Спици...

Затъквам слушалките в ушите си. Това не е добро решение, но предпочитам да го направя. Вероятно ако майка ми разбере ще подивее от страх как изминавам всичкото това разстояние, заличавайки шумовете, музиката на града и се отдавам на съзерцанието му. Натискам копчето на плейъра и чакам да започне.

Чувам тихи гласове, мелодията, напомняща за онези стари репортажи по телевизията. Бърза и показваща, че тази новина е свършила и идва следващата. А тя не идва, зазвучава китара - протяжно, отдалеч, тихо, но набираща сила. Като Болерото на Равел, което за един персонаж от един филм бе идеалната музика за правене на любов. Но последното е друга тема....

Чувам спиците, които скърцат, нуждаят се от реглаж, но и затова има време. Те са в хармония с тишината на китарата, сливат се като едно цяло и аз се заслушвам в техния диалог. В този момент всичко се променя, градът губи звуковата си граница. Сякаш всичко прелива в мелодията, която идва на талази в мен, пречупва се като светлина в призмата на Нютон и аз възприемам чрез музиката. А очите ми изпиват околността, непрекъснато меняща се.

Небето е сиво или синьо, не мога да преценя кой от двата цвята е преобладаващ, но в лепнещата по кожата жега, обещава  прохлада, спасение от всичко, което ни заобикаля. Ръцете ми стискат кормилото по-силно и следя предната си гума, която преминава през асфалта, вибрациите от дупките през които преминава. Тялото ми е стегнато, защото знам, че наближавам спускането. Горещите газове около мен ме обливат на струи, а преминаващата стомана не ме интересува. Поглеждам я през рамо, с крайчеца на окото си, и й се присмивам. Така се присмиват и лудите военачалници преди да хвърлят армията си на заколение. Присмиват се на всичко, защото е безсмислено, а няма нищо интересно в това да се стремиш към безсмислени неща. Аз нямам армия, но имам себе си и "петнистия си жребец", моят малък метален Росинант, с който се включвам в хаоса на Цариградско. Не изпускам контрола над колелото, но вдишвам всичко. Мръсотията, топлината, миризмата на пот, свистящия вятър, който ме удря в гърдите отчаяно опитващ се убие скоростта ми, блясъка на прашасалите брони. Всичко това придобива аромат, който не можеш да усетиш в други обстоятелства. Отдавам го на скоростта. Тя е достатъчно голяма за да избягаш за миг от своето съзнание и да се превърнеш единствено в напрегната комбинация от мускули, кости и рефлекси. Цялото това усещане продължава едва няколко секунди и инстинктът ми предизвиква ръката, която натиска спирачките . Убивам скоростта, а разсъжденията се връщат закъснели в главата ми.За сметка на това зрението ми е изострено и сече всичко с точност. Картините се редят една след друга, а сърцето ми желае да ги сподели с някой, точно както ги виждам в момента...

Момиченце, облечено като фея, с крилца на гърба. Подскача щастливо и размахва малка дървена пръчица, вероятно откъсната от някое дърво или била паднала на земята. Докато се движи крилцата й се поклащат и очаквам да излети. От нея струи светлина, хладната светлина на успокоението, на вдъхновението, която няма нищо общо с пещта изливаща се от слънцето. А родителите й я гледат с отегчение или настървение - майката, избрала ужасен розов тоалет, с вързана на опашка дълга руса коса, сложила твърде много грим за да заличи годините си, я мъмри и в очите и се чете яд за държането на дъщеря й. Бащата от своя страна притежава онзи безразличен поглед на бивш играч, който чувства, че пейката на спирката е символ на неговата финална дестинация. За миг погледът му се помества върху съпругата и проблясва онзи похотлив блясък към нейното тяло, но момент по-късно и всичко угасва. Той си дърпа от цигарата. А детето продължава да пърха и да омагьосва с дървената пръчица.

Езикът й влиза в гърлото му, а нейните ръце го пристягат като в менгеме. Няма да го пусне. За нищо на света, защото той е нейн и ако трябва тя ще се превърне в богомолка. Момчето от своя страна не се дърпа, тялото му се превръща в желе и той успява да извади своите ръце и да ги протегне към нея.Духа вятър и косата й влиза в очите му. Той се усмихва. 

Просяк. Изпънал се е до велоалеята и пуши изхвърлени фасове. Навлечен със стотици дрехи, които са напоени с мръсотия и пот, но въпреки това той спокойто е сложил ръка под главата си, гледа нагоре и сигурно също очаква дъжда, който се задава в синьо-сивите облаци. Няколко кучета също като него да се проснали и дишат тежко. А нашия герой е същински Кларк Гейбъл, само че мургав и небръснат, въпреки това със сако.

Баща учи сина си да кара колело. Мъникът е яхнал синята рамка и макар да има помощни колела залита леко, но въпреки това голямата фигура на таткото е до него, с протегната ръка. Чувам, че говори нещо, но не разбирам. Намалям скоростта за да не се блъсна случайно в бъдещия Ларс Армстронг, който постепенно набира увереност и започна да се изплъзва от досега на пазителя си. Детето е готово да отиде там, където никой не е отивал преди.

Брадясал е както всеки ден. Пуши цигари, отворил е кенче бира и се смее. Налудничава усмивка. Пазителят на подлеза. Винаги стои на едно място, най-осветеното и гледа всички. Понякога се смее, понякога не. Понякога проси, друг път сами му дават. Сега е облечен подобаващо в червено-бял пуловер и сочи с цигарата друго мъниче, което се опитва да кара, заедно с татко си, облечено в светлорозови дрешки.

Татуировка на дракон. Очите му ме гледат някъде над ръба на роклята й, а тялото му се вие покрай презрамките, по загорялата кожа и се скрива под плата. Не гледам лицето й, защото гърба й буквално има очи, а пастта всеки миг се готви да ме изпепели. Вниманието ми се разкъсва между мита и реалният в краката ми дакел, който понеже знае, че е голям човек е решил да се тутка точно на нанагорнище за да ми е гадно. Жената наа дракона си говори по телефона, а мастиления поглед ми вика "Какво гледаш, копеле!"

Глутница кучета, която се спуска към колелото, в протест за опазване на територията си, а аз ги гледам изпод слънчевите си очила, с леко повдигната вежда. Козините им са настръхнали, а жегата ги кара бързо да се откажат. Подвиват доволно опашки и се обръщат като лисици отказали се от грозде.

Последните метри, които минават край магазинчетата за дрехи, детски играчки и храни. Колите, които се опитват да се измъкнат, затворени в своята собствена реалност, в която няма как да проникне света. Наличието на климатик те изолира, а аз съм някъде другаде, в реалността на мелодията, отдавна сменила се с друга, но все така отваряща порти към друга гледка на града...

Оставям колелото на стълбите. Металът подрънква в камъка. Сядам. И продължавам да гледам.