Смъртта е занимание самотно...

   Гробища...

   Виждам се, как бродя по тях, сред избуялите треви, напуканите или окрадени паметници и се чувствам спокоен. Може би твърде често съм минавал покрай тях за да разучавам духа, който струи от тях. Но в съня си аз ходя между неравните редици от надгробни плочи, гледам снимките или барелефите на починалите и искам да узная историята им, да науча какви са били, всичко отвъд онези дати на раждане и смърт, епитафиите и лицата. Сякаш ако мога да ти разбера, да науча повече за тях, то ще мога да общувам и със живите. Докосвам с ръце камъните, провирам се между излезналите от мъртвата плът дървета, които хвърлят сянка за да може здравецът да избуи по черната пръст. И те са студени, камъните, бездушни и неносещи нищо за моето съзнание. А някъде там, горе, птиците правят своите все по-стесняващи се кръгове. Крясъците им се чуват, приветстващи новодошлия.

   Наоколо всичко е спокойно, няма хора и аз сядам на една пейка. Пред мен стелата е от тъмен гранит, а от нея ме гледа момиче. "Животът те отне от нас внезапно, оставяйки кървяща рана. Липсваш ни!" Думите се размиват пред очите ми, а спомените нахлуват. Знаейки, че трябва да продължа, аз ставам и продължавам към неизвестната си цел. Гробниците се извисяват с пропукани колони и балюстради, а от вътрешността им дъха хлад на отдавна забравено съществувание. Свивам от алеята, отново между камъните, тревата хруска под краката ми, но нищо от това няма значение. Пътят ми ме отвежда до пресен гроб, в който няма никой.  Купчината пръст, която ще го запълни, е отстрани чакаща съдбата си. Но аз не се чудя кой чака тази дупка, този последен дом на плътта. Виждам на черния, пропит с катран, кръст своето име. Без епитафия, само ясното име и размазаните дани на моя живот. Става ми студено и се оглеждам. Няма никой, само аз, пръстта и гроба...

  Събуждам се и бурята навън бие в стъклата. Изпотен, студен. Дишам учестено. Просветващият циферблат на часовника показва три и половина. Звукът на уморените винкели, които се борят със стихията ми напомня че съм жив. Другото е чувството на биещото ми сърце. Гробища... Не мисля защо ги сънувам. Знам, че има причина, но не искам да я анализирам. Просто започвам да мисля върху всичко, което изскача в главата ми, а именно погребенията на които съм бил. На хора, които са били в края на живота си, покрили главата си със сребристия цвят на мъдростта. На млади, покосени от внезапен удар на съдбата, отнети от болест или инцидент. Смъртта е тъжна, независимо дали се отнася до млад или стар човек, и е винаги самотна. Но е по-самотна за някои, отколкото за други.

   Искаше ми се да стана и да изпуша една цигара, но вместо това заех обичайната си поза за да гледам в тавана.

   Денят изскочи с болнавата си яснота. Онези гробища нямат нищо общо с уюта на Централни Софийски, няма онази зеленина, която говори за покой на духа, за нетленността му. Тези бяха наредени върху голата земя и тук там някоя висока топола стърчи, обкичена с гарваните и гаргите като елха. Граченето им е непоносимо, а когато литнат , духът ми се смразяваше от гледката. Лешояди на бойното поле, това бяха те за мен. Въздухът бе тежък и зноен, а слънцето печеше камъните без пощада. Тревата имаше болезнено жълтия цвят на пустиня и докато се движехме по алеята все едно плавахме в едно пресъхнало море. Майка ми ме държеше под ръка, слънцето и чувството за вина я смазваше, защото се самообвиняваше за това, че се намираме тук. Баща ми вървеше мълчаливо отзад, а след нас тримата бяха няколко роднини по майчина линия. Бяхме малко, много малко и вероятно за пръв път присъствах на такова камерно изпращане. Погребвахме вуйчо ми. Никой не плачеше. Просто вървяхме мълчаливо, или поне се опитвахме. Циганите гробари се чуваха пред нас, с викове помежду си. Ковчегът бе с тях, прост и дървен, защото не можехме да си позволим нещо по-стойностно. Обикновеното чамово дърво, подплатено с фазер, се превръщаше във финален щрих на един живот, който бе белязан от изоставания и жестокости. 

   Пред очите ми изникна цялото битие на Коко, както го наричах като дете чак до късна възраст. Видях го как се смееше, с малката метална обица на ухото си, ръцете по които имаше направени с химикалка татуировки, прости надписи и букви, без естетическа стойност. Спомних си как си говореше с баща ми, докато семейството ми бе все още семейство в някаква степен, че Пърпъл са най-голямата група. Бе като дете, което не разбира напълно света, свикнал да се грижат за него. Вероятно вроденото му увреждане, което така любимият на някои социализъм не позволи да бъде излекувано, го е поставило на този път. Макар да се опитваше той не можеше да се грижи за себе си. Още от дете си го спомням как заставаше под високия смърч в двора и викаше "Како, како!", а тя или аз ако нея я нямаше му давахме някакви пари. Работеше където се хване, живееше в общинско жилище, беше доверчив и правеше глупости. Приятели едва ли имаше, не и искрени, не и такива, които да му помогнат. Или и да ги е имал, то ги бе загубил отдавна. Неговите приятели бяха хора на чашката и вероятно затова сега винаги си го спомням с червеникава кожа или както го наричах понякога "Вождът на червенокожите". Понякога той изчезваше със седмици и месеци, нямахме вест от него, а после се връщаше, искаше пари и казваше, че очаква заплата. Помня последния път когато го приютихме. Бе със счупен крак, немит и със сплъстена коса. Окопира кухнята ни. Вече отдавна бе загубил общинското жилище, а зимата бе тежка. Мисля, че тогава той беше щастлив поне малко. Отново беше с близки хора, те се грижеха за него и Коко се радваше, че може да слуша Пърпъл от моя компютър. Бе се превърнал във вярно куче, което иска позволение да гледа телевизия, правеше се, че може да чете лесно, взимайки някоя книга от библиотеката, а само разгръщаше страниците с картинки...

   Хармонията не продължи дълго и скоро той ни напусна. Твърдеше, че си е намерил работа, но всъщност искаше да има своята представа за независимост, която нямаше как да получи под грижите на майка ми. Вероятно и моето наличие беше дало тежест на събитията. След това го чувахме понякога. 

   Помня когато телефонът иззвъня и майка плачеше от другата страна. "Вуйчо ти е починал!" Единствено това си спомням, а също и невъзможността да изпитам емоция, която е лична. Все едно той не ми беше роднина, а аз изказвам съболезнования на майка ми. Единственото, което ми оставаше, бе да й помогна с каквото мога, да я придружа в носенето на този товар от вина, който се бе струпал отгоре й.

  Краят му беше тъжен, самотен и съвсем далеч от радостта с която се бе явил на този свят. Вероятна причина за смъртта - алкохолно натравяне с евтин спирт. Живеел в колиба от кашони, без документи, само с написани на листче име и ЕГН в дрехите. Бяха го открили по миризмата, а тялото бе подуто от жегите и дъждовете. Когато отидохме в моргата да го идентифицираме, майка ми нямаше силата да отиде. Самият патолог й каза, че не е нужно, а на мен нямаше да ми позволи да изпия тази чаша.Просто приехме факта.

   Никой не целуна Коко по челото за сбогом в последния му път. Само хвърлихме пръст. Ковчегът бе затворен, а от жегата майка ми се притесняваше да не протече. Всички бързахме, а гробарите ни помолиха да се обърнем когато го полагат в дупката. Свършиха бързо. Стоях и гледах пръстта и се сбогувах мислено с него, надявайки се, че там ще е по-добре. Ако има там, ако ли не, то поне да е в покой. А гарваните и гаргите все така летяха над нас, пеейки с гробовни гласове.

   Нощта напредваше, а спомените ми не избледняваха. Спомних си съня, самотното стоене пред гроба ми и това, че никой не ме изпрати. Надявам се когато моментът дойде, това да не е истина, но така или иначе смъртта е занимание самотно...