Хора, пътища, лагери, кръстопътища, огън и тотеми...

За някои хората са книги...

За други, те са смес от божествено и земно, амалгама, която ги докосва до съвършенството на природата...

Всъщност, за мен,  човек е път, който се извива, който няма ясна насоченост освен тази, че в един момент той просто ще свърши - някъде сред поля, в бетонена джунгла или на друго място, което не знаем и няма как да знаем, защото в противен случай пътят ни винаги ще се променя.

Животът ни, логично, е нашият път. На него заставаме в мига щом се родим и оттам единствения начин той да се превърне от главна магистрала в локално платно с лошо състояние на асфалта и обратно, е тежестта на избора ни, нашите лични окови, които си налагаме.  Започваме от малката квартална уличка, в която ритаме топка с децата от квартала, след това се вливаме в общото градско движение, а оттам към магистралата. Вероятно всеки иска в края на живота си да се превърне в площад към който се стремят всички или от който идват всички, знак, че е бил важен, че е оставил следа. А какво е следата ако не знак за кръстовище?

Кръстовището е белегът на познанството ни с други хора, сблъсъкът ни с техните пътища, поуките, които можем да си извадим за себе си, за другите, за света. Кръстопътищата като еманация на избора и възможностите. Намирайки се на такъв възел ние имаме четирите посоки, които са твоето минало, твоето бъдеще, миналото и бъдещето на другия. За да избереш една от посоките е необходима мъдрост и евентуално прозорливост. Естествено не всички кръстопътища са от такова значение, защото са просто хората в градския транспорт, в магазина, на онзи купон, който не те е впечатлил с нещо кой знае какво. Даже не бих ги нарекъл кръстопътища, а просто пътечка, която се свързва с твоя път. Другото е, че няма как да си сигурен кой е важен и кой не и да се случи да ги отминеш с просто махване на ръка.

Има и случаи, в които пътищата са паралелни или направо се сливат, преобразявайки се от да взаимни перпендикуляра в многолентово шосе, разделено на платна за различните по скорост пътуващи. Нямаме защо да се лъжем, никой от нас не пътува с еднаква скорост, някой решава да се полюбува на гледката, друг е устремен, трети открива отклонение по което да поеме, а след това някъде напред отново се включва в трасето. Във всеки случай те имат една обща основа, един асфалт, който ги свързва и разделянето на тази основа води до катаклизми от различен порядък. Понякога се губим от поглед за твърде дълго време и след това по стечение на обстоятелствата пак се намираме.

Когато поемеш по една от четирите посоки, в един миг може да се окажеш обратно на изходната си точка. Заобикалял си, въртял си се из планини, покрай езера, разглеждал си градове и страни, понякога сам, понякога с друг, но тази част от пътя ти свършва в някаква точка, твърде близо до началната ти. Озоваваш се на кръстопът, който съмнително ти напомня на стария, но всъщност всички пътища са нови. Нечие чуждо бъдеще се оказва твое минало, а твоето лично бъдеще те тегли напред като кораб издул платна. И ти политаш към неизвестности. Защото разделянето на пътищата е преход, който се основава на собствените ти сили - или го преминаваш или не.

Има и мигове, в които не знаеш накъде да поемеш. Страх те е дали няма да сбъркаш, стоиш на средата на възела, въртиш се и оглеждаш минало и възможности. Понякога за да вземеш трудно решение трябва да вдигнеш ръка и да разпериш пръсти, опитвайки се да усетиш откъде духа студен вятър, който ти казва, че няма място за теб. Ако това не ти помага или силите ти, необходими за преминаването не са ти достатъчни, то е необходимо да направиш бивак, да си починеш преди да продължиш. Палиш огън, който се стараеш да поддържат и в играта на езиците му, гледаш камъните в земята, някое друго животинче, притичващо през туфите зеленика отстрани. Наблюдаваш хората, които преминават по пътищата, изпреварващи те или срещащи се с други пътуващи. Превръщайки се в съгледвач от рамките на твоя лагер, ти ще оставаш изненадан от случващото се наоколо, но естествено няма как да го предвидиш. Ще се чудиш защо те не остават, а те подминават, но всъщност твоят кръстопът не е техен, а понякога дори не е и твой, но просто не го осъзнаваш. Най-малкото идентични пътища няма, камо ли кръстовища - всеки възел е строго индивидуален и уникален, а ти го виждаш, защото тези хора са били част от твоя собствен път. Може би тогава и това, което виждаш е просто проекция на реалността, определяща се от степента на познанство? И вероятно и другите те виждат отчасти, удобно сгушени в огъня на своят бивак?

