Просякът

Вървяхме двамата, аз и Добри, към Чайната когато той се появи на следващия завой, който ни водеше към стълбите към ул. Будапеща. Въздухът свистеше леко от градския шум, а ние говорехме на висок глас и не чувахме нищо освен собствените си мисли, материализиращи се чрез думи. Фиксирах го с периферното си зрение, видях как възрастната двойка пред нас мина и не обърна внимание на неговите възгласи. Аз също подхождам по подобен начин на просяците по улиците - подминавам ги, макар да си мисля, че на такива хора, на онези, които наистина страдат трябва да се помогне и ако имам възможност бих им помогнал дори и с ясното осъзнаване, че няма да получа благодарност за това дело.

Но го погледнах и образът му се изясняваше с всяка следваща крачка към него.

Протезата му бе протегната напред, бастунът и патерицата се валяха от двете му страни. Носеше от онези стари шуби, които топлят много, под тях различих два пуловера. Старо кепе се мъдреше на главата му. Бе циганин, от онези възрастните по чието лице можеш да прочетеш различни истории. Бе вдигнал умолително ръка и вероятно бих го подминал просто така, но този път нещо в мен не бе както обикновено. Дали заради цялата картина, в която се вписваше - падащите есенни листа, остарялите дрехи, цвета на кожата, меланхолията лъхаща от него, или заради факта, че се чувствах добре и съпричастен с целия свят реших да дам нещо, макар и дребно. Извадих портфейла си и намерих монета от 50 стотинки. Просякът веднага ме фиксира, а аз просто се наведох и ги пуснах в бялата полипромиленова чашка за кафе където вече се намираха други 50 стотинки. 

-Благодаря ти, момче! - започна да реди старият циганин. - Да сте сто години здрави, красиви, благословени! - явно и Добри намазваше покрай мен. Познавах този поглед, бях го виждал и друг път. Когато никой не те чува, не обръща внимание на молбите и воплите ти и изведнъж се появява този непознат и ти протяга ръка. 

-Момче, дай си ръката! - протяга ми своята здрава ръка, с мазолести мускулести пръсти, с цвят на пръст, а лицето му с набола като четина брада ме гледа твърдо и сериозно.

-Няма нужда... - отклонявам предложената ми длан някак несигурно.

-Абе дай си ръката! - повелителния му тон ме сепва. Решавам, че ако не поема ръката му, ако не се здрависам с него ще го обидя. Поемам я и моментално усещам как пръстите се сключват като клещи около моите, но и аз не отстъпвам и стискам на свой ред. Разбирам, че това ще е игра на волята в някакъв аспект и се приготвям за битка.

-Ти си набожен, нали? - гледа ме в очите. Аз се усмихвам малко лукаво и му отвръщам, че не съвсем, но той не ме чува. - Не, виждам те, че си добро момче, че си с добро сърце! Чуй ме сега, чуй ме! Дай ми десет лева за да мога да си стигна до Горна баня, че виждаш ли протезата ми е счупена, а аз се заклевам в Бог, че утре ще ти донеса 20 лева!

Мислено вече виждам играта на търпението, виждам и очите му, които ме гледат с онази престорена жал, отдавна отренирана за да печели по-слабите духом. Усещам пазаренето, което ще настъпи всеки момент, вкопчването като удавник за сламка. И моментално се опитвам да се измъкна, да се отскубна, но ръката се стяга все повече.

-Нямам да ви дам тези пари..

-Момче, Бог да те благослови, дай ми десет лева, за да стигна до Горна баня, моля ти се, обещавам, че ще ти ги върна още утре двойно! Умолявам те! Благословен да си! - придърпва себе си към ръката ми и я целува, стиска я, не я пуска.

В очите ми той се променя моментално - виждам следите от пиянски запои по бузестото му лице, мръсотията под ноктите, алчния поглед и раболепнозвучащия глас. От меланхоличен образ той придобива едни ужасни очертания на "Писъкът" на Мунк с разликата, че викането ще е само мое.

-Вижте, нямам тези пари! - гласът ми прескърцва, вече не е мой, а на звяр хванат в клетка, който се стреми да изпохапе всички застрашили свободата му. Той отпуска захвата, сам осъзнавайки, че минал границата, че ме изпуска като персонален паричен донор. Даже не знам защо му говоря на вие, но образованието си казва думата. Очите ми се плъзгат по счупената протеза, пристегната с дунапрен и парцали, но в мен жалостта е изчезнала. Изправям се и гледам отвисоко.

-Айде, момче, дай пет лева! - идва и сюблимният момент на пазаренето. Лицето му се изкривява, а моето се вкаменява. Искам просто по-бързо да свърши цялото нещо, но противникът упорства като в игра на шах, която видно се носи към мат, но той се опитва да отложи неизбежното с плаха надежда, че другият сам ще сгреши ходовете си.

На всяко мое "Не!" той намалява сумата, отказва се от бленуваната цел, принизява се до плочките на които е седнал, превръща се в градски прах, един от масата. Парите стават четири, два, лев...

-Хайде, дай ми само още петдесет стотинки! За да мога да си стигна до Горна баня, ей там е...! - изкривява ръката си за да ми покаже колко е далеч. - Хайде, направи едно добро дело, хайде дай ми още петдесет стотинки!

Това вече ми прелива чашата на търпението и му дръпвам една тирада, че самият ми акт да му дам първоначалните петдесет стотинки е била моята съпричастност, но че няма да му дам повече, защото той вече я е опорочил. Просякът млъква и вдига ръце, а аз казвам на Добри да продължаваме. Дори и не се обръщам да го погледна, а се чувствам омърсен от вкопчването в мен.

Минаваме стълбите и Добри, който е мълчал през цялото време, ми казва, че и той не е имал стотинки да му даде, да му помогне. Аз просто процеждам през зъби:

-Той не заслужава...