Колелото ми се спуска бавно към старите кестени по улицата за да ме спаси от адските първи жеги на лятото. Вятърът вее в гърдите ми, а всичко останало от мен се изпарява. Оглеждам се наоколо - за коли, но и търся спомените. Карам из стария квартал и отивам да се срещна отново с него. И знам, че отново е минало много време.
Спомням си първият път когато отидох. Бяха минали единайсет години от последната ни среща. Отивайки към тях се чудех дали изобщо имам право да го видя. Все пак пътищата ни се разделиха отдавна, а макар толкова пъти да съм се чудил какво се случва с него така и не предприех нещо за да го открия. Бях го мяркал някъде по улиците докато се потях или блъсках в трамваи и автобуси. Тогава стискаше папката си с работи, застанал по начин, който предизвикваше света да падне в краката му. И така, сещайки се, виждайки общи познати, всичото това време изтече. Вече не бяхме шести клас, а зрели хора. А ето тогава, в онази ранна пролет аз отивах по добре познатите улици към тях с надеждата, че имаме какво да си кажем освен спомените за миналото.
Чудно как една случка променя всичко - минало, решения, представи. Научих за случилото се от новините, от един репортаж. Беше вечер, късна вечер когато го научих. Седях и гледах случващото се, чувствах, че полудявам от всичко по екрана, а сълзите ми се изливаха на талази. Знаех, че трябва да го видя, че най-малкото трябва да се опитам да създам отново връзка с него. Но докато предприема нещо минаха няколко месеца. Мислех си колко фалшив бих бил при тези обстоятелства да хукна през глава, смотолевяйки, че сме приятели. Една парадност, която е просто отвратителна, която само може да покрие с плат истината, а именно, че беше минало адски много време. И все пак дойде мигът, в който се отправих към тях.
Карайки колелото, си спомних онези първи крачки. Първи, защото все едно пристигах след дълго пътуваше в далечна галактика, стъпвайки в древен град, носещ богатата си история навсякъде. Минавах по голямата улица и в съзнанието ми изплуваха всички онези моменти, в които се гонехме с пръчки, ритахме топка, катеренето по дърветата и замерянето със снежни топки. Всяка крачка се превръщаше в машина на времето и се отдалечавах към онзи миг когато сме се запознали, миг толкова отдавна, че никой от двама ни не си спомняше. Това, което си спомнях бе когато се срещнахме при разбитата ограда на моя двор за да сторим някоя пъклена работа, дворът на неговата кооперация, който ни се струваше огромен тогава, в нашите петгодишни очи, идеалното място за игра. А също и изоставената къща, с буренясал като джунгла двор, в която се превръщахме в индианци, запалили огън, разказвайки страшни истории един на друг. Но в онзи миг не знаех какво ще кажа, как да се държа. Толкова много години не могат да се заличат с щракване на пръсти, те са като окови, които те дърпат надолу. Той имаше други най-добри приятели сега, а аз се бях превърнал в сянка от миналото, добре обработен спомен. А сенките са винаги тъжно нещо.
Отдалече го виждам.В двора, привързан към количката си, а около него бе майка му и една приятелка. Крият се под голям чадър. Говорят. Щом се приближавам достатъчно усещам пронизването на лукаво живите му очи, топли и изучаващи всичко, попиващи всичко наоколо.
"Какво става, Стефча?", усмихва се, "Като те гледам направо ще излетиш така както си се понесъл!". Смеем се. Оставям петнистия жребец и сядам отстрани.
В онази ранна пролет си спомням натискането на звънеца. Ръката ми трепереше от напрежение. Не помня как се озовах от входната врата в стаята му. Бе изтегнат в леглото. Видях белезите му и мислех, че пред него ще се разплача. Момчето, което ми бе като брат, единственият, който ме защитаваше когато други се опитваха да ме пребият и на който тайно подражавах като дете. Момчето, което бях гледал как твори с ръцете си и за мен това бе малка магия. Това момче, сега мъж, лежеше в легло и не можеше да стори нищо с ръцете си. Те бяха като мъртви, изпитващи агонични спазми, змии. Но очите му не се бяха променили. Онзи гладен за живот дух, който помнех от едно време, бе непокътнат, оцелял и вероятно станал по-крепък. Този дух не заслужава сълзи, той заслужава уважение и аз не посмях да плача, погребах влагата от очите си и се усмихнах. Бе гладен за моето минало, както и аз за неговото и постепенно навлязохме в детството, онова паметно детство, което имахме заедно. Оттам построихме мостовете към настоящето. Спомням си, последния ми ярък спомен за мен и него, е след като ме бяха били две хлапета, а аз бях опитал да защитя приятел. Емо ме видя с разбит нос, каза "Идвам с теб!" и тръгна. За мен, заради тази негова черта, той бе като брат. По-голям, по-рано възмъжал брат. Когато стигнахме хлапетата, аз му казах, че ще се бия сам срещу повалилият ме. Емо остана отзад и кимна. Ако другият се намесеше, то знаех, че имах гръб зад себе си. Е, пак ме победиха, но така или иначе никога не съм бил добър в бой. Прибрахме се двамата, аз отново с кървящ нос, а Емо ми казва, че не трябва да се бия по този начин. Аз просто кимам. Давам си сметка, че за тези единайсет години, в които не сме се виждали, той е преживял толкова много. Не си давам сметка, че ще го осъзнавам всеки следващ път като се виждаме. И как ще ме предизвиква да живея след всяка среща...
Сядам на пейката, а той е олицетворение на вдъхновението. Всички сме вперили очи в него, езикът му е бърз, интересен и в този момент, с леко разкрачената му стойка, аз го виждам като Омир. Така трябва да изглежда древният поет както го е описал Алигиери, да е символ на хората. А Емо е голям, много голям. Символ както трябва да са младите хора. Луда глава. И сега е луда глава. И така, на пейката, той ме представя за кратко, но вниманието е все така негово. Момичето го гледа с големите си кафяви очи и знам, че с харизмата си, той е проникнал в съзнанието й. Аз заглеждам лъскавия мотопед встрани. Изглежда ми странно познат и питам "Това ли е?". Емо кимва, леко смигва и се усмихва, "Да, това е звяра!". А звярът е нещо, в което и аз имам участие, макар тогава той да бе едва скица във Фотошоп, която разделих на своеве. Сега изглежда красива машина, изпълнена с ретро романтика.
Момичето си тръгва, а ние започваме да пием бира. Емо ми разказва как е пътувал на стоп от Виена до Холандия. За три дни, чиста работа казва, а аз просто оставам без думи. Очаква едни авери да дойдат и ми разказва за тях, за съвместния им живот в Австрия. Те обаче закъсняват много. Това ми дава време да си говорим всякакви истории. И времето се оказва недостатъчно. Както обикновено. Казва ми, че ще ходи на море. Разказва ми как е преоткрил планината преди. Аз му разказвам за някои от моите походи. Сещам се за онзи момент, в който се гонехме като деца с ръчно направени мечове. Той ми разказва, че се бори със системата, която ограничава правата му. И аз знам, че ще може да я пребори, защото виждам блясъка в очите му. Блясък, който прогаря ограниченията и го кара да мечтае все по-силно. Както когато имаше шанс да отиде на един от Канарските острови, а ние с него гледаме в Гугъл снимки и видео от местността при което той каза, че просто ще се метне от количката и ще се търкаля в дюните с червеникав пясък.
Слушаме музика, в двора става все по-горещо. Охлаждаме се с пулверизатор, пълен с вода. Бирата се стопля, но това е без значение. Ние си разказваме. Аз правя нещо обичайно за мен. Представям си напред във времето. Когато той се е възстановил и с нечовешка страст твори. Виждам го как глината се деформира любовно в ръцете му, разпада се и отново се оформя. И всичко това направено с любов и страст. Виждам го да плува. Виждам го да кара колело. Виждам го да прави отново всички онези неща. И тайничко си казвам наум, че той ще се оправи. Вярвам го, а вярата е непоколебима понякога, особено в големите неща. А Емо е нещо голямо, като сърце и душа. И аз вярвям в него!
Няма коментари:
Публикуване на коментар