Събудих се внезапно, а в стаята беше тъмно и тихо. Дишах тежко, а
кожата ми лепнеше. За момент се уплаших д а не е кръв, въздухът сякаш беше
пропит с нея, но в следващия миг почувствах влагата на потта от собственото ми
тяло. Кървава пот, резултат от лош сън, от неспокоен нощен дух, който бе
посетил съзнанието ми. Замислих се къде ли се намирах, кой затвор имаше тези
стени. Огледах очертанията на мебелите, разположени хаотично по стените, без
знак за разумна мисъл. Високи секции от които се носеше аромат на стара хартия,
с рафтове, огънати от тежестта, се редуваха с ниски шкафове, пълни с безполезни
вещи и спомени, а някъде на края на стената се мъдрееше и картина в дебела
рамка. Таванът не се виждаше, а сигурно там все още бяха стотиците хиляди
пукнатини, сплетени като мрежа, която се носеше към лампата без абажур.
Въздъхнах притиснат от
тежкия въздух на стаята.
За момент се надявах да съм се озовал в някой
затвор по екватора и сред маранята на нощта да чувам жуженето на маларийните
комари съвсем близо до ухото, тежки са и самите им ципести крила, носещи се във
влагата, лепнещи по самите граници на въздуха, галейки се грубо в молекулите
му, за да ме достигнат и впият жилото си, след което жадно да се насмучат с
кръвта ми, отплащайки се с болествотворните им бактерии. Някъде в далечината се усеща цигарата на
надзирателя, вероятно дебел и немит, собствената му лепкава течност се излива
от порите върху плата на дрехите, просмуква се и винаги когато идва да ми
говори или просто преминава за проверка. Едва ли го интересуват колко са
загинали от маларията, от жълтите им очи, болките, които изпитват. Не го касае
и жадният поглед на другите, търсещи златото във вещите на умиращите. Хелмут,
така ще го нарека, се интересува само от спокойствието, което е спечелено с презрение
към чуждия живот, за него всички затворници са просто животни и ако можеше би
им хвърлил кокал за който да се бият. Сега Хелмут стои и чете някакво
протъркано списание, вероятно пишещо за неща много отвъд неговите собствени
представи. Хелмут не мие косата си, защото се страхува, че ще оплешивее, а само
я замива по малко на чешмата. Предполагам, че някой от затворниците тихо
подмята, че дори и въшките не ходят по чутурата му, защото ги е гнус от
немитата му четина. За сметка на това ние бъкаме от техните гниди и никой вече
не се буди от внезапно желание да се почеше по главата си. Будният усеща
бързите и слепи откъм разум ръце, които се стрелват в косата, пръстите пъплят в
хищен лов, но всичките които спят не обръщат внимание на внезапно оживелите си
крайници и блажено похъркват, проскимтявайки едва едва като кучета. Всъщност в
този затвор всички сме животни...
Въздъхвам отново, отварям
отново очи и там е същия таван. Черен е, защото слънцето е далече от изгрева, а
старото дърво отвън не допуща и блед лъч лунен светлик. Но знам, че там горе са
все старите пукнатини, цяло съзвездие. Ослушвам се. От съседната стая се носи
бледния шум на старческо прохъркващо тяло. Или просто си въобразявам, понякога
сам не зная. Заслушвам се. Вероятно си въобразявам, че в онези стари тонове
хартия, с мастило по тях се крие дух, с който мога да си говоря. Издишвам
бавно. Определено това не е мечтания екваториален, богат на малария, затвор.
Дъхът ми излиза студен и при това откритие, тялото ми потреперва от лепнещата
пот. Въртя се в леглото, опитвам се да бъда какавида, а одеалата върху ми да
вкоравеят, но все отнякъде реалността прониква, галейки ме със студени пръсти.
Тогава затварям очи за да се върна към съня, към забрава и с надеждата да се
събудя в затвора или на някое друго място. Но прегръдката й е ледена и няма
измъкване. Очите са ми широко отворени в мрака. Циферблатът на часовника, който
естествено съм забравил да сваля от ръката си, показва 4:45. Спал съм едва три
часа. Сигурно няма да заспя повече. Повъртявам се още малко, но без резултат.
