Меланхолия, преценка на ситуации и черноморско средиземноморие...

Бунтовно издраскана стена

Сутринта нямаше аларма, но въпреки това се събудих рано. Мързелът и унинието ме бяха обхванали и се въртях в леглото с множество мисли бягащи из дебрито на съзнанието ми. Бях се вгледал в лампиона, странно декорираните стени (които приличаха на отрупани със заскрежен сняг, лъскав и студен) и слушах глъчта, носеща се отвън. Усещах как компанията ми в другата стая още спеше, а нещо вътре в мен напираше да излезна. Внезапно четирите стени започнаха да се събират и притискат съзнанието ми с нещо повече от физически ограничения.
За да разтуша всичко това се хванах да правя упражнения, но въпреки това меланхолията ме беше налегнала. Мислех за хората, които не бяха около мен, фактът, че бях сам в стаята и неспокойствието на сънищата ми. Проснах се отново на леглото и впих очи в тавана. Какъв е смисълът да си пасажер, ако дори по време на пътуването те сграбчват подобни мисли? Дали просто не бягам от себе си?

Вече не издържах от създаващия се затвор в съзнанието ми и набързо се облякох. Чух раздвижването в другата стая, почуках на вратата им. Попитах ги какво искат за закуска под претекст, че не ме свърта на едно място (което реално си беше така) и се отправих на експедиция за закуски и кафе. Така имах възможността и да се разходя сам из Шабла, да усетя градчето по собствен начин. Хората, повечето възрастни и с побелели коси, се разминаваха с леко забързано темпо по улиците, поздравяваха се на висок глас и махане на ръка. Забелязах следите от младо бунтарство, неясно отпреди колко години - надписи на групи върху местната църка, която бе на повече от 100 години и нейния вид, рязко контрастиращ с новостроящия се храм точно пред сегашния. Мъж косеше градинката около площада, а част от паметниците бяха покрити с изсъхнала вече дива лоза. Личеше си как градчето се оживява единствено през сезона, а сега беше просто малко селище далеч от лудостта на цивилизацията с всичкия й стрес и неизказани неща. В такива градчета човек може да се опита да намери себе си или просто да се скрие. В супермаркета, където отидох на лов за закуски (стоейки в засада зад бабичките, борещи се за хляб и кисело мляко), попаднах на заветния производител на тестени изделия "Драгомира" и се посмях известно време сам до щанда. После си понамигах малко с барманката в близкото барче, докато правеше кафетата.
На закуска обсъдихме възможностите, които имахме, а те не бяха много поради бързо

Крапец

свършващите финанси на групата. Очертаваше се да не преспим в Ботевград, както мислехме първоначално, а директно да се приберем в София петък вечерта. Пресметнахме парите си  и заделихме достатъчно за път и да имаме за хранене през оставащото време. Предполагам, че настоящата реалност с по-скорошното прибиране се стовари върху всички ни, защото изпаднахме в леко униние. Сякаш предусещайки това, хазяйката се бе появила по-рано сутринта, когато само аз бях още буден, и ни помоли да си разчистим сметките.

През стъклото на задната седалка

Потеглихме с колата към Крапец и Дуранкулак. Пътят ни мина през едно две селца, с техните зловещи гробища покрай пътя, а слънцето, противно на всичко, беше още по-ярко от предния ден. Наближавайки Крапец, установих как батериите на фотоапарата ми падат зловещо и приложих стария трик с размяната на местата, печелейки още енергия за още няколко снимки.

Навлязохме в крайбрежната ивица на Крапец едва едва, спирайки до една изоставена къща и покрай вече нефункциониращия лагер, ограден с ръждясващи решетки. Вятърът слабо вееше, а небето бе изпъстрено с малки облачета. Снимахме брега, който се простираше надалеч, разкривайки в далечината един нос, който ни делеше от гледката на шабленския фар. Колата беше паркирана близо до ръба на скалата и изтегнали се в нея, слушахме Anathema (заветният албум -тема на дипломна работа) и гледахме разплискващите се вълни.

Къмпинг Космос

Тръгнахме към Дуранкулак, а пътят се оказа в сериозни ремонтни дейности. Бяхме спряни от гранична полиция, наближавайки Румъния. Необичайно, полицаите, които срещнахме по Черноморието се оказаха изключително любезни, провериха ни документите и усмихнато ни изпратиха когато разбраха, че сме дошли да снимаме.

Спряхме в къмпинг Космос, който е най-близо до плажа и слязохме. Мъже извършваха ремонтни дейности, а навсякъде имаше каравани и различни простори отрупани с пране. Морето и тук, както и на Крапец имаше млечносин цвят, с леки кафяви оттенъци. Все едно не беше вода, а чай с мляко или капучино. Нямаше кой знае колко за снимане и се върнахме към колата за да поемем път към Балчик (все пак всеки имахме достатъчно пари за път за да отскочим и до там), като се отбихме през квартирата да взема резервните батерии. Спряхме също така да снимаме и няколко порутени изоставени сгради в село Хаджи Димитър. 

