Началото на едно пътуване...

Малко извън София

Морското ни пътуване започна на 9 април, специално за мен в моята собствена стая с разхвърляни наоколо принадлежности. От опит съм стигнал до извода, че човек трябва да пътува леко и компактно и бях взел решение да не нося много дрехи със себе си, а точно толкова колкото да се съберат в една раница. По хемингуейски направих няколко сандвича, които обаче да са достатъчно питателни и ги набутах в един плик. Изпълнявайки традицията си люснах вода (макар и купена минерална) и тръгнах. Учудващо е как човек се амбицира при пътуване, а именно това, че раницата ми беше неудобна и тежка (имайки уговорката, че носех и спален чувал за всеки случай, случай, който така и не дойде) вървях с изправена стойка, бързо и ритмично към срещата с останалите от компанията.

Причината за нашето пътуване беше дипломната работа на една приятелка - фотограф, която е албум, вдъхновен от песни, а за целта й трябваше море, което да не е населено от разни дебели туристи или гларуси, просто природата в най-чистия й вид. Аз използвах този предтекст да се включа и утоля жаждата си за пътешестване. Като пасажер оценявах възможността да видя места на които не съм бил още, а и да подновя запознанството си с морето, в което последно бях плувал късното лято на 2006 година. И така, бяхме трима - аз, Софи и Иван, който щеше да се нагърби със задачата да ни прекара до "голямата локва" и обратно. Планът беше прост - тръгваме от София, спираме където харесаме нещо да снимаме, стигаме квартирата ни в Шабла, а през останалото време обикаляме плажовете да снимаме прибоя.

Сутринта в София беше сравнително мрачна, облачна и облаците говореха, че ще вали. Добра поличба за пътуващи си казах. Срещнахме се пред входа на Софи, която имаше най-много багаж с оглед целта на заниманието. Намятахме ги набързо и потеглихме, а с първите завъртания на колелата аз се почувствах като хлапе от напиращия ми ентусиазъм. В очите и на трима ни имаше онзи тънък блясък, който шепнеше "бягство...".

Бягство от сивотата, от ежедневието, от мръсотията на въздуха и от проблемите. И то беше усетено от столицата, защото сякаш за да ни изпрати облаците се разкъсаха и ние се обляхме в светлината на сутрешното слънце, благословени за лек път. Във всеки случай той щеше да е дълъг, защото колата ни, нашия червен звяр взет назаем от приятел на Иван, беше със слаба душица и шансът да вдигнем повече от 120 километра в час беше единствено по много стръмно нанадолнище. Но това пък имаше отражение в наличието на газова бутилка, която правеше пътя ни значително по-евтин, а и спокойно можеше да съзерцаваме промените по пътя.

Пътят на отиване щеше да мине през Северна България - Ботевград - Плевен - Русе- Варна - Шабла. Никой от трима ни не беше ходил особено из нея, затова мислехме да си наваксаме. Врязохме се в Предбалкана, през Витиня и в тунелите, за да преминем отвъд. Облаците се гонеха, а планината макар, че се разлистваше с пълна сила все още имаше сняг около пътя. 

Нормално за април, пролетта набираше скорост, навсякъде осеяна с пъпки, листа, цветчета или надигащи гордо класове ливадни треви. Зеленото е толкова наситено, че на моменти заслепява и упоява съзнанието, а вятърът, който се издига по склоновете създава впечатлението за вълни, галейки нежно стръковете.

Началото на меланхоличните сгради

За разлика от триумфа на земята и времето, контактът със селищата на северна България ни донесе усещане за меланхолия, което не ни напусна през целия път. Макар точно това усещане да беше част от търсенето от нашият професионален фотограф, с албумът с който трябваше да обвърже своите снимки (Anathema - A fine day to exit), мисля че и на трима ни цялото впечатление ни дойде в повече. Селата и малките градове, които бяха пълни с изоставени къщи, хората, които се движеха в запуснати дрехи, скъсани и прашасали, унинието в очите им - всичко това се запечатваше в съзнанието ми. Сякаш духът тук бе обхванат от някаква ръжда, от униние и спиране на развитие. Най-тъжното бе, че това се наблюдаваше и в големите градове, с покритите с вече уморен метал заводи и сгради, готвещи се да изчезнат. А на фона им, зеленината и цветовете показваха своята красота... Един от най-ярките ми примери за това беше Русе. На бензиностанцията, където спряхме да заредим, гориво ни наливаше възрастна жена. Тя се усмихваше от сърце на нас, вероятно защото бяхме млади и нахъсани, личеше в очите ни, а наоколо беше пълно с полепнал прах, застоялост, която бе навлязла дори в нея. Носеше слънчеви очила и не можех да видя нейната собствена душа, пречупена в ирисите й. Картината на контрастта се затвърждаваше от цъфналите рози и циганите, които бъркаха в ръждясалите кофи, сред кучета...

