Солунска епопея

България - на път

Часът е пет и половина, а светлината от компютърната кутия ме досъбужда заедно с алармата на телефона. Директно се вмъквам под душа за да се разсъня, правя си сандвичи, публикувам разни неща във фейса за да отбележа факта, че изчезвам и поемам по асфалтовите реки, и с раницата на гърба, широкополата шапка, поизтъркани дънки и кецове излизам от нас. Майка ми ми лисва вода за успешен път. Навън светлината едва едва се пробужда, забулена в облаците на дъждовното време. А аз обичам дъжда и неговото пречистване.

Заветното броене на метри започва

Срещаме се с хората пред супера в квартала. Две коли, пълни с хора, които отиват да пътешестват в друга страна, да се веселят в рамките на 48 часа. Изобщо идилия. Компанията е пъстроцветна - Тони, Пича (който всъщност е тя), Деянуш, Галя, Пенев, Коста и Сашо. Разпределяме се по колите и тръгваме. Крайната ни дестинация - Солун (или както казваше Пенев "Солун, маляка!") където щяхме да сме подслонени при една приятелка, родом от мястото - Лена. Самото познанство с Лена е цяла история - Пенев, Сашо и още няколко души от групата им се връщали от концерт в Солун, запознали се във влака с Лена, след което тя остава за няколко дни в София (тогава и аз се запознах с нея) и отишла до крайната си дестинация, а именно да работи в една екоферма. Последното ни виждане с Лена бе преди година и нещо, на концерт на групата на Пенев и Сашо, BALKHARA (можете да чуете и техния дебютен албум вече в мрежата). И затова всички се бяхме затъжили един за друг.

И ние пътуваме с кралски особи, не смятате ли?

Времето ни изпращаше със смрачени облаци, които се накъсваха и надипляха по небето, а надигането им от планините около нас създаваше усещането, че горят. В контраст със сивото небосклон навън вътре в колата на Коста звучаха разни сетове с електронна музика. Пича и Сашо заспаха на задната седалка, а ние с г-н Милев се впуснахме в разговори за живота, скалните феномени покрай които се движехме и "идиотите" в другата кола. Спирахме на места за да може да се облекчават нуждите на хората, но неумолимо напредвахме към границата, което мен ме накара да казвам през пет минути "We are going to Malakia". Освен това по пътя имаше резонното сваляне на прозорци за да се покажат средни пръсти на съседната кола или обаждане на някой в другата кола за да си дрънкаме глупости.

Солун - първа снимка

Пред нас е вече границата и естествено на мен ми се дават всички лични карти, което ме довежда до смях, защото никой не си прилича на снимката от документите. Въпреки това минаваме чертата безпроблемно. Чудим се обаче защо на кошчетата за боклук пише Македония, а не Гърция (дали не сме объркали границата?). Коста се усеща, че няма евро в себе си и се чуди дали да не обърне до някой чейндж, но се отказва. За сметка на това моята трета снимка от гръцко е как Коста пикае край пътя (за добър късмет, казва той). Магичното не се случва и отвъд границата времето е пак дъждовно и сиво. За да се настроим все пак на вълната карам Коста да пусне гръцко радио. Тук е моментът да ви кажа, че обикновено всички гръцки парчета се изпълняват от един и същ човек, а първите десет песни не ни опровергаха. Внезапно станцията се сменя с някаква македонска и слушаме класически диско хитове. Но докато гледам земята покрай пътя виждам как наистина кризата е хванала тази страна - изоставени сгради, полета с боклук, табели за строеж, които не са махнати след приключването му. Може би и цялото това клише за слънчева Гърция се отразява на представите ми. За да се разведря започвам да си припявам "Бурга"-та на Пенев и Коста, последният се включва в парчето и за някой друг километър сме настроени позитивно.

Изключително напомня на Скитникът и Хлапето на Чаплин

Първият истински бисер на гръцка земя обаче се случва при поредното спиране за пишпауза и някой сандвич. Където бяхме паркирали имаше кофа за боклук около която имаше достатъчно глупости, но най-важната бе дебела книга за гримове. При все протестите на Сашо, че е мръсна, Пенев откъсна няколко страници и ги закрепи на предното стъкло на Коста. След това в ответен удар Коста го закрепи на задното стъкло на Фокера. Снимката е на модел, който много прилича на принцеса Даяна и ни се усмихва с 24-каратова усмивка, белоснежно бяла. Но по-важното е, че Фокера изобщо не обръща внимание, че на стъклото си има нещо. В другата кола ние очакваме реакцията, но такава няма. Той не забелязва какво има на стъклото в алфата всички сме се превили от смях особено на момента, в който той пуска задната си чистачка и снимката не пада здраво слепила се със стъклото.В ответен удар нисанът се приближава за да ни опръска със задната си чистачка. Отмъщението е успешно и доволен Фокера изостава зад нас, а ние му дръпваме доволно (оказва се, че той е спрял за да свали принцесата от стъклото си, но не и да я изхвърли).

Сто километра по-късно и пред нас изникват очертанията на Солун с неговите предградия. Космополитен град, който надминава София по всички параметри. Тук обаче задачата ни се усложнява, защото трябва да намерим Лена, която живее на "Андреа Папандреу". Имаме три разпечатани карти с маршрути, но въпреки това се губим и въртим по улиците, шокирайки местните с необичайните маневри на Коста, който се ядосва как се мотаем идиотски. И както обикаляме супер случайно се оказваме на нейната улица, точно на пет минути от нейната къща. Лена ни посрещна с лъчезарна усмивка, а от колите се чуваше възторжено викане на името й. Последваха прегръдки, запознаване с новите хора. Майката и сестрата на Лена ни посрещнаха - едната лъчезарна и усмихната е другата срамежлива и мълчалива. Самата Лена ни поведе към мястото ни за спане - офисът на баща й, който е адвокат. Направи ми впечатление, че навсякъде има мраморни плочки, стените са бели и таванът е ниско. Със сигурност щеше да ни е тясно за една вечер, но все пак това е само една вечер и щяхме да измислим нещата достатъчно добре. Докато си оставяхме багажа майка й ни разпитваше за пътя как се казваме, а Лена слушаше историята на Пенев как сме я открили. 

Веднага се хвърлихме в центъра на Солун с автобус. Всички, които преди това се познавахме по-отдавна с Лена, се надпреварвахме да научим как е и какво се случва с нея, да си говорим общи неща, изобщо всичко. Междувременно аз от време на време изключвам от компанията и гледам града. Обожавам Солун заради високите му сгради с балконите, опасващи етажите и покрити със зеленина, защото дори и в лошото време, което бе (постоянно препръскваше за малко и спираше) излъчваше някаква свежест. Също и старите сгради, които се сливат с новите, изобщо цялостната архитектура на града е типично средиземноморска с дървените си кепенци, свежите цветове на фасадите и уханието на морето във въздуха. Богатството от ковано желязо по парапетите и навесите, заедно с растенията по самите сгради, ми напомни за Куба, която бях гледал на снимки. Минаваме по улиците и гледаме как, въпреки кризата, няма заведение без човек в него, съответно тези по главната са пълни с хора. Или както казваше един приятел, че гърците от пет пъти в седмицата купонясват само три. Въпреки това Лена ни обяснява, че положението не е розово и как тя се сблъска с това в работата си (набиране на средства за онкоболни). Аз запечатвам определени гледки в съзнанието си - група дядовци, които играят на карти, множеството мотори по пътищата, различните графити по стените - на футболни фенове, политически агитации или просто изкуство. От различни заведения звучи разнообразна музика. В един момент попадаме на брониран автомобил на полицията, а срещу ни вървят тежковъоръжените униформени, които ни преценяват с поглед. Хората наоколо сякаш не обръщат внимание на това, за тях е може би ежедневие, но за мен е интересно явление. И като отзвук на това върху следващата пешеходна пътека е написано със спрей "ИРА".

БАТМАН!

Планът е железен - ядене на гироси, пиене на гръцко кафе, разходчица, но без Опетец (за съжаление на Христо). За сметка на това се вмъкваме в различни музикални магазини за да разгледаме, но не излизаме с празни ръце за радост на продавачите. В магазина за инструменти Пенев бе погледнат лошо, защото показваше началните си умения върху едно пиано за осем хиляди евро, а звукът, който вадеше, не се отличаваше с нещо особено.

С всяка изминала минута лиготията се засилваше и дружно се смяхме на магазин ФОКАС, заради прякора на Тони, а именно Фокера. Коста от своя страна разцепи мрака, обръщайки се към Лена на чист български "Карфурче си имате, а?". Или Коста влиза в един сладкарски магазин и Христо се провиква зад него на английски "Сериен изнасилвач!", но се оказва, че жените вътре не знаят и английски, а само се усмихват и кимат. Междувременно морето се подава по краищата на улиците с оловно сив цвят за да е в тон с небето горе. Свиваме по крайбрежната алея и символът на Солун - Бялата кула, лъсва пред нас. Хората преминават стиснали чадъри заради ръменето отгоре, а ние вече сме в бойна позиция за да търсим гироси. Може би за нас гиросът е една от еманациите на гръцката култура. Като дюнер, но не съвсем бих казал аз, а някой би казал, че няма нищо общо. И все пак стръвно се впиват зъбите в сандвичите, слюнка изпълва устата, а някои се клепаме доволно по дрехите със соса. И тук започна едно явление, което не ни напусна през двата дена, а именно постоянното натъкване на родна реч. За миг човек може да си помисли, че няма гърци в този Солун, а само българи. И докато по-голямата част от нас ручаха другите се върнаха с бира. И всички бяхме щастливи и доволни.

Кафенето

Спуснахме се към следващата мисия, а именно търсенето на кафе. Лена ни поведе и аз вече бях започнал да се шегувам как тя е майка на толкова много деца-идиотчета (при все факта как при магазините за играчки се чуваха възгласи "АХ" и "ОХ"). Минаваме по улиците и заедно с античната архитектура, разкопките и средиземноморските балкони си личи защо Солун има по-различно усещане към живота. Изрисуваните с графити фасади, ярките цветове говореха за обич към живота, а множеството малки параклисчета във всякакъв вид и големина за обичта към вярата.

И по пътя го намерихме. Най-сетне, а аз и Христо изпаднахме в екстаз. Табуретка на Бакарди, с логото, а ние го гледахме като сигнала на Батман. Като видни фенове се снимахме по идиотски начин с табуретката, но желанието да я вземем вкъщи се изпари с факта, че бе мокра. Но нищо, важното е, че Батман е в Солун. И яде гироси. И пие узо. Пича пък едва не припадна пред витрина с буркани пълни с Нутела. Една нейна детска мечта се изпълни и тя поплака от щастие. Междувременно Галя започна своята мисия в Гърция, а именно да научи различни фрази (и много псувни) за да се обръща към приятелите си с тях.
Внезапно се озовахме пред кафенето - изпъстрено с черно-бели снимки, цветни стени и кафяво дърво. Хората позволиха да се пуши вътре и агитката на никотиновозависимите бе в екстаз. Сашо се бе упражнявал за това целия ден - да си поръча чай на гръцки. Справи се със завидна лекота, но след това ние разбрахме, че сервитьорката ни не е с особено добър английски и се притесняваше от този факт. Лена ни служеше като преводач, което доведе до мешавица на три езика, в която Христо възкликна "Лена, много добре владееш гръцки!" напълно изключил, че е нейният роден език.

Старият град

В този момент се започна разговор за гръцкото гостоприемство и как определени неща не можеш да срещнеш в България. Ако случайно не сте ходили някъде в южната ни съседска, то за тях е важно освен самата ти поръчка да дадат и нещо от себе си, като знак на добри маниери, спазвайки канона за гостоприемство от отдавна отминали времена. Чаша вода, сервирана заедно с кафето има същото значение както и купичка със сладки. А в това кафене получихме много - соленки и сладки, хапки заедно с някакъв сос и за капак сладолед. В България това няма как да ти се случи - тук делим всичко на четири за да не се минем случайно. Тази гостоприемност у гърците, този маниер впечатлява до степен на богоговеене у други хора. Според мен това се дължи и на самата им митология - всички онези герои, които са злоупотребили с гостоприемството си и след това били наказани от боговете.
Вечерта наближаваше, а ние изградихме плана да ядем нещо у Лена и после да излезем. Междувременно конспиративно решихме да вземем нещо за родителите на Лена като жест на благодарност за гостоприемството. Впуснахме се по автобусите и пеехме с Христо разни диско парчета, а в единия имаше облепена с брошури от универсални магазини с надпис на тях, че е мокра.

Старият затвор

Нашата "квартира" ни посрещна с извадени матраци и постели за спане и ние ги разположихме предварително за да можем да се съберем. Пуснахме музика, а Сашо се усамоти за момент за да си направи упражненията с китара. Скоро си пролича, че няма да се ходи никъде вечерта, защото пътят и скитането из града ни бяха уморили. Отдадохме се на разнообразни теми, вицове, простотии, изобщо веселие. В един момент заедно с Тони и Коста отидохме за бири, а на връщане, обзет от ентусиазъм, се покатерих по балкона при компанията. Всички се бяха притеснили, особено Галя, която викаше: "Не падай по гръб, не падай по гръб за не потрошиш бирите!". Разминахме се без жертви ако не броим малко ожулени лакти.
Репликата на вечерта се превърна "So close" след като след пространно обяснение на Галя за мъжете, пенисите и колите в рамките на един виц, аз се изцепих, че съм искал да имам полско фиатче, а после за да замажа положението обяснявах за едно къпане в Девин и всичко, което можеше да се обърка в един разговор на английски се случи, а вече едва ли не не се въргаляхме по пода от смях. И така до момента за спане...

Събудих се твърде рано, защото лампата на балкона ми светеше в очите, а не знаех къде е копчето й. Изминаха няколко часа във въртене с ритмично хъркане от другата страна. Небето навън бе мрачно, а часът едва 6,45. Станах да пооправя около мен за да убия малко време, а от балкона видях колите и спящите в тях Сашо и Тони. В последствие се оказа, че Сашо си е взел ранен душ, спейки на отворени прозорци и бидейки залят от среднощния душ. Тони пък бе заспал на гръцко радио с включен контакт и се оказа, че е с паднал акумулатор (за щастие имахме кабели).

Вече се чудех какво да правя когато Пича ми прати съобщение, да ме пита дали съм буден. Разбрахме се и изчезнахме след десетина минути надолу по булеварда в търсене на кафене. Видяхме едно малко и уютно, но след запитването ни на английски за две кафета, собственикът, грък на средна възраст, ни отвърна нещо на гръцки, което си преведох като не ме занимавайте с глупости.  Излязохме и се метнахме в едно по-лъскаво кафене, което се оказа на самообслужване и за щастие хората разбираха английски. Там преживях и малък ужас, че пернишки голф е паркирал до нас, но се оказа, че периферното ми зрение лъже. Взехме по едно кафе и да се насладим на спокойната прекъсливо слънчева утрин в Солун.

Телефонът ми иззвъня и от другата страна беше Лена, която както се бяхме разбрали предната вечер щеше да ми се обади за да се уточним за сутринта. Тя каза, че след трийсетина минути ще слезе със закуска в офиса на баща си и другите са вече будни. Когато се върнахме тя тъкмо влизаше с подноси, които бяха пълни с всякакви неща, но най-вече нещо подобно на сладка баница. Отдадохме се на чакалстване върху чиниите, разпитайки за рецептата и какво ще правим сега. Междувременно Мариачите се разсвириха леко, изпълнявайки по някое тяхно парче или на някои други изпълнители. Решихме да се разхождаме в старата част на Солун, покрай крепостните стени, където младежите имаха желание да свирят на открито. Сутринта включваше и гаврене с хората в тоалетната по добра българска традиция. Ние, с Пича, пък обяснявахме на Лена кой е Милко Калайджиев...

Нарамили китари, камери, якета за всеки случай, се спуснахме в изкачване на Солун за старата част. За щастие нямаше как да объркаме пътя, дори и Лена да не беше с нас, и скоро се издигнаха първите очертания на крепостната стена. Сашо се въодушеви сякаш е в Шотландия и наоколо е пълно с келти, а останалите се потяхме от солунското слънце до степен, в която Коста за да се спаси заприлича на типичен селянин. Гледката на стените, пръснати като зъби в нечия стара уста, а около тях нови сгради, с морето и небето, което отново придобиваше пепеляв цвят, създаше усещане, че си в машина на времето. Повредена, която бълва неща от миналото, които не са на мястото си. Отидохме до панорамната гледка, където пак ни заваля дъжд, но се отдадохме на снимки за спомен на пътуването. Отнякъде изникна някакъв русоляв чужденец, който ни питаше дали аз, Пенев и Сашо сме братя видиш ли, защото сме имали дълги коси вързани на опашки! Като абсолютните туристи накупихме разни неща за спомен и за подарък, един от търговците извади и ръчно направено бузуки и посвири на него за миг, хем за да спечели клиентите си, хем сякаш нямахме значение за него, абсолютно никакво значение.