Когато си на кръстопът, огъня е от съществено значение. Освен светлина и топлина, той дава надежда и сили, спокойно може да се отпуснеш покрай него и да заспиш ако се налага. Но с него не трябва да се прекалява, защото крие своите опасности. Топлейки ни може да ни направи нерешителни пред необходимостта от избор. Гонейки сенките и страховете от бивака, той ни дава сигурност, но в момента когато напуснем очертанията на светлия кръг, то ще се окаже, че все така се облечени с тях, а крехката ни увереност се превръща в древен пергамент. Затова не отлагай дълго изборът на посока - на следващия ден той няма да е по-лек, а дори напротив, по-труден, по-жесток към теб самия. В лагерния огън, в отблясъците му може да видиш отраженията или образите, които говорят за притъпените усещания и нужди. Стоиш до него, протегнал треперещи ръце и се опитваш да анализираш всеки ход, всяка стъпка по възможните пътища, но това е нереално и фалшиво, романтично и остаряло, дори и жалко. Защото търсиш, а нямаш куража да извървиш необходимите стъпки по съответния ръкав. Спонтанността изчезва, става резултат не на сърцето, а на аналичния ум. А невъзможността да обхванеш всички възможности те кара да сведеш нещата единствено до вариантите, които са предпочитани от теб, тоест обективността изчезва. Възникват съмнения в собствените ти възможности, които добиват чудовищни размери, заплашвайки да те премажат с безформената си маса.

Но да се върнем на кръстовищата и изборът на място за бивак. Тъй като възможностите са твърде разтегливи, нека подходя по чисто географски метод.

При избор на лагер е важно да има вода, някакъв заслон и възможност да си набавите материал за огъня. Ако изключим нуждата от вода заради характера на топографията на нашия път (макар преди столетия кръстопътищата да са се намирали винаги около източник на живителната течност), то остава заслонът и дървения материал. Заслон може да се изпълни с подръчни материали ( ако няма налични пещери, палатки или нещо подобно), така че остава дървения материал.

Изводът е, че лагерът трябва да се намира до насаждения, гори, дървета.

Винаги съм смятал, че когато лагеруваш, то трябва да го направиш в близост до дърво, едно единствено дърво, което да се превърне в твой тотем, ще те посъветва къде да продължиш, да те дари с мъдрост.
Всяко село със старейшини е имало свое дърво на мъдростта. Старите хора са се допитвали до него, вслушвали се в повея на листата, как точно те изшумолявали от вятъра, който ставал техен глашатай. Докато дървото било живо, селището благоденствало, а когато умирало и всички тъкани под кората започвали да изсъхват, то се превръщало в тотем, който да им напомня, че никой не е вечно, а духът му се прехвърлял в друга фиданка, която да засадят на мястото на старото дърво. Често старият пазител бил изваждан до корен, изгарян ритуално, с почит, и пепелта му се посипвала в пръстта около новия пазител за да израстне силно и могъщо, а мъдростта да се прелее без загуба. А селището да не престава да просперира.

Човек, сам по себе си ( и в частност душата му) е обитание на много хора, които са проекция на нас самите. Резултат от всички възможни решения, които е взел или е мислил да вземе, те всички са него, но естествено има един първоизточник, забутан далече в детството. Това малко градче (селце) го носим навсякъде с нас, то е превръща бивака в малка колония, носи история и перспективи. Разположено на път, менящ разположение, големина, значимост, то има нужда от своя пазител, от своя "тотем". Единствената твоя задача е да намериш кой е той и да разчиташ на него, а при нужда да го подмениш.

Моят първи "тотем" бе дядо ми. Неговата осанка и титанично спокойствие се превърна в нещо към което се стремях, а и в някаква степен все още е така. Когато той почина нямах подходящ заместник и образът му, идеализиран и безгрешен, се отпечата в съзнанието ми във всевъзможни варианти. При нужда изваждах диапозитив от спомени, част от фантазиите и провеждах мислени разговори, питайки го как да постъпя, а той ми вадеше алмагама от предложения, къде негови, къде предположения, че би го направил по този начин и най-вече от изградения ми кодекс. Но тепърва идваха големи кръстовища, в които той нямаше как да ми помогне. Затова моят тотем започна да се захранва от приятелите наоколо, от техния опит, сливайки много лица в едно нехомогенно съзидание. Все пак приятелят трябва да ти подаде ръка когато затъваш или да те посъветва каквото смята за добро. Не приемай мъдростта му за точна и безпогрешна, тя не е наука, която е универсална и няколкото близки приятели, които се сливат в мощния ствол на твоя тотем, с корени дълбоко в земята, ще те пазят по-добре. Финалното решение винаги е твое, твой е пътя, но ще знаеш, че дори и да сбъркаш, да се върнеш или на спреш на друг кръстопът, твоят "тотем" ще е с теб за да те подтиква за решение и да те вади от унеса на лагерния огън. Той ще ти напомня и къде са ти корените за да не се изгубиш себе си в търсенето на новото си аз.

Докато лагеруваш се постарай да не нараняваш тотема си, а се старай да го пазиш и уважаваш. Принасяй жертви, но внимавай да не са твърде жестоки или големи - едно дърво на мъдростта не се нуждае от такива неща, не трябва да ламти за кръв или друго. Ако това се случи се запитай за избора си на пазител... Поливай го редовно, защото то се нуждае от грижи. Засвидетелствай му вниманието си, лекувай го ако е болно, разкопавай почвата около корените му за да дишат.

А междувременно не се отказвай да вървиш по пътя си.