Мостът, който ще остане безименен

Някъде по пътя, преди Русе, видяхме щъркели. Те се носеха във въздуха, което според поверието е много добър знак, а аз бях спокоен, че най-сетне ще мога да сваля мартеницата си. Междувременно спирахме на няколко места за снимки. Едното беше малко езеро, по брега на което имаше все още неразлистени букове и ясени. За него имахме ескорт от няколко песа, които лаеха по червения звяр докато той трудно се полюшваше на черния път. Второто място беше една изкуствено насадена горичка, в близост до река. Софи отиде да снима стегнатите редове, а листата на дърветата преливаха в жълто към светло червено, аз направих един крос към стар мост, който подминахме с колата. Във водата беше пълно с изсъхнала тръстика, а щъркели прелитаха наоколо. Ако не броим преминаващите по близкото шосе коли ние бяхме сами, откриватели на един загубен свят. Третото място на което спряхме, вече само аз да снимам, бе Беленският мост на Кольо Фичето. Тъжно ми стана, че този паметник на културата бе обхванат от същата ерозия на севера и основите му, напукани и стари, постепенно се изливаха в като прах в реката. Накрая спряхме при няколко изоставени къщи, след Русе, които се разпадаха, а в едната имаше гнездо на лястовица. Все пак лозята зад тях се стопанисваха предвид разораната пръст около стъблата. И въпреки това тук пак тегнеше онази меланхолия.

 

Мостът на Кольо Фичето - гр. Бяла

Лозя

Шумен - Бермудския триъгълник...

По пътя нападахме запасите си от храна и дружно хрупахме сандвичи в колата, пълнейки я с трохи. Но всеки добър пътешественик знае, че храната прави борбата.

Във вече настъпващия следобед ние бяхме на едно Т-образно кръстовище, което ни поведе към едно решение, коствало ни нерви, а именно Шумен. Нищо лично към този град, но за нас се оказа нещо като севернобългарския Бермудски триъгълник. Град без табели, където и GPS-а ни се объркваше, а ние се лутахме в идеята си да минем през Добрич, а не през Варна, с оглед спестяване на път. Дори хората, живущи в този град, не можеха да ни дадат ясни насоки. Изобщо ако ще минавате през Шумен, пригответе се да не губите самообладание.От задната седалка, на коята се намирах, гледах съсредоточените зелени очи на Иван, който се опитваше да не губи своят вътрешен мир, въпреки транспортните неуредици.

Извън Шумен...

И така, след около 40 минути, загубени в Бермудския триъгълник, ние все пак се оказахме отново в посока Варна, което си беше и първоначалното ни решение...
Тук трябва да спомена и музикалният ни съпровод, който се състоеше от налични дискове и половината от пътя ни мина в бясните рифове и дране на Panthera, с който си отмъстихме на Шумен за загубването...

Варна ни посрещна в сумрака на настъпващата вечер, с чайки вместо гълъби, движение на коли, светофари и леки задръствания. Видяхме морето в последните слънчеви лъчи, с няколко кораба, които пореха вълните с дългите си тела. Въздухът ухаеше на сол, свеж и приятен, и аз дишах издувайки гърди за да поема повече въздух. Еуфорията в колата вече бе неистова вътре в колата, предчувствайки надписът "Шабла" и крайната цел...

Във връзка с морето да не пропусна един много дълъг момент. Преди и след Варна, колата ни се движеше в едно море от изорани и засяти ниви, покрити със зеленина. МПС-то ни се превръщаше в малка яхта, която се издигаше и потъваше сред зелените вълни, а ние бяхме капитани на пиратски кораб (неслучайно в един момент слушахме пиратски метъл)...

Вече бяхме минали Варна и Балчик, когато те се появиха - бавно порейки въздуха с перките си, гиганти, които изникват от земята с червените си очи, но стараейки да се слеят със смрачаващото се небе. Ветровитата част на Черноморието е пълна с тези левиатани, вятърните електроцентрали. Напомняха ми за дон Кихот, а ние с нашият малък червеникав Росинант, се спуснахме покрай тях, нежелаещи да влизаме във фатална схватка за честта на някоя Дулсинея. Всеки ден, оттук нататък, тези големи перки имаха различно значение за нас, напомняха ни за различни неща, със спокойното си въртене и тихо шумолене....

Вятърните станции

Навлязохме в Шабла по мрак и ни отне малко време за да намерим квартирата си, стара къща, която гледа към центъра, а и тук хората се оказа, че не си знаят улиците, но все пак се оправихме. Оставихме нещата, достигнали финалната цел на деня, след близо 10 часа пътуване с кола. С пристъргали кореми се метнахме в близката работеща пицария и с блаженство тримата отпихме първата си бира на Шабленска земя.