За да задържим усещането от гледката на града се отправихме към едно кафене с покрив превърнат на тераса и доволно си пиехме чайчета и кафета гледайки как облаците се местят заедно с корабите долу в един странен танц. Галя продължаваше да учи думи на гръцки и Христо отнесе няколко урока на гърба си. Времето се пооправи и тъкмо да се изпълни отново идеята на момците за свирня и отново заваля. Въпреки това се поразходихме по уличките наоколо, намирайки една горяла къща и Лена и аз, като истински Индиана Джоунс се промъкнахме вътре докато не ни извикаха, че има някой вътре. Това ни попречи да награбим един стар речник.
Понеже ни оставаше време до обяда - родителите на Лена щяха да ни гощават прощално с традиционни ястия, се вмъкнахме в един манастир, където преди няколко години Христо бе открил, че може да говори с пауни. По същото време там се изпълняваше кръщене или сватба, така и не разбрах, но аз се оглеждах за моята гръцка "съпруга" от предния ми престой в Солун. Не я намерих, но и Христо се оказа, че не може да си говори днес с пауните, които изобщо не му обръщаха внимание. След неколкократни опити се отказахме и потеглихме към софрата, която ни чакаше.
Родителите на Лена бяха събрали няколко маси вътре в хола, който се оказа обзаведен от познати за мен марки (едно ужасно професионално изкривяване). Имахме нещо подобно на лазаня или мусака, но с гъст млечна заливка отгоре, която бе почти като крем, суфлаките и гръцкия еквивалент на млечна салата. Ядохме доста, а аз се проявих като доброто прасенце, което омита всичко по пътя си. След това момците седнаха да посвирят неща на семейството и майката на Лена с прискърбие останови, че всички авторски парчета са с тъжна тематика (след всяка песен Сашо обясняваше "Бля, бля, бля,... and it's a sad song"). Не можахме да изпълним желанието им за български песни - Сашо знаеше само "Невидимо дете" на ПИФ, а останалите не се наемахме да пеем нещо. Запознахме се и с братята на Лена, а бащата от време на време скришом приканваше пушачите за по цигара навън. Там открихме и Зета - големият женски заек на Лена, който бе поздравен от Христо с обръщението "Мяяяяяууууууууууу".
С тъга видяхме как часовникът показваше пет часа следобяд. Трябваше да тръгваме. Метнахме багажите по колите, започнахме да се прегръщаме и здрависваме с Лена и семейството й,  като си казвахме, че не трябва да минава отново година за да се видим. Казах на Лена да дойде за Горан Брегович през ноември за да се повеселим и в София.

Естествено с тръгването се объркахме отново в Солун, а Коста изчезна за да търси плодово мляко "Милко", което да занесе вкъщи. Напук на нас, времето се разведели и пекна едно слънце, а колите се носеха по магистралите. В един светъл миг се оказахме на едно прясно асфалтирано платно, което сякаш бе за "софийските простаци", защото само коли с регистрация СА се движеха по него.
Препускахме с времето, защото фаровете на Тони бяха слаби и трябваше да минем границата по-рано. Небето ставаше все по-оловно на цвят и скоро капките забарабаниха по стъклото, а ние слушахме някакво гръцко радио. Чуваха се гръмотевици, а в ляво планините бяха обляни в заревото на залязващото слънце като магия.
Преди границата спряхме на един крайпътен супермаркет, където с умиление открихме, че се продават вафли Кукуруку, заредихме с някакви неща за ядене и осъзнахме, че с това време срещу нас ние се връщахме в Мордор, но не да унищожим Единствения пръстен, а за да се заловим за работа на следващия ден.

Границата бе мината безпроблемно, но вече бяхме потънали в мрак заради бруталната буря, в която се врязахме. Все пак за да разведрим обстановката с Коста пускахме разни парчета и се обаждахме на Христо в другата кола за да го поздравим. Така колата ни бичеше от напевното "Тиририрам" и музичката от "С деца на море". Когато и това ни омръзна минахме на класическа музика. Когато на всички ни се доходи до тоалетната стресирахме близката бензиностанция с "O`fortuna" и Сашо изскачащ като валкирия или викинг от задната врата на колата. Остатъците от пътя минаха в поетапно заспиване на всички нешофьори в колата...
 София изскочи с множество светлини, мистична и далечна, но и някак студена заради изоставеното прекрасно изживяване в Солун.