Тяло и воля (частична)

Сутринта ме завари мързелив в дивана-легло. Гледах тавана, слушайки как останалата част от домакинството се изнасяше. Часът бе едва седем без петнайсет. Малко след като установих този факт се унесох отново за някакво време, но скъпоценната ми котка ме върна към реалността. Погледнах часовника и се извъртях. Гледах, през простора на балкона, какво е времето навън. Витоша зеленееше, а светлината, която влизаше в стаята, ми подсказа, че няма облаци. В този момент в мен се водеше диалог между мързела и жадния за планината човек. Докато първият се позоваваше на факта, че усеща леки пулсации в главата от снощните бири (спестявайки си факта, че също така бях спал повече от обикновено), другият просто му каза "Майната ти! Отивам!".

 

Към Златните мостове

След два часа вече се намирах на последната спирка на 5-цата, изпълнявах своя ритуал за успешен преход и тръгнах. Времето се оказа по-топло отколкото мислех и скоро изборът ми на дрехи се оказа грешен. Въпреки това подкарах с мойто си темпо за да изцеда всеки мускул от тялото си. Смятах да повторя последното ми ходене нагоре, отпреди месец, когато отскочихме до Боянския водопад, минавайки "напряко" през Златните мостове. С една дума - упражнение за дефектното ми сърце. Надъних музиката и тръгнах. Почвата бе размекната от множеството дъждове, леко потъваше под обувките и скоро усетих, че се уморявам по-бързо от обичайното. Естествено не си признах, че може и да се изсилвам днес, а си казах, че като сваля тениска и всичко от кръста нагоре ще е по-добре и няма да има проблеми. Наслаждавах се на липсата на хора - за разлика от оживените почивни дни, когато всеки нарамил бутилка с бира и раница тръгва нагоре, в делници е истинско единение с природата да ходиш, да слушаш птиците и наблюдаваш светлината, проникваща през дърветата. Идилия, която ми се губеше донякъде от проклетото пуфтене в традиционния ми щурм на първоначните стръмнини към Белята вода. А като стана дума за вода - навсякъде бяха се появили малки поточета, игриви и звънки, пресичащи пътеките, напоявайки земята, трансформирайки я в тресавище.

Събличането ми на Белята вода не оказа очаквания ефект. Въпреки това слънцето огряваше откритите части от пътя, а аз си припявах леко Франк Синатра или Нирвана, зависи какво тръгнеше от слушалките. С темпото си бях изпреварил всичко живо по пътя си и сега наистина можех да се отдам на моята медитация. Всъщност по-правилно е да е "медитация", защото в периодът на натоварване физически на тялото, успявам да изпразня съзнанието си, да подредя мислите и да се презаредя за живота отвъд планината. С наближаването на Златните мостове, обаче осъзнах как тялото ми отказва - стави, мускули, а с тях и мотивацията. Започнах да правя чести спирания, придружени с дълбоко вдишване, оплаквания за осъзнатата ми недобра форма. В главата ми започна да се оформя капитулацията, а наоколо все така музиката на природата отекваше без да й пука за мен, поредния пишман-турист. Имах чувството, че птичките ме сочат с крило и казват "Looser!".

Към Боянския водопад

Спрях близо до хижа Бели брези и проведох диалог от сорта: "Да, не си в добра форма. Работа, заседяване, т.н, т.н.!"; "Излагам се като кифладжия щом не мога и до Златните да стигна!", "Може на всеки да се случи...". Усетих как изведнъж батериите ми свършиха, но не можех просто така да се откажа. Прецених, че ми остава малко и се хвърлих на щурм към обичайната ми дестинация. Свалих слушалките, за да слушам само природата, да черпя (както казва един приятел) сили от нея. Въздухът ухаеше на свежест, пълен с влага, а кожата ми лепнеше от пот. Продължих с традиционното си темпо, хвърляйки всичко в наложената от мен времева рамка за да стигна до там. Затова, когато видях първото капанче на мостовете, се чувствах като Роки докато тича из Филаделфия (дори си изтананиках мелодията тихо, както правехме по време на покоряването на връх Ботев). Устремих се към далечната осветена пейка, където да мога да си изям храната, да се изтегна и да дам почивка на мускулите. Съзнанието ми вече беше там когато обувките ми попаднаха в толкова лепкава кал, че за момент видях как потъвам в плаващи пясъци, но за моя радост със звучно джвакане се озовах до заветната пейка.
Пирът ми се състоеше от два кроасана, които изчезнаха почти със скоростта на светлината. Някъде, в далечната част на поляната видях младо семейство с малко момиченце, които се разхождаха, радвайки се на слънчевото време. Макар пейката да беше твърда, да ръбеше с неудобството си, аз отново се отдадох на мислите си без изобщо да решавам ще продължа ли по план или със сравнително спокойна душа ще сляза обратно към Княжево. Вместо това взех хармониката и със спокойствието, че няма индивид, който да протестира за умението ми с нея, посвирих малко.

Изтегнах се лениво и станах. Слънцето печеше все така, но вече се бяха появили облаци, вероятно щеше да вали. Взех картата и погледнах разстоянията. За момент се замислих дали да не метна ези-тура, но този път изразът "Майната му, тръгвам!" бе заменен с мисълта, че ще се справя. Нямах планове, нямаше закъде да бързам и щях да разполагам със силите си много по-добре. С краката ми бе настъпил онзи момент, в който след първоначалното натоварване са се включили на автопилот, и всяко последващо изпитание нямаше да ги уплаши. Отново пуснах музиката и в добро разположение на духа се разпях (отново за щастие нямаше хора, които да слушат фалшивите трели!)

Тотемите

Минах покрай няколко изсъхнали иглолистни дървета, които с изпочупените си клони насочени към мен, приличаха на стражи или тотеми за някое непознато и диво селище. С благоговение ги подминах, възхищавайки се на стоицизмът, който демонстрираха. (По пътя попаднах и на няколко табели с мисли на народния лечител Петър Димков, за труда и т.н. Ами да си призная, не съм съгласен с него, но това е друга тема.) Вятърът се плъзгаше между стволовете и клонките около мен се движеха в такт, а от време на време спирах и вместо да ходя, правех някоя друга танцова стъпка. Движех се бързо, с повишващо се настроение, и наближавах хижа Момина скала. Е, там вече се почувствах победител. Няколкото паркирани коли, излезлите от тях хора, които са на планина да се попекат малко, да полюпят семки и после обратно към "Шитито", е аз бях положил повече усилия от тях, аз се чувствах победител. Една жена ме погледна леко изненадано и в нейно лице познах колата, която бе минала покрай мен, докато се борех с внезапно обхваналата ме умора. Бе ме погледнала тогава с поглед тип "Ах, това момче е лудо!", а аз бях готов да й кресна какво зяпа. Е, сега се ухилих ехидно, и лицето ми говореше "Looser!".

Вече се подготвях за срещата с водопада, за грохота му и пръските навсякъде. Предчувствах, че ще е още по-силен от предния път. Като доказателство за всичко това, газех през нововъзникналите поточета, които като змии се плъзгаха надолу, към целта ми. Започвах да поемам рискове при слизането, оттласкайки се опорите, хлъзгайки се по калта, използвайки дърветата за спирачки. От умората нямаше и следа, а гладът за природа ме бе превзел. Отклонявах се по преки пътища за да си спестя някой друг завой. Същевременно пеенето ми също се усилваше и чувствах задух на моменти, но когато това се случеше отново поемах танцувалните стъпки.

И тогава чух увеличаващия се грохот. Зовът на водопада заглушаваше всичко, музиката ми скоро се оказа безсмислена и аз откачих слушалките. Водните змии криволичеха все така надолу, някои не успяли да се свържат със стихията и разочаровано отиваха към Боянската река. С внимателното им настъпване в крайна сметка се озовах на площадката долу. Водата се хвърляше самоубийствено върху камъните, страстно желаеща да ги разруши, а от пръските във въздуха се разхвърляха няколко дъги. Оставих раницата и се приближих максимално с фотоапарата под падащата вода. Вятърът мяташе водата в мен и за секунди усетих как подгизвам. Щом успях да снимам каквото ми трябваше, се обърнах и видях, че вече не съм сам - двама мъже почти бяха стигнали площадката. Поздравихме се, те си намериха сухо място (колкото е възможно) и започнаха да вадят бири и храна. Аз им пожелах приятно доизкарване и тръгнах към Бояна.

Едно прилично на охлюв дърво

Върнах се на традиционната пътека, тъй като предния път бяхме минали с един съученик съвсем до реката и много се натоварихме, а с вече мокри и кални обувки не ми се рискуваше по камъните. Слънцето чезнеше все по-често и във въздуха се понесоха тихите звуци на наближаващата буря. Въпреки това се отклонявах от пътя към някои скали, които бяха пълни с люпени семки, а и в търсене на места за нощно прекарване на Витоша щом времето се пооправи и можем да имаме китара, скара, бира, накратко нощна идилия. На една от тях видях и задаващите се облаци. В далечината София изглеждаше мътносиня Скромното ми мнение е, че имам две, три набелязани места. Въпреки това, колкото и да бързах, се спрях в един момент когато в краката ми се бе изтегнал един змийчок (или безкрак гущер, така и не седнах обстойно да го идентифицирам с латинските му имена). Подразних го малко с една пръчка, да видя дали просто се излежава като пич, или се е гътнал. Е, излежаваше се като пич. Гръмовете отекваха все по-често, а и с моето слизане към Бояна по-силно. Едновременно с това кучетата от долу започнаха да вият, вятърът се усили. Предвкусвах бруталната буря, която щеше да се зададе и последните завои ги взех с бягане като се оттласках с ръце от дърветата, а когато вече ускорението бе твърде голямо включих и краката (последните ми няколко скока бяха изключително живописни и сега, седейки спокойно, в очакване на мускулната треска, се чудя как не се пребих като влах накрай Дунава).

И неусетно се оказах в края на прехода. Пред мен изникнаха къщите на Бояна, пълни със сателитни чинии, архитектурна безвкусица и напукани стени. В знак на добра воля, дъждът започна своя обред над земята едва сега. Явно и той бе доволен от волята ми, наложила се над тялото. Извадих дъждобрана, станах брутално оранжев с него и със свирукане на уста се отправих към спирката на 64, минавайки покрай Боянската църква и нейните стари дървета.

П.С. 

За един втори финал ви пускам и едно видео от самия водопад: