За малко в Сърбия, за малко в дерето, за много в ждрелата...

  Трябва да уточня, че цялото това пътуване започна с лъжа. Казах на майка ми, че няма да съм сам на това пътуване. Принципно се очертаваше да имам компания, но въпреки това очаквано за мен останах сам. Тъй като потвърждението дойде късно, а аз съм вироглав, но и не исках родителското тяло да се тревожи излишно й казах, че ще съм с компания. Реално не е далеч от истината, човек никога не е сам, но тя едва ли щеше да е съгласна с това мое твърдение. И така, спокойно я излъгах.

  Сутринта в събота ме завари рано събудил се. Закусих малко и извадих новата раница. Това щеше да й сефтето. На масата бях наредил необходимите задължителни аксесоари и преценявах как да си наредя багажа. Имайки наум, че едва ли съм носил толкова тежко, ми отне много време да наредя оптимално нещата. По стара традиция взех излишни неща като хармоника, колонка за музика, шапка (тя никога не е излишна, но просто аз не я нося). Ще спестя решението за багажа. Във всеки случай си беше тежък. По джобовете сложих и малка бродерия с кръст на нея, която майка ми бе взела за късмет. Аз не съм суеверен, но имам навика да слагам нещо подобно в себе си. Подсигуряване ако щете. Нарамих раницата, а родителското тяло ми лисна вода за лек път. Традиция отново. Трудно влязох в асансьора, но щом излязох от входа на блока се движех като пич. Стегната крачка, почти войнишка и се отправих към автогарата, едно от малкото сигурни неща, които предстояха в следващите два дни.

Към Трън

  Целта се наричаше Трън. Онзи китен град известен с неясния си диалект, студени зими и бивша погранична зона със също вече бившата Югославия. Имах железен план да посетя две ждрела в областта, на реките Ерма и Ябланица, като второто ми бе по-важно след като бях чел статия за него и от близо две години му се точех. Естествено дългото точене е предизвикано от множество причини, повечето от които неоснователни, а това прави и настървлението по-силно. Затова и нищо нямаше да ме спре да изпълня задачата си. Единствените обективни трудности бяха, че никъде не бях открил туристическа карта на района, в интернет не можеше да се намери нещо съществено, не познавах местността и отивах сам. Но както казах бях решил да не се спирам пред нищо (макар, че си бях напрегнат).

Поздравителен надпис?

  На автогарата почаках известно време, бях подранил, и това ми даде възможност да огледам другите пътуващи нанякъде. Имаше група азиатци, предполагам японци, които чакаха рейса за Рила. Всъщност повечето бяха за него, а шофьорът, виждайки раницата ми, реши при всички случаи и аз съм за него, хукна да я вземе, а после ми се извиняваше за объркването. Моите спътници се оказаха група възрастни жени и мъже, мрънкащи бременни и майки с деца, които напълниха два микробуса за Трън. В леко подрънкващото друсане аз се унесох и закимах с глава, а на седалката до мен, майка поучаваше пълничкото си хлапе, казвайки му как трябва да стегне този мускул (потупвайки корема му), а то от своя страна слушаше модни хитове на нейния телефон и постоянно мърмореше, че иска да седне отпред. Щом просъницата ми премина започнах да гледам навън. Пътят се виеше покрай парцели земя, която е била орана дълбоко, но оставена и тревата отново бе избуяла. За миг усетих от онази меланхолия на севера, по пътя ми за морето, особено когато минахме покрай няколко малки селца, които изглеждаха опустяли. На заден план се виждаха планински върхове, гъсти гори и знаех как някъде там, в прегръдките и моята цел. Друга част от мен усещаше как дебеланкото ме дразни с лигавото си поведение. За мое щастие те слязоха преди мен и можех да се потопя в мислите си за преходите.

Към ждрелото

  Влязохме в Трън и аз се приготвих за лигвистично приключение с надеждата да намеря необходимото ми, а именно координати, карти, нещо повече от пътническата карта на България, която имах в задния си джоб. Но това, което не очаквах бе жълта спирка, подобна на старите в София, която има табела на която написано с тебешир бе моето име, на латиница - Stefan. Буквите бяха ясни и отчетливи и за миг очаквах да дойдат група моми, облечени в носии и с питка в ръце, кметът да ми стисне ръката, ей такива неща. В следващия момент жегата ме върна на земята. Направих едно кръгче из центъра, влязох в един магазин за кроасани и открих следната разлика. Трънският диалект не е химера. Продавачката и един неин клиент си говореха нещо от което аз единствено разбрах, че въпросният ще ходи на море и някой друг ще плаща. Почувствах се обречен, хвърлих поглед върху цената на кроасаните и си сметнах колко ще ми струват два броя. Застанах на касата и "О, чудо!", касиерката щом я поздравих проговори на разбираем български. Нямаше нито една неизвестна в изреченията, които си разменихме, а аз се успокоих, че ще разбера каквото ми трябва. За съжаление, тя не можа да ми каже дали се предлагат туристически карти на областта, дали има маркировка за екопътеката, изобщо нещо в полза на туриста. Явно щях да опирам на собствени сили и ориентационни умения и се отправих към голямата табела, указваща три километра до Ждрелото на Ерма. Движех се по асфалтов път, а това изобщо не ме радваше с всичките коли, които фучаха напред-назад по шосето. Никъде не се виждаше табела за екопътека и започнах да си мисля, че нещо изпускам.

Св. Архангел Михаил

  Тогава пред мен се появи хижа "Ерма", където се надявах да получа повече информация. Влезнах в двора, който включваше маси на открито с насядали по тях хора, пиещи благо своята биричка със салатка. Спрях едната сервитьорка с въпрос за карта, тя поклати глава и тогава опрях до мисълта за Цариград и питането. Поинтересувах се за екопътеката, а тя ми каза, че до самото ждрело се стига по асфалтовия път, а пътеката започва от неговия край. След това се информирах, че двете екопътеки се сливат в една, някъде след водопадите на Ерменското ждрело. Благодарих й и с вече бодра крачка тръгнах по парещия път. Сетих се, че не си взех печат за книжката, но си казах, че при малко повече късмет ще дойда на другия ден.

Stairway to heaven

  Няколкостотин метра надолу по шосето видях отбивка вляво, която водеше в гората. Замислих се, че това е възможност да проуча района, а и се сетих, че вероятно този път ще води към изоставения манастир за който бях чел. В краката ми попадна една дълга пръчка, която моментално превърнах в гега, отрязвайки излишното и късайки малките клонки. Пътеката ставаше стръмна и като предзнаменование на един завой пред мен се търкаляше череп на някакво добиче. Оглозган, без долна челюст, един такъв сивобял, лежеше под ъгъл и гледаше с останалите си рога към мен. Представих си, че тук е изпълняван езически ритуал, а и свързах донякъде главата с една друга глава от "Повелителят на мухите", но тази не говореше, само сляпо гледаше в небитието. Продължих по пътеката и след малко започнах да газя в кал, в локви вода, а обувките ми се покриха с лепкавата маса. Източникът на вода бе скоро разконспириран във вид на чешма, бълваща топла вода. Отпих от нея, направих няколко крачки и той изскочи. Забулен в избуяли дървета, опасан като с екзоскелет от множество греди, отдавна загубили цвета си, а отгоре скелето бе покрито с покрив от профили, от онези направени със стъклена вата. Слънцето преминаваше през тях и жълтата светлина, която хвърляха върху манастира, създаваше илюзията за стар филм. Стените бяха напукани, тук там се различава по някой стенопис. Всъщност това е малка църква, която е единственото оцеляло от самия манастир. Наоколо има сковани пейки, а в далечината се чуват крави и звънци. Оставям раницата и обикалям из района. Точно до манастира има разпадаща се сграда от тухли, а бъзът вътре е толкова избуял, че излиза през останките от прозорци. Но в единия й край има облегната стълба. Част от стъпалата са разпаднали се, но въпреки това тя стои непреклонно и сочи синьото небе. Усещам се, че си затананиквам Stairway to heaven на Цепелин докато я снимам. Балканът от своя страна ми отвръща с идваща отнякъде дандания, шумна музика, която ехото води насам. Завъртях се в кръг и тъй като не можех да преценя откъде идва си представих, че в Сърбия става гръмка сватба, която комшийският вятър носи насам. На сбогуване взех ножа си и издълбах в едната пейка името си. Тръгнах надолу по пътеката, метнах монета в чешмата ( за която се оказа, че била лековита според преданията), махнах и на черепа и се отправих по шосето. 

Съборът...

Екопътека - р. Ерма

  Не след дълго, вместо коли, срещу ми изскочиха младо теле и едра крава. Вървяха и преживяха, подобно на мутри двакащи дъвка. Телето, видимо окрилено от присъствието на мама, се приближи към мен, но напрегнатото родителско тяло го изпревари, а аз дипломатично развях бялото знаме и се изнесох. Други крави не се очертаваха по пътя, а след поредния завой видях отново къщи. Ламаринените им покриви бяха поръждясали, бялата боя се люспеше, от някъде музика отново забумтя. От моста над реката се зададоха група роми, жени и мъже, които се насочиха към мен. Очаквах да се разминем с безразличие, но едно по-малко момиче ми каза "Здрасти!", а аз докато реагирам се проточи цяла вечност. Първо кимнах, а чак вече като се разминавахме отвърнах "Здравейте." Явно тази махала, тъй като сигурно бе част от Трън, бе основно ромска. Къщите изглеждаха малко сюреалистично, съставени от различни елементи и забулени в пищно израсли люляци. Млади момичета се движеха на групи, коли все така профучаваха, а музиката се засилваше до степен да не си чувам собствените мисли. Реших, че има сватба, пееше се за Бог, за Иисус, за любов. Долавях откъслечни думи. Край една ръждясала спирка за автобуси, под сянката бяха седнали възрастни цигани, мъж и жена. Аз им кимнах и ги поздравих, мъжа ми отвърна. Пред мен се откри табелата, че ждрелото е след някакви си двеста метра, а вдясно истината за бумтящата музика при манастира. Имаше нещо като събор, оркестър свиреше, а музиката стържеше от някакви стари колони за усилвател. Певецът продължаваше да повтаря името на Иисус, а в тревата наоколо имаше наредени маси с бира, цвърчаща скара, налягали млади двойки.

Ждрелото на р. Ерма

  Подминах буйния живот на района и влязох в ждрелото. Посрещнаха ме добре познатите от снимки дървени мостчета и тогава открих един голям недостатък на раницата си. С нейните размери, а и спалният чувал, който бях прикрепил отзад, тя се закачаше в парапета и аз се движех като човек в дискотека понесъл питиета в ръце - бавно и с ритъм в таза. Стъпалата бяха направени на различна височина и усетих как колената ми се натоварват от необходимия баланс на тежестта отзад. Водата клокочеше отдолу, хвърляйки покрай камъните и високите скали на ждрелото. Дървото от своя страна проскърцваше под краката ми и бях готов да убия всеки който в този момент реши да подскача на мостчето. На другият край се озовах пред тунел вътре скалата, а черният път, който минаваше през него бе същия покрай който бях минал по-рано. В дъното на тунела се виждаха светкавици, силуети на хора, чуваха се приказки. Влязох вътре, моментално се разминах с двама по-възрастни, но изведнъж спрях пред множеството крави, които се бяха скрили от жегата в студените обятия на камъка. Изброих близо десет животни, а една японка ме поздрави и възкликна на развален български колко много крави. На двайсетина метра след края на тунела имаше табела, сочеща екопътеката. Спуснах се по нея и веднага се разминах с няколко души, които вече я бяха минали. Тази екопътека се виеше нагоре по засипани с дребен камънак пътища. Подхлъзвах се няколко пъти, от време на време спирах и да пия вода, свалих тениската за да се потя на воля и продължих. Постепенно стигнах до върха на единия от двата скални масива, а от него се виждаше цялата околност. Извадих картата (онази жалката, пътната) и компаса и реших да се ориентирам накъде се пада Банкя, защото оттам трябваше да продължа към другата екопътека. 

