Автобусът се клати леко по пътя си, свивайки от улица в улица и ускорява където трябва за да може да влезне в график. Всички вътре сме наблъскани, усещаме потта на другите, техния мирис и чувство за близост. Вече е късна пролет и слънцето напича силно, а естествено прозорците не се отварят достатъчно. Някой буден гражданин връхлита вътре със своите четири плика с безобразни покупки и търси място да седне, а щом не го намери започва да хули "необразцовите" пътници. Друг му отговаря, започва спор и накрая превозното средство се превръща в своеобразни кулоари на правителство в сянка с много скрити депутати (всъщност дървени философи). Естествено има и онези, непукистите, които продължават да блеят някъде в пространството...
Аз се опитвам да чета по устните за какво се води спор. Или поне се надявам да трябва да чета по устните, а не (каквато е реалността) да не мога да чувам музиката в ушите си от високите гласове и зачервените груби лица, които се изкривяват в гримаси стил "Заклинателя". Въпреки това отчетливо си тактувам с ръка на коляното и изучавам езика на тялото им. За мен те се превръщат в някакво древно племе, а аз трябва да пиша дисертация за ритуалите им. А те не са един или два. От бабите, които от кретащи старици се превръщат в рали състезатели, които бързат за място в бокса, до досадното хлапе правещо балони с дъвката си.
Осъзнавам, че голяма част от битието ми се помещава в тези клатещи се ноеви ковчези, изпълнени с всевъзможни прояви на живот. Става ми някак тъжно, но с времето човек се примирява и открива ползите от (гр)адския транспорт. Приспособяваш се и по възможност променяш пространството по своите нужди, което е илюзия, но все пак те подхранват живота ни.
Автобусът се превръща в страноприемница, която те среща с отдавна забравени приятели или такива нарочно забравени. Там си разменяте някоя и друга дума, обещавате си, че ще се видите (което обикновено не се случва, защото и двамата не държите толкова на това), усмихвате се един на друг и се разделяте. С една дума чиста работа. Контра ситуацията е когато се криеш от вниманието на някой до моментът на забелязване от ответната страна - тогава се изисква усилие на волята за да опознаеш външния свят, да му се наслаждиш до степен, в която мисълта "А той/тя дали ме гледа още?" е равна на нула.
Сутрин, там се помещава моята читалня. Заемам спокойно своето място, отгръщам листата и прокарвам пръст по хартията нежно, почти еротично. Ставаме аз и тя - историята, оживяваща пред очите ми. Пътниците се преливат по някакъв начин в нея, деформирайки реалните си очертания, а вътреутробното пространство нараства и става външен свят, в който бродя. А от деликатното друсане съзнанието ми изпада в сънно състояние, даващо реално измерение на фантазията. Е, от време на време вдигам поглед от хартията за да видя наблюдаващите ме със завист хора само защото съм седнал, а те не... Е, хак да им е!
Вечер, той е място за последни делови разговори, обсъждане на политика, неправди в работата и каретата, която ме спасява от скуката на работното място. Когато се случа сам, се опитвам да се откъсна още. Залепям лице за стъклото, а последните лъчи или първите нощни светлини се хвърлят в очите ми за да ме ослепят и върнат в свободата на мечтите ми. Щом успея да ги достигна аз ги възсядам, пришпорвам и политам с по-голяма скорост от преди. Тогава, с вече замъглените очи, аз поглеждам пътниците и ги преоткривам. Сред сивите, прилични на хрупащи трева овци, намирам интересните. Жената, която ме гледа с особен замрежен поглед, а аз си я представям как вдига крак над главата си, там в автобуса, подобно на звезда от стар мюзикъл и започва страстно да ме приласкава с танц (хората се отдръпват за да й направят макар и метър място, но тя го използва прекрасно с тялото си). Също двойката, вече на средна възраст, която се държат за ръце, прегръщат се, начина по който тя го милва, а той се прилепва до нея. А скитникът, който е вкарал поредния си катун от отпадъци, и тялото му се свива до размерите на зъл герой от сорта на Распутин в "Анастасия" на Дисни. Продавачите на вестници са глашатаите на царството. И т.н. и т.н.
И в тези късчета на фантазия, музиката превзема съзнанието ми, оставям картините през стъклата да се сменят и започвам да се оглеждам. Защото се поддавам на магията на автобуса, магия вероятно само мое внушение, но все пак истинска в чисто субективен смисъл. Защото си представям, че виждам този човек, който трябва да видя, трябва да открия. В него се крие смисъл, надежда и вдъхновение. И макар да е като стар филм, който е изпълнен с невъзможна реалност, аз седя и си мечтая. Хората се променят, предават си щафетата, но появи ли се един, който да запълни този образ, търсенето започва. Както сега има такъв човек и аз се усещам как се оглеждам с надежда от моя автобус като от карета, от кораб и съм готов да се хвърля навън или да премина множеството от пътници за да я достигна. Представям си, че както съм седнал или смачкан от тълпата вътре, в слушалките ми зазвучава това парче и тя се появява. Лицето й се озарява от светлина, косата й заблестява, леко се разрошва и то защото тя е над тази обстановка. Очите й са големи и топли, вперени нагоре, пълни с мечтание. Леко се извръща и ме забелязва, а аз отдавна не мога да откъсна взор от нея. Стои на едно място, а аз разбутвам хората, защото знам какъв капан ми е положен от съдбата, знам, че е нежен и знам, че може да се случи само в един раздрънкан автобус, където Били Уайлдър би заснел някоя комедия ако бе още жив.
Затова и продължавам да пътувам с него...
Вечер, той е място за последни делови разговори, обсъждане на политика, неправди в работата и каретата, която ме спасява от скуката на работното място. Когато се случа сам, се опитвам да се откъсна още. Залепям лице за стъклото, а последните лъчи или първите нощни светлини се хвърлят в очите ми за да ме ослепят и върнат в свободата на мечтите ми. Щом успея да ги достигна аз ги възсядам, пришпорвам и политам с по-голяма скорост от преди. Тогава, с вече замъглените очи, аз поглеждам пътниците и ги преоткривам. Сред сивите, прилични на хрупащи трева овци, намирам интересните. Жената, която ме гледа с особен замрежен поглед, а аз си я представям как вдига крак над главата си, там в автобуса, подобно на звезда от стар мюзикъл и започва страстно да ме приласкава с танц (хората се отдръпват за да й направят макар и метър място, но тя го използва прекрасно с тялото си). Също двойката, вече на средна възраст, която се държат за ръце, прегръщат се, начина по който тя го милва, а той се прилепва до нея. А скитникът, който е вкарал поредния си катун от отпадъци, и тялото му се свива до размерите на зъл герой от сорта на Распутин в "Анастасия" на Дисни. Продавачите на вестници са глашатаите на царството. И т.н. и т.н.
И в тези късчета на фантазия, музиката превзема съзнанието ми, оставям картините през стъклата да се сменят и започвам да се оглеждам. Защото се поддавам на магията на автобуса, магия вероятно само мое внушение, но все пак истинска в чисто субективен смисъл. Защото си представям, че виждам този човек, който трябва да видя, трябва да открия. В него се крие смисъл, надежда и вдъхновение. И макар да е като стар филм, който е изпълнен с невъзможна реалност, аз седя и си мечтая. Хората се променят, предават си щафетата, но появи ли се един, който да запълни този образ, търсенето започва. Както сега има такъв човек и аз се усещам как се оглеждам с надежда от моя автобус като от карета, от кораб и съм готов да се хвърля навън или да премина множеството от пътници за да я достигна. Представям си, че както съм седнал или смачкан от тълпата вътре, в слушалките ми зазвучава това парче и тя се появява. Лицето й се озарява от светлина, косата й заблестява, леко се разрошва и то защото тя е над тази обстановка. Очите й са големи и топли, вперени нагоре, пълни с мечтание. Леко се извръща и ме забелязва, а аз отдавна не мога да откъсна взор от нея. Стои на едно място, а аз разбутвам хората, защото знам какъв капан ми е положен от съдбата, знам, че е нежен и знам, че може да се случи само в един раздрънкан автобус, където Били Уайлдър би заснел някоя комедия ако бе още жив.
Затова и продължавам да пътувам с него...
Няма коментари:
Публикуване на коментар