Седнете и се насладете

Балчик ни посрещна с яка жега. Слънцето се радваше на този град, който имаше цвят на пясъчник, който се слави със старата си история. Паркирахме близо до крайбрежната алея и знаехме, че морето е отново на хвърлей разстояние. Това беше моето първо отиване в Балчик и той ме спечели като град, в който бих живял. Множеството малки кейове, които навлизат смело в морето, готови да устоят на стихийния му гняв през определени сезони, потъмнели от времето, но все така крепки, светлосинята вода, спокойствието и архитектурата са моят първи и за съжаление кратък досег (затова отричам да съм обективен в оценките си). 

В Балчик можеш да откриеш онази атмосфера на Средиземноморския град. Никой за никъде не бърза, седи се около масата, на плажа и се съзерцава морето. Единствено подобно нещо бях усетил преди година, когато бях отишъл в Солун, който въпреки големите си размери имаше същото въздействие върху психиката. Освен това архитектурата му е определено морска, с извивките, цветът на пясък и зиданите камъни. Забелязва се, че и тук се строи, но за разлика от други градове поне архитектурата на новите сгради се стреми да прилича на старите здания. На места, сякаш за да се напомни, че това е била древногръцка колония, се набиваше в очи светлосиния цвят на сградите, на мебелите и звукът на гръцко от дебрите на няколко кръчми. По туристически се разхождахме на крайбрежната, а сервитьори от заведенията ни подканяха да влезнем, явно предусетили как тихо търсим място да се нахраним на неособено високи цени. Във всеки случай бяхме спечелени от двама такива сервитьора, които в един глас ни поканиха. Заведението приличаше на древноримска вила, с колоните и оформените като дялан камък стени. Поръчахме си рибни ястия и гледахме към морето. Някъде напред, достъпно само за моя взор, работници издигаха поредния хотел на крайбрежната.

към Средната земя в Балчик

Моите попчета дойдоха и моментално ги асоцирах с пришълци, по начина как устичките им се бяха отворили докато ги бяха пържили, полепналата панировка. Щом ги отворих разбрах колко прясна риба ядем от наличието на хайвер. Хищникът в мен се наслаждаваше на ястието, дъвчейки дори и малките костици. Изобщо, за пореден път всички се натъпкахме добре, пихме бира и се наслаждавахме на морето, което спокойно се разплискваше в скалите.

Дворецът в Балчик

Утолили глада, продължихме по крайбрежната алея за да видим двореца, който е и местната най-голяма забележителност. За съжаление, предвид лошите финансови възможности на групата, трябваше да се задоволим с гледка извън неговите предели. Но преди да стигнем самата част на двореца се загубихме покрай недостроени бетонени мегалити, откриващи път към дълго стълбище. То бе осеяно с пукнатини, а белият цвят на стъпалата се губеше от лека сивота. Намиращите се нощни лампи бяха обвити в бръшлян, приличайки повече на древни статуи отколкото на нещо от модерната епоха. Качвайки се по стъпалата отново имах чувството, че се потапяме в Средната земя (което би обяснило защо започнах да говоря като хобит-индиец за пореден път), откъсвайки се от реалността. Стълбите ни отведохо до неработещо заведение, което допълваше впечатлението за някакво фентъзи с дървената си облицовка и зидан камък. До него имаше цял комплекс, който обходихме, а след това се спуснахме обратно на крайбрежната.
И тогава се озовахме до самия дворец. Той прилича на изваден от приказка или както в момента го асоцирам с огромен пясъчен замък, но направен от скулптор. Комбинацията от различни национални и стилови мотиви се преплита по начин, който създава усещането за магия. Накратко, видиш ли веднъж Двореца, имаш чувството, че целият град се строи по начин, който ще му позволи да се свърже с двореца.

Слънцето залязваше и за това се върнахме обратно към колата за последната ни вечер в Шабла.  Спряхме отново да снимаме ветрогенераторите като този път дори застанахме под един от тези гиганти и слушахме тихото жужене на перките му. То носи някакво чувство за хармония или за превъзходството на човека над природата (залъгване, което няма да ни даде нищо добро). А по целият път, вече смъкващото се слънце, се прокрадваше между клоните на дърветата, създавайки необичайни пулсации в очите ми, сякаш се опитваше да ме хипнотизира, но вместо това ми даде главоболие.

След това се отбихме в Хаджи Димитър за няколко суперизоставени къщи. Сред тях се срещаха и някоя и друга поддържана и одухотворена от присъствието на хора, но впечатление ми направи друго. Всяка къща в това село, дори и изоставените, имаха цъфнали нарциси и зюмбюли, сякаш за да покажат, че и в тях има още живот, че не заслужават да бъдат забравени. Другите се бяха свряли като мишки по стаите, сред дворовете и в бараките, докато аз стоях на последните слънчеви лъчи, подаващи се от ръба на равнината. По този начин си казвах сбогом със самото място, първото сбогом (аз си имам свои ритуали при пътуване) от няколко.
Вечерта имахме скромна вечеря в квартирата. Бяхме накупили разни сухоежбини - сирене, салата, пастет и хляб, с които да заситим глада си. Говорехме си глупости, мислите ни вече летяха към изготвяне на план за пътя на връщане. Трябваше да минем през нови градове и нови места, но все пак горивото и ресурсите ни да стигнат. Слушахме музика, приготвихме си част от багажите и се разбрахме за ранно ставане утре с оглед на дългото пътуване, което ни чакаше...