  Тъй като не виждах ясен ориентир опитах да звънна на един приятел, но макар да имах обхват нямаше кой да вдигне от другата страна. Затова реших да се върна обратно на пътя, който се вие по реката. Според картата двете реки се обединяваха близо до границата, а следователно тръгнех ли по пътя, то сигурно щях да намеря и отбивка или поне пътека до селото. С много перипетии, включващи удрящи те в лицето клони, успях да слезна обратно на пътя и продължих. Чувствах, че нищо не може да ме спре, пък и ако се окажех за кратко в Сърбия какво толкова? Щях да съм посетил още една държава.

  Разминах се с няколко души, които се връщаха и гледах поречието на реката. Там имаше цяла гора, поникнала в калната вода, чиито клони бяха голи, вероятно изсъхнали. На следващия завой видях нов свод в скала и тъкмо да влезна вътре чух гуми зад себе си. Обърнах се инстинктивно и видях възрастен мъж, със синя тениска и анцуг, който слизаше от колелото си. "Спокойно, нема се плашиш!" извика ми с усмивка, в която видях множество липсващи или подменени зъби. Закрачи бодро покрай мен, а аз се възползвах от шанса си и го попитах дали съм в правилната посока. "Да, да, правилно си тръгнал! Само по пътя ще вървиш и ще стигнеш Банкя! Можеш да влезеш и в басейна там! Само, че покрай трафопоста няма да свиваш в ляво, а все напред, вляво ше сле`еш в махалата! Аз отивам натам по една работа, при приятел!" След малко, се хвърли на колелото и използва инерцията на наклона да набере скорост. Вече спокоен аз поех като един истински пътешественик през пътеката, която излизаше на поляни, свиваше заедно с коритото на реката, дори успях да нагазя брутално в една кал и обувките ми станаха червеникави на цвят. Навлязох в гората и изведнъж - БАМ! - бялата табела, закована на дърво. Надписът гласеше недвусмислено "Гранична линия, Не преминавай!" Значи оттатък бе сръбско, а аз можех да направя няколко крачки и да се окажа в ничията земя между две държава. Сякаш предугаждайки какво мисля една малка мушица се изстреля от посока на табелата и се заби в окото ми, карайки ме да я проклинам до сетния й час, който вече бе настъпил в ролята й на камикадзе. След като възстанових зрението си и все още псувайки (трябва да отбележа, че се оформяше един основен модел на псуване, който включваше думата "трън" в различни вариации) продължих по пътеката, а надписите, които ме изкушаваха да стана границонарушител, се редяха един след друг. Въпросът беше, че селото така и не се виждаше, а предупрежденията се приближаваха все по-близо, с което започнах да очаквам да видя патрул на братята сърби, които да ми кажат нещо от сорта "Маке ти, трън!". Минах край някаква сграда, която не рискувах да снимам, а и си нямах представа за какво служи. Само слушах жуженето, което идваше от нея.

село Банкя

  Тогава стигнах и самата река Ябланица. Пред мен се изпречи водата, а мъж, кубе и с очила, мяташе въдица. През реката, като понтон, бе метнат електрически стълб, от онези метални и четиристенни, а клоаката от клони и листа се събираше между металните елементи. Мъжът, без да сваля слънчевите си очила, прибра въдицата, взе си дисагите и внимателно мина по "моста". Аз го изчаках да дойде и отново бях готов да чуя сръбска реч. Естествено очакванията ми бяха пресилени. "Къде е Банкя?", попитах, а той просто посочи с въдицата към отвъдния бряг "Ето там е Банкя." Казах, че съм мислил да не премина границата, а той ми каза, че тя е означена с камък. Благодарих му и също толкова внимателно преминах по стълба, представяйки си как губя равновесие и цопвам с все всичко. Озовах се благополучно на брега и потънах в атмосферата на Банкя. селцето се състои от не повече от двайсет къщи, някои от които са изоставени да пустеят, а избуялите треви изпълват двора им. Минавам една десет метра в селото и от близката врата излиза дядо. Поздравявам го, а той се усмихва "На разходка?", аз кимам утвърдително, "И още продължавам!", перча се. Старецът се усмихва и казва "Щом имаш сили..." Явно не съм единствения пътник, който е срещал с тези думи. Оглеждам селцето и търся пътя за екопътеката. Минавам покрай чешма. Спирам, защото усещам как лявото ми стъпало се е протрило от ходене, а и да се разхладя със студената вода. Часът е едва пет и нещо, а до мръкване има поне още три часа, което ми дава шанс за почивка. Вдясно от мен има висока варосана ограда, а върху нея надпис "Добре дошли!". От една странична врата виждам хладилна витрина. Замислям се дали да не ударя една бира, все пак съм си я заслужил, но тъкмо се решавам и разбирам, че ремонтират мястото (оказва се, че това е басейнът в Банкя). Тръгвам да търся екопътеката с увереността на спец откривател, но естествено не я намирам. Настигам две възрастни жени, които питам за посоката, а едната, явно видяла ме по-рано, ми казва, че ако съм питал преди това съм щял да си спестя разхождането. Притеснява се, че е късно за екопътеката, а аз казвам, че съм подготвен за нощуване. Жената засиява и казва "Е, ще усетите магията на Балкана!". Следвам напътствията и се озовавам пред надпис "Към екопътеката". 

  Поех по него с ясната идея, че трябва да си намеря подходящо място за лагер. Почти веднага, в самото начало на пътеката виждам една изоставена къща, която предлага необходимата равна повърхност да спя, а и да си опъна палатката пък дори и да не я връзвам. Въпреки това аз го подминавам, защото е още твърде рано, а и всъщност съм си набелязал една идея за място, която идва от снимките, които съм гледал. Навлизам в гората, а пътечката удивително ми напомня на онези в Девин. Представям си, че съм хобит и ускорявам крачка в търсене на Ломидол, моя сигурен пристан. Пътеката е много особена, минаваща през високи треви, а дървените мостчета за момента са само едно или две. За мое притеснение обаче не се виждат открити поляни, които да са подходящи за бивак. Затова започвам да се движа по-бързо макар вече петата на левия ми крак да е започнала да се бели. Внезапно срещу мен се оказват познати хора, мъж и жена, които съм засекъл на Ерменското ждрело. Усмихвам се, защото те внасят успокоение в душата ми. "Решихме да видим и двете ждрела!", усмихва се жената. Аз кимам "И аз така!". Те са дошли с кола, а аз не. Те си тръгват, а аз оставам. Малко след това пътят започва да се променя и аз слизам до самата река. Тук откривам още едно място за пренощуване, но и то бива подминато (защото е едва шест и десет), а после идват стръмни участъци за изкачване. Отклонявам се леко от пътя и се озовавам пред една малка пещера, просто свод, който вятър и вода са направили в скалата. Тук със сигурност бих бил на завет, но и няма особено дървен материал, което ме накара да се върна на пътеката. Някъде, долу при вир, чувам откъслечни думи на жена, която обяснява на мъжа до нея какво да направи. Нямам време да ги слушам, защото срещу мен отново има мостчета и дървени стъпала. Откривам по звука на дървото, че тези свързващи звена са в по-лошо състояние, а наличието на раница, която ме прави трудно подвижен, ме напряга. Отново познатите дискотечни движения и съм на сигурно място, а именно на твърда земя. 

Мястото за лагер

  Пътеката се спуска все по-долу и ето, че аз стигам мястото. Водата се излива в голям вир от малък шумен водопад. Наоколо е пълно с изсъхнали дървета, виждам две-три огнища, а насред водата има достатъчно голяма площ от пясък и камънак върху която да опъна палатката. В този момент се радвам, че съм само аз, защото няма място за повече от една палатка. Оставям раницата и се наслаждавам на гледката, макар все още да премислям дали това е мястото. В отговор на това чудене от пътеката се появява възрастен мъж, с побеляла коса и с брада. Пита ме дали съм снимал, а аз отговарям, че да, вече съм. Разговаряме се за ждрелото, аз споменавам, че мисля да бивакувам. Сякаш се споразумяваме, че това е мястото, особено след като той ми казва, че нагоре няма други такива места. Времето напредва, така че аз съм сигурен какво да правя. Мъжът чака компанията си, а междувременно говорим как това място е самодивско, с водата, скалите и всичко останало. Описва ми ждрелото на Ерма в Сърбия, как е ходил до Пагановския манастир. Казва ми да внимавам с мостчетата нагоре, били паянтови, но здрави. Компанията му се задава по мостчето над вира, идват да снимат, а аз ги чакам да свършат за да започна да се приготвям. Разделяме се с пожелания за успешен път и нощувка. Веднага вадя палатката и се боря с рейките, които непослушно или влизат във водата, заорават в пясъка, но и не се подчиняват на уменията ми. И све пак с триста зора, пуфтейки и псувайки, тя е вдигната и сравнително укрепена с колчетата. Тъй като съм сам, не ми се рискува да оставям багаж навън и решавам раницата да ми прави компания в палатката. Изравям малка яма, която заедно с камъни, превръщам в огнище. Не съм спец по паленето на огньове, но при такива сухи пръчки не се затруднявам особено. Скоро имам малък източник на топлина и висок дух, който е близо до палатката. Не мога да си кривя душата, че в този момент страхът, че съм сам в планината започна леко да пъпли в главата ми и да се опитва да хване сърцето ми. Извадих скромните си покупки храна, разопаковах две наденици и ги ментах върху намерената в едно от другите огнища скаричка. Тъй като шансът за жар бе минимален се опитах да използвам открития пламък. Естествено резултатът бе плачевен, прегаряйки на места надениците, а на други да бяха сравнително сурови. Въпреки това ги изядох лакомо, съжалявайки, че нямам глава лук, която да метна в огъня и после да си хрупам доволно. Засилих огъня и си пуснах музика. Тя се губеше в шума на водопада, но все пак успях да чуя акордите на повечето парчета, а дори хванах и радио Хоризонт по което чух, че ще се сложи вето на Закона за горите. Жалко, че нямах алкохол в този момент. Още ми е рано и се чудя какво да правя докато съм буден. Записвам няколко неща от деня, а после вадя хармониката и свиря. Слънцето от своя страна отдавна е изчезнало и небето започва да се смрачава, превръщайки мястото наистина в самодивско. Самото бълбукане на водата се променя и аз се изправям, минавам в задната част на палатката и очаквам всеки миг от водата на излезе една нимфа (или чудовище ако това е американски хорър). Не знам дали в района има диви животни и затова поддържам огъня, свиря на хармоника, а при всеки подозрителен шум насочвам челника по неговата посока. Времето напредва и аз, страх не страх, ще трябва да спя. Мятам още няколко съчки в огъня, да има светлина по-дълго време през нощта и се барикадирам в палатката. Вадя двата ножа, запалката, вестник, навивам колана на руло и лягам полугол. Останалите дрехи ги използвам за възглавница. Усещам, че ще ми е студено, защото подът е твърд, а шалтето не особено дебело. Пускам си музика за лека нощ, оставям челника включен като лампа и се опитвам да заспя. Будя се няколко пъти през нощта от шумове, но като цяло спя като пор...

  Събуждането сутринта оправдава лошите ми прогнози. Гърбът ми е изтръпнал и колкото и да се въртя не мога да се стопля, мускулните съкращение на вършат работа. А щом няма тяло, в което да се вкопчиш за топлина, остава да се обличаш и да палиш нов огън. Измивам се в реката, часът е едва шест и половина, затова и не бързам, а предпочитам да се сгрея на пламъка. Говоря си с парчето от череп, което кръстих Петкан още предната вечер, но той не ми отговаря, а и аз не съм Том Ханс в холивудски блокбъстър. Започвам да си прибирам дисагите като този път съм решил да променя подредбата на багажа за да не се моря толкова. След множество разправии и този път с палатката всичко е готово. Нарамвам раницата и потеглям. Скоро съм пред първото мостче, на него е написано "Басет", с големи печатни букви. Веднага установих, че тези мостчета скърцат повече от предните и се хванах още по-силно в парапета. Самата пътека става по-остра и хлъзгава и аз вече съм изпотен стабилно. Подхлъзвам се на няколко пъти и дори един от пътите се виждам вече летящ в пропастта, но е цяло щастие, че тялото реагира по-бързо от ума.

  

Тук разбирам, че нещо не е наред

  В един момент обаче аз започвам да откривам нещо тревожно. В бързината, с която съм се движил съм изпуснал пътеката. В началото не мисля така, казвам си, че ей сега ще се появи я табела, я друг човек, но няма такова събитие. Започвам да катеря разни отвесни скали, обувките ми се търсят опора и си казвам "Мамка му, тук едва ли е пътека!" Издигам се много над реката и в един миг се оказвам заобиколен само от скали на ждрелото между които за да премина трябва да скачам. Все още не мога да летя и затова се лутам по последната площадка. В разсеяността си се оказва, че съм забравил и откъде съм дошъл. Гледам картата и преценявам, че един от шансовете ми е да мина по билото и да злезна в съседно село. Другият е да се върна и да намеря пътеката. Звъня на едни приятели (за щастие обхват имах почти винаги), които са били на тази пътека, но се оказва, че са стигнали едва до вира. Започвам да се притеснявам, но решавам да огледам околността. За щастие откривам скалите по които съм стигнал до тук, връщам се до мястото на раницата, нарамвам я и стягам всичките си мускули. В един момент изтръпнах, защото кракът ми стъпи върху хлабав камък и чух как той полетя надолу. Още не се бях отпуснал и издължих тялото си за да стигна следващия. Слизайки по камъните, хващайки се където мога, бях решил ако трябва да се върна до Банкя и оттам пеша да стигна Трън. Но тъкмо слязох от последната скала и видях издайническата следа, че съм намерил правилния път - забито дървено колче което да държи дъска от падане. При вида им се зарадвах толкова сякаш получавах първото си яйце Киндер сюрприз на 4 годинки. След това отново се понесох по мостчета, а липсата на маркировка се заместваше от откриването на оформени стъпала или тук там някое боклуче, показващо ми, че съм на прав път. Всъщност ако отивате на място, особено в България, което не сте посещавали преди, трябва да се ориентирате по късчетата цивилизация, а именно отпадъците, които се оставят от "туристите".

