Човекът с две лица,
уморено гледа хората навън.
Държи ги по едно в ръка
и чуди се как да се яви в света.
Надява той едното
и мигом блесва всичко в усмивка.
Усмихва се и той,
а слънцето е пръв другар.
Смее се на глас,
тича под дърветата в захлас,
мечтае за целувка,
за прегръдка,
за погледа на милите й очи.
Хората,
те усмихват се насреща,
а слънцето
с топлина блести.
В другата ръка,
разкривеното стои,
сълзите в него са река.
Надява го внезапно
или то обзема го кат бяс.
Слънцето далечно там блести,
хората са сиви,
монохромни,
с очи на луди,
той ги чувства кат диви.
Мъглата обгръща го
с топла мека влага,
плаче с него
щом дори дъжда
го изоставя.
Моли се
за нечия целувка,
за прегръдка,
за топли, живи там очи.
И държи той двете си лица,
по едно в ръка,
а в огледалото го гледа
празното петно, наречено душа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар