Врабчето

Влетя неочаквано. В автобуса бяхме няколко души, всичките отиващи на работа. Утрото едва се бе разведелило, а мозъците ни спяха до момента, в който то ни извади от апатията. Врабчето. Явно се беше скрило под някоя седалка в търсене на храна за малкото му телце. Перушината му, кафеникава, се бе надигнала от въздухът в дробовете.

Вратите тъкмо се бяха затворили, а гумите се отлепиха от статичното си положение. Тогава то изскочи в див ужас - свободното създание, което го отвличахме, ние, лошите хора. Блъскаше с човчица по стъклото, подобно на онези тлъсти насекоми, които също влизат в градския транспорт през лятото. Стана ми тъжно като го гледах, исках да го хвана и да го пусна, да си лети в мир.

Исках да съм спасител. Както вероятно и останалите хора около мен. Да бъдем Ной, който пуска гълъба за да донесе добра вест. Аз исках да пусна свободата където й е мястото, а именно навън.

То застана на лоста над мен. Гледаше наоколо с бясно въртяща се главичка. Аз оставих тефтера настрани и се опитах да го хвана. Бавно, без резки движения, не исках да го уплаша. Но самият аз се тресях от страх. Ако го хвана и го стисна по-силно от колкото трябваше? Ако го контузех и то след това не можеше да лети. Ръката ми се разтрепера...

Врабчето ме усети. Животните усещат страха, страхливците, дори и да са благородни. Те бягат от страхливите хора като от чума, защото те ги заразяват с ужас. Ръцете ми почти бяха стигнали до телцето му, когато то плесна с крила и излетя към задната част на автобуса. Стрелна се толкова бързо, че без съмнение го бях заразил с моя страх.

Чух тупването му в задното стъкло. Глух удар. Обърнах се към хората на най-задната седалка. Единият избяга от птичето, а другия протегна ръка и го хвана нежно. То беше още зашеметено и не разбра какво се случва, не отлетя. Мъжът се изправи, накуцваше леко с единия крака. Автобусът тъкмо идваше на спирката, вратите се отвориха и той го пусна.

Чух само далечен благодарен припев. И ми се искаше да е за мен, но уви не беше..

Врабчето усети страха ми и избяга. Животните не понасят страхливците, дори и благородните. Те ги заразяват с ужас, който ги погубва. В опита си да отлети по-далеч от мен то се нарани. Или може би бе знак от съдбата да го уплаша, успокоявам се когато се сетя за тази случка. Защото чрез мен то намери избавлението си в чуждите ръце...