Завръщане...

Събудих се преди алармата си след кошмари, че съм на работа и целият ад се излива върху мен. Отварям очи и гледам тавана. Дишането е учестено и се питам дали не сънувам това покрай обажданията от службата и знанието, че се връщам в София. Демотивиращото начало на деня се допълни от приготвянето на багажа. В това да събираш нещата си се състои второто сбогом, което човек си прави. По същия начин преди години, напускайки къщите в които живеех, аз оглеждах стените им, дори понякога драсках неща по тях за да се запомни, че съм бил там. Сега нямаше да си позволя това нещо. Имах останал козунак и го изядох за закуска. Другите не бяха гладни, само пиха кафе.

Времето навън бе заоблачено и слаб дъжд запръска по прозорците на колата ни, в момента когато влязохме в нея. Добър знак според хората, защото щеше да ни върви по вода. Същевременно в далечината облаците се разкъсваха и светлината проникваше по шабленските улици, които тепърва се разбуждаха.

Колата потегли плавно, а ние трябваше да се придържаме към плана. Да заредим гориво във Варна, след това във Велико Търново и с него да стигнем София като преди това се отклоним до Ботевград където да позамием колата (станала на гъз от всичкия този път). За да пестим гориво щяхме да поддържаме нормална (за някои бавна) скорост, което щеше да ни даде възможност отново да оглеждаме. Като по филмите, аз се бях обърнал колкото можех назад и през стъклото гледах как пейзажът прилича на филм, отделен с тъмни облаци и тъмна земя, а между тях в невероятно богатство на цветове и светлина дървета, ветрогенератори и електрически стълбове изчезваха в далечината. Облаците не бяха достатъчно гъсти и слънцето се провираше през тях като благословия. Сякаш Бог хранеше земята с лъчите си, а ние получавахме неговата подкрепа за връщането си. Щом отминахме табелата на Калиакра се обърнах обратно, изпълнил вече всичките си ритуали за сбогуване. В колата не звучеше музика, защото богатството на дискове се бе изчерпало и се отдадохме на тишината на пътя.

Надписът...

Наближавайки Варна, Софи заяви, че й се ядат банички, но не намерихме по пътя, а загубихме време в търсене на бензиностанция на Лукойл с газ. Това ни въвлече в едно навлизане в насрещно движение, но въпреки това се разминахме без инциденти. Вече излизайки от Варна имаше спор в колата, който ни понесе по табелите София, а оттам към предполагаемото Търново.
Пътят обаче ни отправи на втори сблъсък с Бермудския триъгълник в България - ШУМЕН! В опита си да минем покрай него, решихме да минем по магистралата, но незнайно защо нещо в нас се пречупи и решихме, че пътят ни трябва да мине през този пъклен град. За разлика от предния път, сега видяхме табели, но само в началото на града и отново се загубихме, лутахме се и в крайна сметка се чухме с бащата на София, който ни упъти как да се спасим. Спасението се оказа да се върнем обратно на магистралата и да не се поддаваме на изкушението шуменско, а да продължим към едно отклонение. Въпреки това резултатът беше загубени безвъзвратно 30-40 километра в газ.
По упътванията на родителското тяло ние щяхме да минем покрай още по-голяма черна дупка за шофьорите, а именно Търговище. Като виден мореплавател, той бе преминал през града няколко пъти и знаеше как да се заобиколи засмукващата способност на това място и ние благополучно огледахме Търговище на подчително разстояние. Хвала теб, диджей Стивън!

За наше нещастие, предвид връщането ни в началото на Великденските празници, движението насреща бе особено натоварено и ставахме свидетели на тъпи изпреварвания, които можеха да се окажат зловещи катастрофи. В колата дружно псувахме супермените на четири колела и даже си направихме надпис, който да показваме на тези хора, а именно "Така ли се изпреварва бе, Манаф!?" Няма спор какво удовлетворение ни даваше всеки път като показвахме табелата на някой насреща.

Велико Търново

Пътят ни мина покрай малки селища, разни самолети направени на паметници, изоставени соцмегалити за прекланяне на червената идея. В нас обаче се прокрадваше едно притеснение дали ще ни стигне горивото до Търново и затова при всяка една възможност карахме по инерция, къде със 140 километра в час, къде с едва шейсет. За наше щастие заредихме тъкмо на 20 километра преди Търново, а бяхме на червено с газта.

Влязохме в старата столица по стръмни нанадолнища, намерихме си закътано място за паркиране на центъра и слязохме да ядем (вече дружно умрели от глад) и да разгледаме старата част. Не бях стъпвал в Търново от близо четири години, като последният път и не бях се разхождал дълго, затова се надявах да се наядем по-бързо и да имаме повече време. Естествено, това не се случи. Поради празничността на петъка заведенията бяха пълни с хора, а в ресторанта където седнахме учтиво ни предупредиха, че поръчките закъсняват. И да, те закъсняха с около четиредесет минути (аз предвидливо бях си поръчал единственото, което идваше на време - пица), така че мина около час и нещо докато се наядем доволно. Поне за оправдание храната бе добре приготвена и ние си облизахме пръстите. Междувременно, докато чакахме, заключихме, че ще е добре да имаме едни двайсет лева кеш ако случайно картата на Софи не бъде приета в бензиностанцията. За щастие имах едни резервни в моята карта и се разбрахме да ги изтегля.

Наядохме се и тръгнахме към старата част. Навсякъде ни гледаха сгради, които носеха романтиката на миналото, а самият град, отрупан с украса за празника, приличаше отново на някое чуждестранно селище, далеч по-европейски от София в някои аспекти. Наоколо течеше изключителна ремонтна дейност - пътища, къщи и покриви, газифициране. Стигнахме до началото на Царевец, където крепостта опасва склоновете, а църквата гледа отвисоко гражданите. Движейки се из Търново, гледаш как Янтра опасва кварталите, което преди векове е било естествена защита на тогавашната столица. Имаше много чужденци, които превръщаха тази част от града в един малък Вавилон.

Времето напредваше и ние се върнахме към колата, затегнахме коланите и потеглихме. Трябваше да стигнем до Ботевград. Тук трябва да си призная, че друсайки се на задната седалка изпаднах в лека дрямка, будейки се от време на време, за да видя поредното запустяващо селце или град, пълно основно с хора от ромски произход, а небето над нас сивееше, създавайки тягостното чувство на обреченост.

Търново

 

В Ботевград се видяхме с приятел на Иван и Софи, Боби, който ни предостави пароструйка за да изчистим колата. След това се разхождахме из главния площад, който бе шеметно опразнен заради наближаващия дъжд. Сергии се затваряха със скоростта на светлината, а найлонови пликчета се рееха в небето. В кафенето, където седнахме, сервитьорката поради някаква причина все си завираше задника в моето лице докато сервираше. Отдавам го на това, че не бях бръснат и бях свободния мъж на масата с дълга коса (или поне да си вярвам за това). Преки впечатления от града няма как да дам, освен сивотата на някои блокове и тишината на други, които се намират на гробищата. Единствено няма да ми изскочат от съзнанието облаците, които бяха като нарисувани с мастило, с необичайна плътност и статичност. Сякаш гледах картина на Търнър...

Последните километри към София все пак ни срещнаха с дъжда за който постоянно ни обясняваха. Стъклата потъмняха от капките, а колите наоколо ускоряваха. Ние си правихме гонки (само по нанадолнища) с разни коли, но после пак бивахме задминати. Светлината постепенно намаляваше. София ни посрещна отрупана със светлините на града, когато изглежда по-романтична от обикновено. Оставихме Софи пред тях, а после Иван ме хвърли до Орлов мост. На спирката изглеждах като истински пътешественик, с раницата, спалния чувал, изобщо като хората на които се кефя, отивайки за работа или връщайки се от нея. Автобусът ми дойде, аз се качих и вече знаех, че съм върнат обратно в "цивилизацията" по това, че кварталният луд бе отново в същия автобус, хвърляйки погледи на позаголените млади момичета, а други си четяха любовни романи на жълтата светлина. Извадих слушалките си и се откъснах в личния ми свят...