Един нов поглед...

На главния екран в автобуса се върти "ФенТВ" и аз се мъча да гледам в малкия екран на облегалката пред мен. От напрежение усещам, че вратът ми ще се схване, но въпреки това не се предавам. Мисля си върху завъртането на плановете ми 48 часа по-рано и как от сума ти дестинации накрая отново се отправям към Солун. Този път без голямата компания, но все пак знам, че Лена ще е там и това ме успокоява. Усещам как в долната си част стомаха ми вибрира от напрежение. Дали не го правя от упорството, че трябва да пътувам някъде тази последна седмица от отпуската ми в търсене на приключения, които да запълнят съзнанието ми? Този въпрос напира в главата ми, а аз се опитвам да го подтисна за да не се напрягам предварително. Гледам раницата в краката си и си мисля, че всичко, което ми трябва е там - карта, дрехи, вода, координати на хората, които ще ми трябват.

Докато си мисля това, а от слушалките пращи некачествен пиратски запис на филм, шофьорите си говорят как трябва да карат като луди за да си спазят разписанието, без да се почива или нещо друго. Един от тях сяда до стюардесата и започва да я сваля, акцентирайки небрежно върху тлъстия си позлатен часовник. Те са точно пред мен и ме разнообразяват с ритуалите си на ухажване, съзнателни или не. Погледът ми се плъзга по пътя отстрани - времето е слънчево и хубаво за разлика от преди десетина дни. И си мисля за съвсем други неща.

На границата става малка суматоха с качващи се чужденци - рускиня и африканец, а служителите започват да се карат на всички. Естествено това води до забавяне, което изнервя шофьорите, но аз влизам в една слънчева Гърция и си мисля какво ли ме очаква напред. В главата започват да ми се въртят разни идеи какво да правим с Лена, но първо ми се иска да си намеря квартирата.

Първи сблъсък с "Мароко"

Автобусът навлиза в Солун, обикаляйки по разни други спирки за да вземе предварително разни хора. Сблъсквам се с трафика и, очаквайки да спра на някоя гара, изведнъж се стоварвам точно срещу ЖП гарата, а бюрото на агенцията ми се оказва забутано в някакво малко блокче. Разпитвам стюардесата къде и кога тръгва след два дни автобуса за София, вадя картата и тръгвам. В този момент главата ми започва да тупти, а аз се стремя да стигна до спирката на №15, който спира съвсем близо до моята квартира. Купувам си билет, пиша на Лена, че съм пристигнал и тръгвам да звъня на хазяина ми. За мой ужас телефонът му е изключен и аз се чудя какво ще правя. Набирам един приятел в България, който е говорил с въпросния бай Христо (който нито е бай, нито е Христо, но това е друга тема), но докато говоря с него ми звъни непознат номер, натискам зелената слушалка и директно заговарям на английски:

-Здравейте!

-Здравейте! - получавам отговор. (мързи ме да пиша на английски затова е и приблизителния превод.) Гласът е мъжки и затова решавам, че е въпросния бай Христо.

-Стефан е на телефона.

-Тук няма Стефан.

-Христос, вие ли сте?

-Моля?

-Здравейте, аз съм Стефан, един мой приятел, Иван, беше говорил с вас, че ще ползвам стаите, които давате под наем.

-Тук няма Стефан. - отново логичен отговор.

-Не, не, аз съм Стефан. Вие сте Христос, нали?

-Да, аз съм Христос, какво искате...?

-Един мой приятел, Иван, е говорил с вас за нощувки...

-А, да, да, да, Стефан, къде сте вие?

-В Солун, сега ще хвана автобуса към вас и пътувам към квартирата.

-За колко нощувки ще сте?

-Две.

-Откога до кога?

-Тази и утре вечер.

-За колко вечери ще сте?

....

Останалата част от разговора я пропускам с оглед неколкократното повтаряне на едни и същи неща. Хванах се за главата и ме досмеша как се разбирам с този човек, но крилете на успокоението поникнаха заедно с пристигащата 15-ка. Метнах се на една седалка и фиксирах електронното табло до шофьора. Слушам и какво говорят за да не си изпусна спирката. В главата ми се набива думата "стаси", което значи спирка на гръцки, а някаква възрастна гъркиня ме закача с торбите си, извинява се на гръцки, а моя милост й отвръща с британски акцент, че нищо не се е случило.

Спирка Кефали (или нещо подобно, не съм сигурен за произношението). Натискам копчето стоп интерзивно, вратите се отварят и изскачам в непозната за мен част. Междувременно Лена ми е писала къде да се чакаме и аз горя от нетърпение да се видя с нея. Движа се по стръмнишката на улица Скепатсу и търся номер 10. Щом го намирам, набирам отново втория телефон на Христос и той ми казва, че ей сега ще слезне. Когато се появява имам чувството, че си говоря с усмихнат пергамент на времето. Кожата му е покрита със старческите тъмни петна, на пипане е особена (в момента когато се здрависваме леко потръпвам), косата е порадъчно липсваща, а прегърбената му стойка ми напомня за някой асистент на луд учен. Казва ми "Ела, Стефан, ела да ти покажа квартирата ти!" Следвам го и с всяка крачка очите ми разширяват. Стените са изпълнени с гипсови орнаменти, херувими, цветя, различни меандри, изпъстрени с цвят. От всичко струи някаква изкуствена античност граничеща с кич. Минаваме по коридора на първия апартамент, а в една от стаите африканец седи на леглото си и пише на компютъра. Махваме си, Христос ни запознава и ме пита дали имам проблем с това, че и друг човек ползва апартамента. Аз казвам, че не. Показва ми кухнята и точно до нея е моята стая....

Оказвам се в помещение, което е изпълнено с огледала по стените, ужасен син таван с различна орнаментация, която ми напомня по-скоро за френски ренесанс отколкото за Елада. Огромни полюлеи с липсващи части и прах по тях висят, на камината има изработена огромна елха, а по средната на помещението се издига колона в дорийски стил. Бай Христо потърква ръце, усмихва се и казва, че това е моята стая. Имало ли проблем. Аз естествено отговарям, че не (все пак за десет евро на вечер не съм очаквал чудеса). След това той вади едно малко руло с тоалетна хартия и калъп сапун, подобен на старите, които се продаваха у нас.Казва ми да ги пазя и да не ги оставям в банята. Тонът е малко като на Гандалф, който предупреждава Фродо за единствения пръстен, но нямам време за осмисляне на тази мисъл. Христос ме отвежда до тоалетната и неколкократно на своя завален английски ми обяснява как не трябва да хвърлям хартии в кенефа, а в кошчето, след което ми показва как да имам топла вода при нужда с особената схема за пускане на бойлера. В стаята ми има три легла, моето се оказва това най-близо до балкона. Старецът ми обяснява как трябва да се вмъкна в завивките и вече ми е ясно, че хигиената там е под всякаква критика, но ще трябва да издържа на нея. От някакъв плик вади нещо като кроасан и инстантно фрапе за добре дошъл, оставя ми ключовете и излиза. Аз от своя страна си правя фрапето и гледам в тотално умопомрачение интериора на стаята ми. Забелязвам огромния плюшен жираф на секцията, стария телевизор тип Велико Търново, забравеното сякаш преди хилядолетие кафе в спуканата чаша на верандата, изсъхналите цветя.

Тъй като имам време до срещата с Лена, преценявайки си един час ходене пеша до статуята на Венизелос, решавам да се запозная със съквартиранта си. Вече знам името му, Рашид, и отивам да си поговоря с него. Оказва се, че е от Мароко, от една година в Гърция и е работил във фабрика за пилета, а сега се занимава с вдигане на сцени за концерти и други културни събития. Усмихва се, казва как знае няколко думи на български от негов колега на име Йордан и ги казва завалено. Позволява ми да ползвам интернета му за малко, а тъй като в моята стая има сак с негови дрехи го питам дали ще му трябват, защото скоро ще излизам. Той решава да ме почерпи със сок, но аз му отказвам. Личи си, че от този човек лъха някаква наивна доброта. Докато си разопаковам част от нещата от неговата стая се чува арабска музика и си давам сметка, че вероятно е дошъл момент за някоя от дневните молитви. Приготвям се, махвам му на излизане и се озовавам отново сам в Солун.

Понякога си мисля, че за да разбереш един град за кратко време трябва да се движиш сам из него, без да си пускаш музика и да наблюдаваш ставащото. По същия начин човек разбира своя собствен град, а не го обитава просто по навик. Така че се спуснах по улиците, все пак следвайки определен път за да стигна навреме до въпросната статуя. Оказа се, че квартирата ми се намира близо до гробищата на Солун и университетския комплекс. Наоколо беше пълно с млади хора, по оградите имаше плакати с изписани знаци на анархистите и предполагам, че ставаше дума за утрешната стачка. Вървейки в един момент се усещам, че съм загубил предварително очертания си път, вадя спокойно картата и се насочвам в правилната посока. Очите ми се плъзгат по старите фасади, изрисуваните с графити и множеството гълъби, които се събират на ята и гукат зловещо по тревата. Особено много се оказват около статуята на Ванизелос, чиято издигната ръка сякаш казва "Плажът е натам, момче!". Облягам се на един от стълбовете, все пак вадя плейъра и втъквам една от слушалките. Нормално за мен съм подранил и се отдавам на съзерцание. Хората бързат в края на работния ден, изобщо улиците са пълни с хора, а две възрастни жени хвърлят хляб и семки за пернатите, които се надигат подобно на валкирии и като дъжд от зловещо пляскане на крила се спускат към храната.

Лена изскача от тълпата, усмихната, лъчезарна. Имаме малко време, тъй като ще ходи на уроци по фламенко, нещо за което й се възхищавам. Енергичността, с която се захваща с различни неща. И в този момент вече знам как искам да видя Солун, а именно как тя го вижда. Не й го казвам веднага, а си говорим какво е станало за тези близо две седмици откакто сме се видяли за последен път. Говорим и как сме се сближили от последния път, смеем се на някои неща които са се случили тогава. Тя ме пита какво искам да правя в Солун тези два дни и аз й отговарям. И тя ми казва, че всъщност не харесва много града си и предпочита да е извън него. Смея се и тя се чуди защо. Казвам й как и ние сме така с нашата столица. Отиваме до кея и се наслаждаваме на залязващото слънце, което мята златисти багри по небето. Пълно е с млади хора. Лена ми обяснява за една екопътека за която е чувала от шефа си. Предлага и да ходим по музеи макар самата тя да не обича. Аз й отговарям, че не е необходимо да правим планове, те сами ще се наредят.

Изпращам я до уроците й по танго като се разбираме да се видим по-късно пак. Този път ще е заедно с една нейна приятелка, която не е виждала също отдавна. Уговорката е да се чакаме на Бялата кула.

