Езикът ми бавно опипва филтъра, напоява го със слюнка за да усети по-добре вкуса на тютюна. Движа цигарата в уста, намествам я, оглеждам хората наоколо, които ме гледат странно. С незапалена цигара в устата, бясно движещ се между другите в парка. Наближава онзи момент на успокоение. Филтърът се е удавил в устата ми, а запалката се приближава до тютюна в другия край. Пламъкът облизва хартията и аз я наблюдавам до мига, в който от топлината трябва да затворя очи, а димът бавно издишва. Първата дръпка е началото на агонията за фаса, но за един пушач, макар и бивш, това е късче радост. Гадна фалшива радост от която има нужда. Отдавна не съм пушил заради самата цигара, заради онзи промеждутък на заблуда, че с изгарянето, с вдишването на катрана и никотина, животът се оправя. Но днес явно е такъв ден, ден на минало.

Винаги съм обичал да въртя цигари между пръстите си. Още от дете, крадях по някоя и я държах между пръстите си. Тренирах за онези роли на потаен, мистериозен мъж, който пуши в края на бара, а цялата му поза говори за очакване на нещо от живота. И естествено, в онзи сюблимен момент на запалването, на просветлението от огънчето, идваше спасението или края. Шансът е винаги петдесет на петдесет, вид руска рулетка, но цигарите го правят някак романтично....

Първата дръпка ме задавя, отдавна не съм засмуквал с такова настървление, с глад на ранен хищник. Изкашлям се с онази суха кашлица на асматик, но мигновено отново захапвам филтъра. Въздишката на втората дръпка ме връща години назад когато преминавах разстояния пеша само и само за да запаля повече цигари с глупавата надежда, че всичко е лош сън. Е, сънищата са по-добрите реалности, защото в тях нищо не зависи от нас. Лошите реалности са онези на уморените коне и неизказаните желания. Вероятно затова са измислени и цигарите, вариант на Андерсеновата кибритопродавачка, която пали клечка подир клечка за да се стопли и за да види в пламъка им надеждите си живи. Аз вече не виждам това нещо в цигарите, не съм го виждал и тогава. Просто усещането за отровата, онази псевдосладка отрова, която се наслоява по гърлото и дробовете, е мост за фантазията, който обаче приключва с агоничното изсъскване на фаса в пепелника. Утешението свършва, хармонията си отива и остава гняв, тъп гняв на безпомощност, който бива запушен с нова цигара, с ново кашляне и вглеждане във воалите от дим - те се вият, търсят истината в подсъзнанието, в картините на един разпад, и изчезват сред множеството на света. Дъхът им се разпръсква толкова бързо, че си мисля дали и те са реалност.

Хартията потъмнява, а върхът почервенява от създалите се въглени. Припомням си как се държи цигара, как да смукваш от нея сякаш тя е твой шнорхел пълен с райски газ и ще те отведе на друго, по-красиво място. Проблемът ми е само, че паля цигарата, а райският газ не идва. Пуша по нужда, не за удоволствие. Надигам върха на нивото но очите си - станал е пирамидален, алено червен и топъл. Въздухът около него трепти. В огнения връх виждам своите фантазии, които горят както мен самия, но твърде далечни и мъгливи за да намеря спасение в тях. Осъзнаването на реалността предизвиква катаклизъм в мен, който се изчерпва с ново дръпване и бурно, протестно гасене на останката в масата. С умиление гледам как всичко се е смачкало и самотно пуши като катастрофирал немски самолет в полетата на Втората световна война. Излягам се по гръб и паля нова цигара...