Но не мога и да остана в леглото, да се опитам да будувам без да мисля.
В коридора двете жълти очи
на звяра ме следят. Препарината му глава е зловеща в тъмното, но аз не искам да
светвам лампата за да не будя останалите. Дори и спящите хора са чувствителни
на светлина, като пеперуди привлечени от нажежената до жълто волфрамова нишка.
Ориентирам се пипнешком по стените, стремейки се да не вдигам особено голям
шум. Цялото старание ми отнема около петнайсет минути, но въпреки това накрая
спокойно превъртях ключа на входната врата, за да се измъкна на стълбището.
Апартаментите, всичките до един, са тихи и ме побиват тръпки. Всяка врата е
различна, покрита с някаква табелка, с име изписано красиво, забелязвам много
завъртулки по буквите, стремеж за оригиналност, в която всички започват да си
приличат. Мисля, че не познавам никой по име оттук, само по вратата им и
погледът им когато се прибирам към моята килийка, която деля със спящия все още
Антон. Всички го наричат Поета, поне той така ми се хвали, докато залита леко,
прегърнал някоя по безлична студентка, а аз седя и гледам вероятно тъпо в една
точка. Антон ме мисли за чалнат, но аз не му се сърдя, защото знам, че той
разчита на мен. Та аз седя и си гледам в една точка, а той седи и се смее с
божествено красив смях, а малката стои и вече не й прави впечатление, че тялото
му е отпуснато върху нея, че тя го носи. А може и да го усеща, но това да не й
прави впечатление. Защото той е Поета, а тя може да стане неговата муза. Всяка
жена има нужда да е муза и приятелят ми, ако мога да го нарека така, го знае и
използва тази чисто женска слабост за да спечели сърцето й. Почти винаги
погледът им е един и същ, зареян някъде във висините, мечтателен. Ето и тази се
разтопява само от звука на думите му, ако иска той можеи да псува, но тя вече е
пленена, разголената й душа се възбужда от самият ритъм на езика му. Моят
поглед и изобщо цялото ми тяло излъчва непрекрасност, както Антон ми беше казал
веднъж, но аз не стремя да се харесам на тази девойка, тя не е моя. А и аз не я
искам, тя разбира това и се опитва да се защити, чувства се гола и нежелана, а
това й е неприятно. Смее се заедно с Антон, защото чувства в неговите закачки
по мой адрес защита от самото ми присъствие. Поета залита и тя изпъва рамене за
да го задържи. На мен ми става смешно. Сетне го понася към стаята му като
ветеран от войната. Той е ветеран, но от други битки.
Чудя се, докато слизам с
глухи стъпки по етажите и подминавам гробниците на съня, какво има предвид
Антон под непрекрасно. Решавам да помисля над тази негова формулировка, която
ми беше споделил след поредната си нощ на завоевание. Чорлавата му коса, леко
наболата брада се сливаха като цвят с помургавялата му кожа от работата на
скеле. Антон беше това лято общак, защото искаше да изпита трудностите на
обикновения трудовак, да се потопи в поредната си мечта да стане трагичен
образ. Ръцете му бяха загрубели, кожата се пукаше леко от работата с гипс, вар
и бетон, а ноктите безобразно мърсееха лицето му щом се почешеше. Тъкмо беше си
тръгнало последното му завоевание и той реши, че е необходимо да си поговорим.
-Извинявай за думите, които
ти казах снощи. - гласът му дращеше, той го осъзнаваше и може би му беше
неприятно от този факт, че магията на нощта си отиваше. Прокашля се, но това не
даде резултат. - Но ти ме провокираш да ги говоря.
-Аз мислех, че се опитваш да
печелиш жените си по този начин. - усмихнах се вяло. Предвид, че не ми правеше
впечатление всичко, което той говореше, ми бе глупаво да обсъждаме изобщо
темата. Усещах, че това ще ме натовари повече, но пламъкът в очите на Антон ме
предизвикваше да мълча. С усилие затворих устата си, усмихнат като за снимка и
зачаках.
-Аз ги печеля заради самият
себе си, не защото ти се изтъкваш като особено необщителен човек. Знаеш, че те
обичам, но понякога прекаляваш с това твое гледане на стената...
-Гледане на стената? -
погледнах го неразбиращо.
-Всеки път ти съзерцаваш
една определена точка от стената, сякаш си я търсил цял живот, гледаш я толкова
съсредоточено,че човек ще рече да вземе кирка и да търси смисъла на нещата там.
Това може да подлуди всеки. Наистина не мога да разбера какво намираш в
гледането на точки! - бе хванал запалката си и упорито натискаше колелцето, но
то така и не произвеждаше искра.
-Събирам си мислите...
-Така до никъде няма да
стигнеш, събирането на мислите е глупост, която и аз правех, но тогава открих,
че не мога да пиша. Много е трудно за един творец да пише щом си събира
мислите. Всичко трябва да се излее във вид на река, хаотично и диво. Тогава
може да се каже, че имаш обаяние дори и мислите ти да са непоследователни.
-Аз не съм обаятелен според
теб. -отпих от кафето, което беше особено приятно. Спомнях си вкуса му още
дълго време. -А аз просто не мисля, че това е от такова значение.
-Обаянието е магия, драги ми
приятелю, тя е начин да спечелиш света на своя страна. Обаянието е основният
признак за прекрасност. Забележи, че казвам прекрасност, а не красота. Смятам,
че красотат а е просто белег за физическо съвършенство, докато прекрасността
надхвърля това положение, то се превръща в еквилалент на божественост сред
обществото. Не мога да кривя душата си,
ти си по-красивият от двама ни, защото нямаш моя чупен нос, а сините ти очи са
нещо за което всяка мечтае. Не една или две от жените, с които съм бил, са
казвали, че имаш невероятни ириси, а аз ревниво съм се обръщал настрани за да
им покажа, че са ме засегнали. След това ме успокояваха като ми казваха, че съм
прекрасен и се любеха с мен. И аз се чувствам в такива ситуации победител над теб.
Каза всичко това нервно, с
резки жестове, успял да запали цигарата си. Следях като котка как огънчето на
върха просветваше с неравномерен пулс, зачервяваше се, облизваше хартията и с
огнената си паст я поглъщаше, продължавайки напред. Думите на съквартиранта ми
преминаваха през ушите ми без бъдат асимилирани.
-Ето! - продължи след една
дръпка. - И сега блееш в тъпата точка, някъде там, зад мен. Жените не харесват
това, тази отвлеченост, смятат я за нездрава и непривлекателна. Дори и
приятелите не харесват когато не бъдат слушани. А ние с теб сме приятели и аз
смятам за свой дълг да те въведа в правия път...
-Трябва да тръгвам на
работа. - прекъснах го, защото закъснявах. Той ме изгледа на кръв и тръсва леко
глава. За да смекча неговото разочарование от моето внезапно потегляне го питам
дали му трябват пари. Очите му се проясняват, той забравя моята апатия и вижда
в мен своя пазител. Казва ми, че му трябва петдесетачка, защото бригадирът ще
му плати в началото на следващата седмица. Оставям три банкноти на масата и
тръгвам. Антон смята разговора ни за приключил и се е обърнал за да прави кафе.
Смятах тази сутрин за нормална.
Месеци по-късно, аз се
изненадвам как думите му са се загнездили в съзнанието ми, докато наближавам
партера на блока. "Непрекрасен"? Какво ли има предвид? Имам нужда от
въздух и с успокоение натискам бравата за да се измъкна от многоетажната
сграда. Припомням си, че съм леко облечен по ледения ми дъх и внезапно
налазилите ме мравки по кожата. Циферблатът показва едва 5:10. Въпреки това
вдишах дълбоко.
В затвора по това време
започваш да се потиш. Жегата се наслоява още преди слънцето да е изгряло,
въздухът е приятен за дишане поне няколко часа, но усещаш лепкавината по тялото си. Хелмут със
сигурност се е наложил с мокра кърпа, все така желаещ да изпитва хармония.
Няма коментари:
Публикуване на коментар