Важните неща

Отново останал сам в Солун се спускам към най-близката закусвалня за гирос и бира. Решавам, че максимата на Христо за Солун, а именно кафенце, разходчица, Опетец е добър вариант за мен (е без последното, но пък така или иначе не смятах, че ще е скучно). Професионално изкривен наблюдавах мебелите там, докато лакомо ядях гирос и пиех местното пиво, наоколо бе пълно с чужденци, африканци и англичани, които внасяха една тиха какафония от езици. С напредването на времето реших, че най-подходящото, което мога да направя е да се разходя из града. Макар вече слънцето да бе изчезнало в морето, животът сякаш едва сега започваше. Магазините и пазара работеха все така усърдно, а множеството лампи разпръсваха мрака, обсипвайки хората с кехлибарена светлина. Смесвам се с тълпите по крайбрежната алея и гледам как хората са седнали на ръба, а морето пляска щастливо, че и в този час е така посетено. По стълбите към водата, оградени с парапет, са само влюбени двойки, които са се прегърнали, пушат, пият бира и се целуват страстно. Колоездачи стряскат минувачите със смели маневри, профучавайки покрай тях и аз се оглеждам за да не бъда отнесен от някой от тях. За втори път вкусвам нощния живот в Солун и за първи път това се случва в топло време. Около Бялата кула има улични музиканти, събиращи публика от млади хора. Шмугвам се в един момент по малките улички, защото искам да намеря онова кафене, което бяхме посетили предния път с компанията. Свивам в ляво и дясно, но откривам просто уюта на малките павирани просеки, а в далечината проблясват вълните на морето. От кафенето няма и следа, а моята ориентация е никаква. За сметка на това се натъквам на нови интересни графити. Когато това ми писва си купувам бира от близкия киоск и също сядам на ръба до морето. В близката градинка има организиран концерт и се изпълняват класики от различни жанрове и популярни гръцки песни. Африканци продават светещи топчета за игра, оставяйки ги пред хората, а след това отдръпвайки се на няколко крачки назад, взимат ново топче и показват какво се прави. От дясно звучи реге музика и гледам как един от корабите, които правят турчета покрай брега, потегля и светлините му се отразяват във водата долу. Друго корабче пък се завръща за да погълне в себе си други хора. Около мен седящите се променят, слушам говора и разплискването на морето и се чувствам на място, отново без корени, но на място, в този миг.

Пазарът

Когато Лена идва ми се извинява, че е закъсняла. Аз й отговарям, че няма проблем и заедно чакаме приятелката й. След малко и тя пристига. Казва се Яна и първото ми впечатление за нея е, че още няма двайсет години, че е по-скоро ученичка. Оказва се, че е втори курс в университета, английска филология. Концертът на който са смятали да присъстват (и който всъщност почти съм си изслушал) е към края си и затова предлагам на Лена да отидем до онова кафе, защото не съм го намерил сам. Вътре има много хора и ние се оказваме на маса, която е почти изнесена на улицата, а очите ми се плъзгат по вътрешността на заведението. Поръчваме си питиетата и се впускаме в разговори. На определени моменти Лена и Яна си говорят на гръцки за да се разберат по-лесно, а моя милост единствено може да ги слуша и да се опитва да разчете нещо от този език. Тъй като не искам да се чувствам страничен елемент, а и все пак съм отишъл да се запознавам с нови хора, разпитвам Яна с какво се занимава. Прехвърляме се на литература и си говорим за фантастика. Лена се оказва, че не харесва особено фантастика, а книги, които биха й били от полза в реалния живот, тоест ситуациите в тях да могат да се възпроизведат при нужда (говореше за история в която група приятели се опитват да оберат банка). И те ме питат различни неща за България и за мен самия. Времето си тече, но виждайки, че Лена е уморена ставаме и се изпращаме взаимно донякъде. Оттам аз се спускам покрай гробищата, изкачвам си нанагорнището, а един таксиджия ме спира за упътвания, но веднага разбира, че няма как да му помогна....

Събуждам се рано. Часът е едва седем и нещо, а въпреки вероятността от някакви кожни заболявания съм се шмугнал гол под завивките, които са ми предоставени. Слънцето се надига от близките ридове и малки розови облаци се гонят в небето. Протягам се и гледам как цветовете по тавана се завръщат със светлината и отново се удивлявам на еклектичността на мястото. Може би е било някога бардак, във всеки случай напомня на нещо подобно като атмосфера. Замислям се дали завивките, в които спя са били прани скоро, но не се съсредоточавам твърде много върху това. Ставам и отново се сблъсквам с реалността на санитарните възли - ръждата, захабените плочки, ваната, която е протъркана от твърде много тела в нея. Бойлерът не ми вдъхва доверие и решавам да не рискувам да се взривя за единия душ. Все пак водата в Солун би трябвало да е по-топла от тази в София. Нагласям душа и когато го пускам за малко не се пребивам от струята в очите ми. Факт е обаче, че водата е една идея по-топла, но не достатъчно за да се чувствам добре и спокойно. Дишам на пресекулки и търкам тялото си за да се сгрея. Вече сравнително чист се изтягам на леглото и наблюдавам тавана. Чудя се на какво ми напомня всичко тук и в един момент се сещам за "Професия репортер" на Антониони. Аз съм героя на Джак Никълсън, но в случая няма как да приличам на Рашид и да заема неговото място. Навън светлината изкривява възприятията за близките сгради и имам усещането, че не съм в Европа, а някъде в Африка и това отсреща не е църква, а джамия или нещо подобно. Решавам да закуся със сладкиша, който Христос ми бе дал предния ден, но поглеждайки срока му на годност се отказах. Бе изтекъл преди десет дни.

Стачката

Срещата ми с Лена е на гарата и аз тръгвам пеша натам. Блъскам се в някои забързали се хора, а те не ми обръщат внимание, вглъбени в дневните си цели. Преминавам край статуята на Ванизелос и виждам автентична гръцка стачка. Издигнатите трансперанти, прииждащите хора, трибуната, коята е издигната и оттам се чува гневен мъжки глас. Не знам за какво протестират, а и не спирам да питам за да не си навлека неприятности. Явно всичко това е само в началото, защото погромите ( с които свързвам стачките в Гърция) не са започнали. А част от хората наоколо не обръщат особено внимание на ставащото - наредени на опашка пред магазин, множество на спирките за градския транспорт.

Озовавам се на гарата - мястото където е започнала цялата история и благодарение на която познавам Лена. Възрастен дядо разлива мляко докато го отваря, а бакшишите подвикват на идващите от вътрешността на сградата. Жегаво и вече съм се изпотил два пъти. Чудя се как точно е станало запознаването между Лена и останалите - в купето на влака, някъде отвън или пред гарата. Непознати във влака, но не и както се развива после филмът на Хичкок.

Към планината

Когато Лена пристига носи две шапки със себе си за да се предпазваме от слънцето. Решаваме да отидем до планината за която сме говорили вчера, но преди това да закусим. Намираме едно кафене и сядаме. Говорим си отново, но този път тя ме разпитва за личния ми живот. И двамата сме на мнение, че това е шансът ни да се опознаем по-добре, тъй като преди това сме били все в компания. Малко по малко се отпускаме и тя ми казва какво иска да прави като приключи най-сетне университета, как й се пътува още. В един момент обсъждаме различни взаимоотношения, как те се променят и защо.

До планината пътуваме сякаш три дни с камили - сменяме два автобуса, а слънцето пече ли пече. Вторият транспорт ни оставя на площадче, в нещо като вилна зона. Тъй като не знаем откъде да поемем нагоре, Лена пита един възрастен мъж, който започва да ни обяснява, но гледа мен, а не нея. След това разбира, че не съм грък, пита откъде съм и тя му отговаря, че съм от България. Той от своя страна й говори на гръцки и се шегува, че сме двойка и тя иска да стане българка. После Лена ми обяснява, че това е по-добрият вариант, защото понякога местните не харесват българите тъй като ги смятат за гастербайтери. Тръгваме нагоре по асфалтовата улица, а къщичките наоколо са с каменна облицовка или цели основи. В цялото това виене нагоре ми напомня на някой планински град или по-скоро на махала. Отнякъде се чува проглушително говорене на мегафон, което се приближава и се оказва, че е мъж продаващ и събиращ вещи от живущите наоколо. Той ни подминава със старата си кола, а ние се движим по пътя. Накрая стигаме началото на екопътеката, което е отбелязано с табела. Става дума за някаква партизанска местност, която е още хиляда метра денивелация. Мъж с туристическо облекло вече е тръгнал нагоре и ние, облечени като за разходка в града, го следваме колкото можем. Следваме и маркировката, която е червена, но се движим по-бавно. Туристът го губим от поглед, но продължаваме смело напред. Растителността е все още зелена и почти не забелязвам следи от есента, което е нормално щом сме още повече на юг. Напомня ми на Пирин и слабо на Родопите. Вървим нагоре докато стигаме една подходяща гъста сянка и там сядаме. Тъй като Лена има ангажименти, то нямаме възможност да я минем цялата пътека, пък и не сме екипирани за целта. Говорим си сред природата и после се разхождаме още малко по поляните, намираме чешма за да си заредим запасите с вода и се връщаме обратно. Лена слиза преди мен, защото автобусът й минава до тях, а аз се прибирам сам.

Минавайки до статуята на Ванизелос я виждам изписана със спрей от анархистите, които приканват за революция, а по улицата се валят листовки против партията "Нова зора". Магазините по улиците са затворени в съпричастност със стачкувалите и пазарът е странно опустял. От близкия супермаркет си купувам сирене и нещо за пиене - лека храна, с която да се освежа след жегата.

Влизайки в апартамента, Рашид ме посреща докато готви. Довел е свой приятел, турчин на има Халил, за обяд. Той не говори особено английски, но все пак успяваме да обменим информация, а аз се чудя защо той ме гледа така изпитателно със сивите си очи. Оказва се, че и той знае някоя друга дума на български. Взимам си отново душ, но този път рискувам да загрея малко водата. Все пак се къпя твърде бързо и Рашид ме пита да не би да съм се пръскал само с лека усмивка на лицето. Отивам на терасата и гледам къщите, режейки си сиренето с джобния нож. Това ме подсеща да извадя шоколада, който бях оставил в хладилника. Гледам го и внезапно решавам да скрепя дружбата ни с Рашид. Отивам в кухнята, където двамата с Халил си говорят, и му го подавам с думите, че е за него. Той ме пита дали съм сигурен, аз кимам утвърдително и гледам как се усмихва и благодари. Извинявам му се, че е загубил сигурно нормалния си вид, но се е бил разтопил при пътуването. Благодари ми с ръка на гърдите и леко кимане с глава.

Отмарям на терасата отново и тогава, заедно със слънцето, което се смъква надолу, Рашид пуска от компютъра си арабската си музика. Въздухът лепне от жегата, трийсет и три градуса, а аз отново започвам да се чувствам мръсен. Светлината си играе с фантазията и все по-силно усещам, че съм на африканския бряг, затварям очи и си представям как покрити с роби и фереджета хора скитат по улиците отдолу, а аз дишам прахта от улиците, надигащ се с игриво настървение. Една упоявяща фантазия.

След стачката

Нося се към Бялата кула. Лена е на нещо като среща в кметството по проект, в който участва, а на мен не ми се стои да я чакам за да се обади. Въпреки това когато вече съм сравнително близо тя ми пише, че е приключила и се срещаме на алеята. Сядаме и се любуваме на гледката - светещите лампи, които са като редица по протежение на града, един светлинен дракон, който стига до нас и ни отминава. Говорим си кой къде би искал да бъде в този момент. Аз й разказвам за Сантиаго де Компостела, но че всъщност сега съм в хармония на това място и всъщност не ми се иска да се местя. Както си говорим чувам говорене по мегафон и Лена казва, че е пак стачка. Оказва се локален протест срещу пица Хът. Няколко души, застанали с трансперанти, говореха как не зачитат труда, намаляват заплатите и експлоатират служителите.

Гледката от моето "Мароко"

Лена ме повежда по малките улички, пълни със заведения за студенти, за да ме отведе до едно, което е върху покрива на сграда. Качвайки се горе се чувствам като на някое парти на покрив с разнообразните по вид маси и столове, които внасят по-скоро уют, отколкото хаос.  Единственият минус е електронната музика, която пречи да се чуем добре. Въпреки това гледката си заслужава, защото има нещо романтично в нея и една част от съзнанието ми потъва във фантазии...