  Стигнах гората и тук отново попаднах на кръстопът - и двете пътеки изглеждаха достатъчно надеждни и аз направих нещо като ези-тура, но се доверих на компаса. Другото беше, че вторият път завършваше бързо с насаждения коприва. Пътеката в гората се виеше, шумата хрупаше под краката ми и аз се чудех къде ли ще излезна накрая. Вече бях решил да драпам в една посока независимо от пътя за да съм сигурен, че ще излезна някъде. Причуваха ми се гласове, но го отдавах на надеждите за срещи с хора. Но в този момент спасението дойде. Звукът от преминаващ голф (предполагам, все пак сме в област Перник) ме насочи. Ускорих крачка и стигнах мантинелата и пътя, който води към Банкя. Тогава все още не знаех това, важното беше, че е път и аз потеглих към осветената му част. Лъхаше ме странна миризма, а едно куче като ме видя уплашено се скри в гората отсреща. Не му обърнах внимание, защото заедно със светлината срещнах цивилизацията - сметището на Трън. Боклукът се валяше навсякъде, едва на няколко метра от природата, а нещо гореше в далечния край. Май само ние можем да правим такива свинщини с такава красота, както бе казала жената от Банкя "Ще излезеш на боклука..."

Този стълб прилича на тотем

  Излязох на шосето към Трън и поех обратно към града. До автобуса имаше време, така че можех да изпия някоя бира. Чудех се дали да не пробвам да пътувам на стоп, но не ми се насилваше късмета. Влязох триумфално (за себе си) в града и се заех да разглеждам архитектурата. Макар и тук да имаше западнали къщи, в далечината да се виждаха цветните простори от циганската махала, в него не се усещаше онази меланхолия. Може би заради светлите цветове, моето настроение, че съм се справил с трудностите и слънцето, тук нещата изглеждаха добре. Дори и шляещите се безцелно деца, българчета и циганета, носеха радостно усещане. Имах два часа време до автобуса и затова след кратка почивка отидох до хижа Ерма за да си взема печат. Седнах и като пич изпих една бира, заедно със салата, а сервитьорката, с която разговарях предния ден се поинтересува дали съм намерил пътеката. След блажената консумация се отправих обратно и си позволих да слушам музика.

  Тъкмо седнах на спирката, надписът Stefan все така стоеше, когато видях както точно прави полицейската кола до автогарата. Мъж беше припаднал, мъж, който бях видял на влизане в града днес. Мургав, с сива коса и набола брада. Полицаят го потупваше по лицето. Аз взех една бутилка с вода и се приближих ако им трябва. Обясняваха се как има само една линейка за района. Полицаят продължи да побутва припадналия и да вика името му - Стефан. В този момент се замислих, че може той да е написал името си, особено ако често седи и пие там. Или да е накарал някой друг да го напише. Накрая полицаят каза "Майната му, товаря го и го карам в болницата да го прегледа лекар!" Натовариха го и колата потегли. Аз си мислех, че съвпадението на имената е някакво особено, като предзнаменование. Седнах замислен на пейката, а едно от момиченцата, които ближеха сладолед под един навес се приближи. "Господине, този човек починал ли беше?", "Не, мисля, че само бе припаднал...", "Благодаря ви. Лек ден." Всъщност се надявам наистина човекът да се е оправил. Аз стоях на неговата спирка и носех неговото име. Най-малкото заради това.

  Автобусът дойде и след малко се натоварихме. Радвах се на хладния въздух от климатика и гледах природата навън. В едно от селата обаче спряхме внезапно покрай движещата се погребална колона. Видях само датата на раждане на покойника - 1978 година. И хората отзад бяха повечето млади.

  Минавайки през Перник, аз за пореден път го асоцирах с уморен метал. Извън шегата за винкели и други, Перник е като място пълно с изоставени катедрали. Всичките тези заводи, които вече не функционират, а стоят напукани с изпочупени грамадни прозорци. Макар и град на стоманата, дори и металът се уморява, а Перник излъчва умора със застоялостта на въздуха си. Но мислите ми вече препускаха към душа и свалянето на чепиците от краката ми...

  И така до следващото приключение, с компания или без...