Град

Събуждам се сутрин и той нахълтва в главата ми. Сред пустошта от звукове в стаята, се прокрадва отвън, вече събудил котаракът ми, мяукащият му двоен агент. Очите ми се затварят и отварят няколко пъти, протягам се, след което се завъртам като гъсеница за да се превърна в какавида от одеалото си. Естествено знам, че е късно и затова се надигам за да го приема.
Градът с цялата му еклектика от картини и звуци. Но в ранната сутрин имам усещането, че съм му равностоен с хилядите си идеи и чувства, които пробягват по мозъка ми.

Всъщност осъзнавам как той ме зарежда, въпреки сивотата, мръсотията, миризмата, която излъчва около кофите за боклук. Зарежда ме, защото е богат и знам, че непрестанно се променя. За мен той е купчина фрагменти, пъзел от места, които се протъркват от употреба и преминаване, натрупват върху си прах от спомени и очаквания. И колкото и да го редя, то накрая сам се разбърква отново.

Пъзелът започва да се реди от слънцето, което се надига над панелките, а прозорците им се изпълват със златиста светлина. Аз изскачам от ъгъла и се устремявам между тях, а бабите, отдавна събудили се, се препичат като гущери по балконите си. Гледат ме как си пея, вероятно фалшиво, но това е без значение. Усмихвам се, защото това е нов ден, който носи изненади. Свивам вдясно и избягвам клатушкащата се кола на косъм, правя извинителен жест с ръка и ускорявам крачка. На ъгъла мъж подава бутилки от кола, които са пълни с мляко, а пенсионерите на квартала го хвалят как от младините си не са пили такова. Там е и местният клуб на джентълмена - старите мебели, изхвърлени от разни входове, опряни в гърба на аптеката, с протъркана и попила твърде много вода дамаска, а върху тях са насядали местните пияници с мастичка и ментичка в ръка, други с бира и вестник. Гласовете им прокъсват въздуха, а лицата им са брадясали и зачервени. Там е и казакът, който понякога седи на стар и изпотрошен стол Тонет, със съответния калпак. Скръстил е крака и гледа качващите се в 204 като спокоен контрольор, а в ръцете му стои фас, който сам е изровил от кофата.

Когато пътувам в автобуса погледът ми е статичен, насочен по един определен ъгъл и когато не чета книга, в очите ми преминава светлината като импулси, а сградите се замазват в унасящата дрямка на машината. Слушам за доматите, хриповете на пътуващите в Адския транспорт. Тук там виждам и двойки, които се прегръщат, крадат от общото пространство за да създадат собствен свят на сигурност, а очите им блестят в плам. Хората до мен се променят, а аз почти не ги заглеждам, не ме интересуват техните проблеми, техните вдишвания и то не защото съм коравосърдечен, а защото практично не мога да ги реша, а тогава не виждам смисъл да ги заговарям. Вместо това гледам. Всички онези, които отиват за някъде и няма да разбера, ръкомаханията им, бабите и дядовците с туристическите раници и обувки, които отиват извън рамките на града, отиват в утробата, която го е родила...

Но в дните, когато съм с колело или извън работа, аз го преоткривам по един друг начин, защото се вливам в артериите му, плувам с кръвта му. Онзи стар ръждясващ комин, се издига в слънцето като артефакт, а графитът с Иисус, който ни обича ме закриля. Хора бързат по алеите, млада жена придържа гърдите си, докато сваля простора от балкона си, кучетата се протягат и въргалят в тревата. Представям си, че в този миг слагам ръка на някой площад и туптенето на сърцето преминава в мен. Разминавам се опасно с колите, а въпреки, че тялото ми се поти пея с удоволствие. Съзнанието бушува и мечтае да среща нови хора, нови проекции на града, на всемира. В малките улички, където сред изхвърлените мебели, до кофите, стара жена е седнала и яде хляб, момчето, което подскача от крак на крак покрай момичето, гласовете, които кънтят от балконите в искания за сол и пипер.
Излегнал съм се на моста на влюбените, а под мен металните зверове препускат, надпреварват се и знам, че всеки един момент мога да се изтърколя от парапета и да полетя към тях. Някъде в далечината големите строителни кранове се въртят и в настъпващия заник на деня са огромни кораби, от друг свят, а не от нашия. А в слушалките ми звучи Пинк Флойд, защото желая да си тук, но вместо това пуша цигара и гледам хората.

Крясъците им смущават въздуха. Хилят се като хиени и се карат като чакали. Тъжно ми е за тях, но те вече са направили своя избор. Чакат си дозата и спринцовките им се валят из двора на къщата. Хората ги подминават, защото ги считат за гмеж, а те необезспокоявани си удрят метадона на публично място. Пияниците в квартала ги отричат докато си седят на по чашка в близкото кръчме. Арабинът в близкия сервиз се кара напевно, с неговия не особено изряден български, докато изчуква поредната кола. Ръцете му ухаят на грес и баници.

В пресечката деца все още играят футбол между тротоарите и гласчетата им пеят във възторг от това как се хвърлят в ляво или дясно, докато се боричкат или вратарят изпуска. Наоколо къщите мълчат, а от двора се носи миризмата на готвено.

Сергиите с книги на старо и хората, които са седнали до тях, държат по някое томче и разлистват. Погледът ми пробягва по кориците, пожълтялата хартия и се чудя какво мога да открия в тях. Спирам, ако имам време, и отгръщам някоя друга, ей така, за усещането.

Голямото нанадолнище, което ме хвърля в първа светлинна и аз знам, че мога да летя, защото съм по-лек от всякога. И смело стигам където друг преди това не е успял.

Слънцето се скрива зад сгради и дървета. Небето е златно, а в очилата виждам отблясъците в очакване на нощта. Вкусът на бирата и миризмата на коз в парковете.

Онези тъмни дворове на стари кооперации. Сякаш чувам целувките, които са се раздавали там, представям си ръцете, сплели пръсти, въздишките... Или странникът, който всеки момент може да изскочи и да те нападне. Романтика на неизвестното, което не изчезва с внасянето на светлина там където я няма. Прозорците им светят като във филм на Хичкок, а от някой отворен наблизо звучи класическа музика.

Тихият шум на колите, които се движат по главните артерии. Звукът на заспиващия град. Хората, които извеждат кучетата си в полунощ. Целувките, които се крадат. Музиката от спрелите таксите. Мъжете, които пушат цигари около тях. Полицаите. Пияните, които пеят за отдавна загубената си любов. Звукът докато танцувам по празната улица и тишината на моя вход. Спокойствието на леглото и очакването на новия ден...