се набере, но няма сили. Едно момче му помага да се изкачи като преди това са си говорили около пет минути. В далечината, под сянката на козирката, виждам стария ваксаджия на обувки, който преди година на същата гара бе почиствал туристическите ми обувки. Стоеше като паметник и чакаше хората, които ще имат прах по обувките. Междувременно той се задава в далечината. Маранята леко го размазва и той е по-скоро конвой от стари коне, отколкото нещо с метална конструкция и захранвано с енергия сърце. Спира със скърцане на гарата и аз виждам хората, които чакам как са застанали на коридора. Посрещаме се със здрависване и прегръдки и се разпределяме кой да ходи по заведения и кой да отиде да си остави нещата в къщата. След това, тъй като сме много хора за едно такси аз отново си преоткривам Пловдив през деня, разхождайки се към кръчмата където се чакаме. Мястото на което скарата е наистина скара (няма да правя реклами, открийте го сами). Наливаме си бири, глъчката е шумна, но аз съм някак отегчен. Концертиращите тръгват да се носят към старата част за да пият на Рахат тепе, а другите отиваме до къщата за да се приготвим за безплатно слушане на концерт.

Намираме другите заобиколени от празни бирени бутилки, свършващо уиски и мента. Настроението им беше завишено, а някъде по пътя Тони се бе изцапал с нещо зелено на дънките. По този начин той се превърна в Тони - един мъж на средна възраст в Пловдив със зелено на гащите. Слънцето залязва и тепето се покрива със златиста светлина. Красиво е, сякаш води към нов живот,  ново начало. Хората се открояват със силуетите си на фона на златото, незначителни на фона на природата. Групата се разпада с множеството отиващи към античния, а авантаджиите отскачаме за бири долу до джамията. После се позиционираме близо до театъра, а музиката се чува прекрасно. Предполагаме какво е изживяването вътре - хората крещят от радост, пеят, а колоните, които се виждат в процепите (защото оградата е затулена с рекламни пана и черни платове, а разни закъсняли фенове се катерят по оградите за да влезнат вътре) светят в разнообразни цветове. В един момент сменяме мястото и аз се сещам, че можем и да гледаме - вадя нож и след малко плакатът на Винпром Пещера е смъртно ранен с две дупки за да гледаме доволно. Търсим нашите хора в масовката, наблюдаваме сцената и то за скромната цена от 8 лева на човек, колкото е и бирата ни...

Когато концертът приключва, Пловдив се оказва обсаден от пиещи хора, надъхани от емоцията. Тони клати глава и казва, че това е било невероятно, че сме изпуснали много, но ние не съжаляваме чак толкова. Христо обяснява как всички около него са ревали и той се е видял в чудо. Срещаме още познати и гонени от зверски глад се носим към добрите дюнери в Пловдив. Сблъсъкът с титаничната опашка е шокиращ и за да спестят време хората започват да дават поръчките си на мен. Когато се озовавам пред касата и жената ме чака да си поръчат аз вече съм преговарял неколкократно желанията на всички. Поемам си въздух и започвам : "Един малък дюнер, три средни, два големи и един с двойно месо!". Тя изпада в потрес и възкликва, че ще чакам за тази поръчка два часа, а аз просто повдигам рамене. Не чакаме два часа, нито дори и един, а скоро сосовете се стичат по устите ни. Натъпкали се доволно се събираме голямата компания, купуваме някакви бири по пътя и се носим към къщата. Вътре се развихря вакханалия, хилим се като идиоти и нагъваме каквото е останало от катъка или изобщо в хладилника. Към четири часа обаче организма ми ме предава и иска своята доза сън. Изнизвам се съпроводен от коментари за това какъв съм предател, но няма значение, защото скоро хъркам доволно.

Аванта кадър от концерта на Анатема

Сутринта се събуждам от леко схващане на крака, завъртам се и тихо удрям матрака докато си изпъвам крака. След това се завъртам и гледам тавана. Зад мен София и Иван май се примляскват на сън. Става ми некомфортно, сякаш съм участник в студентска тройка и се изнасям като пръдня от гащите - тихо и неусетно. Всички останали спят и затова пак пускам бойлера, пускам една кафеварка да се прави и излизам за малко покупки. Мляко, сирене, пастет "Приказка" (който бе специално за Иван и неговата Fortune cookie с текст "Ще изживееш една приказка"). Върнах се и се поразшетах малко. Останалите започнаха да се разбуждат и настана идеалният момент от всеки купон - сутринта. Все още осъзнаващи се, налазили като чакали храната, ние се впуснахме в спомени, отиграване на стари изцепки и планиране на следващи пътувания. Христо си сложи поредните му неотиващи очила, а щом ги надяна Тони стана чичо Тони - добрият съсед, който дава бонбони на децата. За ужас на Пича, тя започва да говори с маниера на Христо (както и всички останали всъщност, но за нас това е в рамките на нормалното), разхълцва се за момент, но после приема грубата истина...

Изпращане от Пловдив - с хладилник на багажника

Времето неумолимо вървеше към края на престоя ни. Разчистихме къщата, част от компанията отиде да си хваща влака за София, а ние чакахме Христо и Маги да се видят с техни роднини за малко. Когато те се върнаха натоварихме нещата и потеглихме към София. И така до следващия Пловдив.