Крайбрежната алея

Последното ми събуждане в "Мароко" (както бях започнал да наричам квартирата си) бе в началото на изгрева. Рашид отново бе отишъл на работа, а аз реших да си взема нормален душ при все рисковете и пуснах бойлера да се топли. Приготвих си багажа и зачаках да стане девет часа, очаквайки бай Христо да е ранобуден дядка. След разговора ми с него  оставих ключовете на масата, откраднах една обица от скритите залежи на предишни ползватели, и потеглих. Беше още рано, а Лена вероятно щеше да спи повечко, затова реших да се помотая из района. Свивайки покрай гробището се загледах в панорамата на старата част с крепостните стени. Заизкачвах се нагоре за да преоткрия сам някои неща в старата част на Солун. Хората, които имат организирани еднодневни екскурзии до тук обикновено виждат малко стени, панорамата, разказват им се няколко истории и това е. Вървейки по малките улички към мястото, аз открих много изоставени къщи, които се разпадат и може би в тях е живял човек като Зорба. Или самотен стол облегнат на една тухлена стена, чакащ някой да седне за интервю. Мотопеди хвърчат по теснините, а хаотичността на улиците, с техните стълби и парапети би спряла всяка персийска армия с объркаността си. И все пак аз се оказвам точно до панорамата, а слънцето вече се е вдигнало достатъчно за да е горещо. Изтягам се по любимия си начин - облегнат на стена и изпружил един крак, вадя книгата си и чета. Около мен започват да се редуват вълни от туристи - българи, руснаци, немци, французи и аз чувам на различни езици какво се е случило в исторически план с града. Българите си правят идиотски снимки, руснаците се държат като завоеватели, а немците говорят твърдо и със спомени за войната. Аз се крия на сянка и ги наблюдавам с едно око.Става ми смешно как едни и същи неща се правят от напълно различни народи. Забиват се в магазините за сувенири където вероятно същия търговец им свири на бозуки, купуват магнитчета, карти и други глупости, снимат се на фона на автобуса въпреки, че им загрозява гледката, с една дума туристи от класа.

Лена пристига отпочинала, пила кафе и закусила. Все неща, с които аз не мога да се похваля. Малко поизчерпан откъм идеи, а и с малко време, сядаме отново в кафенето с гледката. Решавам, че ще пия гръцко кафе, да видя що за чудо е. Лена обяснява как не е знаела да прави такова, а щом отишла в Монпелие на един купон я накарали. Говорим си и аз усещам как възможностите ми на английски се изчерпват, но все пак се разбираме за мое успокоение. Кафето е леко сладко, въпреки че не съм слагал захар. Отново си говорим за пътувания, аз я каня да дойде в България, а тя отговаря, че още не знае. Обяснява ми, че е решила да учи български, защото вече познава много хора в страната ни. Всъщност, че обича да учи езици, да опознава култури.

Спускаме се към центъра, минаваме през един парк, оттам по главните улици в търсене на малки сувенири за някои от познатите и едни огромни графити, които бяхме открили предната вечер. Аз отново ям гирос като за последно, а тя ме изпраща до гарата, откъдето се сбогуваме. Прегръщам я и не ми се иска да я пускам, защото знам, че това е последният знак, че лятото ми свършва....

Автобусът закъснява, а оглеждам другите хора, които ще пътуват. Малко подобие на Парис Хилтън, семейство от ромски произход и няколко чужденци. Виждам за пореден път как кризата наистина се отразява на гърците с човека, който продава на всички запалки за няколко цента или африканците обкичени с всевъзможни боклуци като ходеща сергия.

По пътя има перипетии. Преди границата няколко идиота са минали с камионите в лентата за бусове и ние попадаме в задръстване, което предвид и без това закъсняването от трийсет минути в началото. На самата граница пък ни спират, защото някой си носи газов пистолет в багажа. Оказва се грък с пластмасов куфар в бяло и розово. Срещу мен пък мъж и жена, отново гърци, са натоварили множество покупки, а при преминаване покрай църква се прекръстват задължително. Аз отново се опитвам да не гледам ФЕНТВ и докато си мисля за всичко постигнато през това лято, всяко едно пътуване и покоряване на върхове. Стюардесата минава и ми налива чаша вода, а аз гледам планината пред себе си. Внезапно се заглеждам в ридовете и върховете и познавам Кончето и връх Вихрен, моят най-голям успех за лятото. Машинално вдигам ръка за наздраве и се усмихвам.