Една песен за изгрева, любовта към морето и още нещо...

преди изгрева

Алармата ми прозвънява в 4:00. Отварям кървясали очи, изключвам я и се псувам, защото съм забравил, че предната вечер сме се разбрали, че ще ставаме в 5:30 сутринта. Трябва да се снима изгрев (това е задачата, която сме си поставили за деня). Моментално затварям очи, мислейки си как съм нагласил алармата за след час и половина да се излюпя като кукуряк, а истината е съвсем друга и жестока. Будя се от вътрешния си часовник малко преди въпросния час, оглеждам се тъпо в светнатата лампа с нахвърляни наоколо книги по декоративна дентрология, прозявам се и се вторачвам в тавана. Тогава от другата стена зазвучава рок парче и знам, че другите биват събуждани от телефона си. Сядам по турски в леглото и още се осъзнавам.

Почуква се на вратата ми, прокашлям се "Да" и Иван отваря с думите, че Софи я мързи да стане. Аз решавам, че това няма да го бъде - аз да стана, а тя не, и затова се възползвам от плана на мобилния ми оператор, а именно безплатни смс-и към хората в същата мрежа. Пиша простото "Ставай!" и започвам бавно и методично да я заливам със съобщения. След четвъртото я чувам как се изправя и вероятно ме псува, но това е положението - изгрев ще се снима. Приготвяме се набързо, навличаме повечко дрехи и се хвърляме в Поло-то, с цел да посрещнем раждането на зората при фара.
Небето беше изпъстрено с онзи виолетово-червеникаво-пурпурно-жълт цвят, а далеч навътре облаците се сливаха с водата, създавайки илюзията за плосък свят. Спътниците ми се свиха в колата за някоя друга цигара, а аз обикалях като идиот да снимам как се променят сградите с идването на светлината. Водата, пясъкът и камъните имаха един цвят на живак - бяхме се върнали в праисторически епохи и всеки момент очаквах огромни трилобити да се подадат на сушата, следвани от морски скорпиони, които да ги ловят.

Оставих другите при фара и затворения кей и се отправих на разходка из къщите на рибарското селище. Навсякъде имаше корабни въжета, покрити с брезент лодки, такъми. В цвета на къщите се усещаше влиянието на морето, солеността му. Състоящо се от едва десетина сгради, вече кипеше живот - рибарите се готвеха за идващия улов, облечени в дебели якета, подготвяйки съдовете. Заобиколих всичко и отидох към каменния кей, сбор от множество парчета, едри и дребни, който навлизаше във водната повърхност. Междувременно слънцето се подаваше все повече от ръба на облачните стени, в желанието си да погали събуждащия се свят. Софи и Иван, които се присъединиха към мен, оглеждаха внимателно къде да стъпят за да не се подхлъзнат. Софи, изпълнена с радост, че наближава заветния момент, правеше своя малък танц на радостта.

То се показа внимателно, като дете надничащо от ръба на масата, но дори и късчето от негово лице ни заля със златна светлина. Светът се раждаше, а ние бяхме там да го документираме. Рибарите, като че приемаха това за добра поличба, тръгваха заедно с първите лъчи. Лодките им пореха вълничките устремени към някаква непозната за нас местност. Стояхме и го гледахме как отмята дрехите си от облаци, надига се гордо и озарява всичко с мощта и живота си. И ние също се родихме в някакъв смисъл. На връщане един рибар, който явно нямаше сега да излиза в морето, ни пожела приятна почивка след като се беше осведомил какво точно правим в района. Друг пък хранеше котката си (вероятно с рибни остатъци).

Шабленския Припят

След фара идваше моментът и на шабленския Припят. Вече озарен от светлина, комплексът от изоставени сгради не будеше страх както вечерта предния ден. Не е ясно за какво точно са служели, тъй като не попитахме никой от местните (само един старец мина да ни каже, че там няма нищо и всичко е изоставено, но нищо повече). Влязохме вътре и някъде далеч, отвъд оградите се чуваше кучешки лай, но по близкия път нищо не минаваше и потънахме в тишината на бетона. Забелязахме, че вътре е пълно с нахвърлян фураж, сено, части от царевица. Личеше си, че е ползвано, а може и още да се ползва за отглеждане на добитък, а на стената в една от къщите имаше надраскани с химикал имена на рок групи - Halloween, Metallica, Twisted sisters, Anarchy. Вероятно тинейджърите от преди години са идвали на лагер тук, а може и просто да са се криели от други хора докато пият, слушат бунтовната си музика, целуват се и т.н.

Доволни от ударното начало на деня се прибрахме за малко реанимация, освежаване и душче, след което поехме към Варна, където Софи се беше разбрала да се види с нейна колежка, Радина, известна още като "детето". Междувременно от лигня и предвид конфигурацията ни от трима души бяхме започнали да се държим като семейство, в което аз съм бунтовния син, който постоянно кастри възрастните.

на скорост около корабостроителницата

При пристигането ни във Варна се загубихме леко докато се ориентираме къде точно трябва да стигнем. Това ни отведе с едно минаване покрай Аспаруховия мост, който дава гледка над корабостроителницата. Множеството кранове, големи и обездвижени машини ми напомняха на паяци, които могат да изплетат почти всичко, но сега стоят и дебнат жертви, които да омотаят в мрежата си. Плавателни съдове се бяха наредили в залива, а част от халетата бяха потъмнели от характерната ръжда.

Паркирахме и скоро Радина се появи усмихнато подскачайки от крак на крак, готова да ни разведе из града си. Отправихме се към центъра, с идеята да се разходим из Морската градина, да отидем на варненския плаж, да изпием някоя друга бира. Но първо отидохме да ядем плевенски закуски. Току що изпечени, те изпускаха приятна ароматна топлина. С настървение изядохме каквото бяхме купили, все пак от два дена си мислехме за такива неща. Слънцето се бе надигнало вече достатъчно и въздухът беше горещ, хората се разхождаха леко облечени, а чайките възмутено кряскаха и се присмиваха на околните. Между другото, ако не знаете и срещнете варненски гълъб в кръстословицата, то това е чайка. Оказа се, че чакаме една приятелка на Радина, Мария, която трябваше да приключи лекции и заедно с нея да се отправим към градината и плажа. Щом се събрахме си взехме по бира (аз с удоволствие реших, че трябва да почета морето със столичняк) и минахме през градината директно към плажа. Личеше си, че започват подготовките за новия сезон - пясъкът се чистеше, а разни работници заваряваха някакви неща.

 Хората се разхождаха хванати за ръка, бързайки през плажната ивица, докато ние се проснахме и отворихме бирите. Радина ни питаше какво сме правили и искаше да дойде заедно с нас отново на Болата и Тюленово, а освен това предложи да отидем до Карадере да поснимаме местността. Ние се съгласихме, но трябваше да изчакаме други хора също да приключат с лекции и занимания и затова имахме достатъчно време да обиколим Морската градина. Останалите от компанията ме агитираха да се изкъпя, но аз отново бях забравил хавлията в колата.

Морската градина във Варна е нещо като еквивалент на Борисовата в София, с оглед на множеството, което се движи из нея, но с едно много голямо приимущество, а именно, че е морето. От Радина научихме, че имат идея да застроят по-голямата част на градината, с блокчета и хотели и да явно да обслужват нечии интереси. Въпреки това хората се вдигаха на протест същия ден за да защитят красотата на града си. Не мога да отрека, Варна ме спечели като място с красотата си, която ние в София си поругаваме с безчиствено застрояване и кал. Разхождахме се сред дърветата, по алеите, взехме си сладолед, всичко беше идилия ( даже и дядото, който ми позволи да го снимам). Денят вървеше прекрасно. Освен това Варна ми напомни на друг град, който обичам - Пловдив, със старите къщи по центъра, които все пак имат нужда да се стегнат малко, но и носещ духа на Средиземноморието. Чужденци се разминаваха наоколо, говорейки руски, немски, английски и френски. Покрай пейките се бяха излегнали тлъсти котки, които ни гледаха с отегчение. Следвайки техния пример се носех по тениска из града. 

Организацията за отиване към Карадере беше ясна и ние поехме преди останалите, защото не знаехме колко време ще ни отнеме да отидем до Бяла и самото дере с нашия червен звяр. Попитахме на бензиностанцията, където заредихме, дадоха ни едни упътвания, но те не се оказаха достатъчни. След това един дядо с мотопед ни упъти, но в борбата с пътя за Карадере излезнахме победени - калта се беше свлекла от зимата и дъждовете, създавайки препятствия към целта. Докато ние се борехме с нашата кола, другите бяха пристигнали и заедно се отправихме към плажа на Бяла. Самото селище се оказа много китно, а плажът - осеян с най-гладките и равни камъни, които бях виждал от много време насам.

Бяхме купили бира, но не това беше важното, а друго. Бе дошъл моментът отново да влезна в морето. Сравнителния завет на плажа и топлото време не ме спъваше да направя едно Джеронимо към водата. Съблякох се чевръсто, приближих се и се облях с водата за да свикна с температурата й. А тя не беше особено висока. Навлязох постепенно и щом усетих, че мога да се бухна, се метнах и заплувах навътре, около двайсетина метра. Морето се надигаше и аз се оказвах над него, после просто се оставих да ме изхвърли на брега. Излязох треперещ, но доволен и миг по-късно с крясък на ранен звяр (или пискаща жена, зависи от гледната точка) се метнах отново. Отново навън усещах как всичко в мен се съкращава за да се изпълни тялото ми с топлина, а някои неща се бяха върнали навътре в тялото ми. Другите ме оставиха спокойно да се облека, но аз треперех твърде силно за дълго време и оставих да ме напече слънцето. Тогава открих какво бях изпуснал, а именно да взема резервно бельо. Това ме обрече да прекарам остатъка от деня без бельо като порноактьор готов за действие.

Катедралата във Варна

Върнахме се към Варна, където щяхме да посетим Indian bar, място с по-различна музика от звучащата в колата, което бе добре дошло за мен. С Иван и Софи мушнахме по един Subway и се отправихме към бара. Аз имах среща с един колега, който не бях виждал от една година, и с него се бяхме разбрали да се видим на катедралата и после да го доведа в бара. Не след дълго четиримата си говорехме глупости след като се оказа, че другите няма да успеят да се присъединят. С Ники си говорехме за университета, за хубавото време по практики и купони и се заричахме отново да се съберем, но това тогава си беше от еуфорията.

Пихме няколко бири в отдаване на спомени и разказване на преживелици, но усетихме как ни наляга умората от ставането в 5,30 сутринта и цял ден по пътя. Разделихме се с Ники и поехме обратно към Шабла. И тази вечер се оказа по-специална след като някакъв тип с черно БМВ се долепи до нас и се опитваше да ни изнерви.  С което и успяваше, но нямаше какво да направим с оглед мощта на нашата собствена кола. Върхът на сладоледа беше когато идиотът зад нас си изгаси фаровете, а нас ни спряха катаджии за проверка. Оказаха се много любезни, а ние им казахме за нашия случай и бяхме успокоени, че ще бъде взет под внимание.

Върнахме се в квартирата, където се отдадохме на скромно пиене на бира и разкази за лайняни истории (явно дефекационната вълна не ни беше отминала и днес), и след толкова простотии пак се разотидохме по леглата, с идеята как ще се излежаваме на другата сутрин.
И като за край малко от морето при шабленския фар: