Щилер...

Виждам го твърде ясно понякога - масата, бялата стая, големите прозорци от които струи ярка светлина. Няма мрак, само студена ярка светлина. Срещу мен има мъж, който няма лице, никога не съм му давал такова, но той е там с толкова тежко присъствие, че се чувствам като Атлас, който носи света на раменете си. Моя собствен свят. Безлицевият се е облегнал и пуши. Предлага ми и на мен. Аз се пресягам към кутията, вадя внимателно една цигара и поднасям пламъка на клечката към отворения й край.

-И така... - гласът му е равен, сечащ пространството. - Вие, Щилер ли сте?
Колебая се, дръпвам си един два пъти, след което отвърдително кимам.
-И как приемате този факт?
Гледам този безлик човек, слушам равния му аналитичен глас и си мисля. Как наистина възприемам факта, че съм Щилер в чист вид?
-Трудно...
Вкусът на цигарата бавно се просмуква по лигавицата на устата ми, превръща я в изсъхнала, слизеста плът. Мълчаливо поглеждам горящия въглен на върха, струйката дим, която се извисява и откроява в светлината. Чудя се сам на себе си, защо съм я запалил, защо? От чиста суета, от нужда, от необяснимо желание да се сприятеля с безликия срещу мен. Изниква въпросът кой е той, какво правя тук, защо изобщо споменаваме Щилер, защо говорим за мен?
На стената срещу мен слънчеви зайчета се преследват в хипнотичен бяг.
-И какво правите по въпроса с тази ваша идентичност?
Улавям насмешката. Тя се чете в гласа му толкова ясно, колкото бих я различил по физиономията му, ако имаше лице. Но той е прав, какво правя по въпроса?
Открих Щилер преди години, в настъпването на есента когато цикълът живот и смърт клони към равносметка. Щилер беше разпитват, защото не искаше да признае кой е, макар в лицето му да мятаха неопровержими доказателства, че наистина той се казва Анатол Щилер, скулптор. Той казваше, че се казва мистър Уайт, а не техният отдавна загубен Щилер. В оредялата му коса, заедно с топящата му сигурност кой наистина е той, видях един нещастен романтик. Или поне нещо такова. Щилер обичаше хубавите цигари и с удоволствие взимаше по някоя щом прокурорът идваше да го разпитва. Говореха много общи неща, прокурорът предаваше поздрави от съпругата си на оказалия се най-добър негов приятел, Щилер. Открих, че Щилер беше тъжен човек, нещастен от неговото несъвършенство, което се бе вкоренило дълбоко в съзнанието му.
-Нищо особено. - отговорът ми идва сухо и спокойно, макар вътре да горя, да искам да крещя. - Просто приех този факт. Аз съм Щилер. Опитвам се да се променя, но така или иначе оставам Щилер.
Щилер беше избягал в друга държава, бе сменил името си, бе се откъснал от корените си, смятайки, че самотата ще го освободи. Бродил из различни градове, опитвал различни неща, жадувал за промяната. Чувствал как светът е по-широк отколкото неговата творческа душа може да обхване. Прокурорът го разпитваше как е прекарал в Америка, а той потъваше в мислите сред негрите, с които беше живял, усещането да е сред сластно танцуващите им тела. И тогава се бе усетил далечен, мечтаещ за нещо, което не може да постигне. Прокурорът го попита какво го е накарало да се върне. Той просто беше отвърнал, че независимо къде се намира, корените си остават, защото самите му мисли са пуснали корени.
-За какво мислиш в този момент? - димът излезе през лицето му, от порите му като пот. Погнусих се от цигарата в ръката си. Огледах я и реших, че не си заслужава да я пуша повече. Потърсих с поглед пепелника, но него го нямаше. Не ми се искаше да мърся и затова продължих да пуша. Слюнката ми се събираше.
-За нищо конкретно... Може би за това как нещата се обръщат в даден момент. Знаеш ли, имаше един момент, в който си мислех, че вече не съм Щилер, че името ми е обикновено, че е мое, но после нещата се завъртяха и аз останах отново сам срещу стената, където го бях написал. Не излъгах те, изгрещях срещу тази стена, че се казвам Щилер.
-И? С какво ти помогна това?
-Нищо, само се приех, че съм него, че сме едно. Но мисълта не ме освободи.
Щилер е в бившето си ателие. Скулпторите, които е направил след всичките тези години, се превръщат на прах. Той е поразен. Вкопчва се в тях отчаян, с отчаяние решава сам да ги превърне в прах, единствен опит да заличи това от себе си....
-Подражаваш му. Рушиш в опита си да създаваш, това е интересно...
-Не се опитвам да му подражавам. Отказах се от това нещо преди много време...
-И въпреки това го правиш. Опитваш се да пиеш, колкото него, да си мрачен, да се отказваш от борбата просто защото за теб това е естественото развитие на нещата...
Щилер беше започнал борба, която не беше довел до край. Борба, която бе отнела мъжеството му, достойнството му,  Борбата да има една жена, която да се нуждае от него, да подхранва твореца, мъжа в него. И после, късно беше осъзнал, че в тази борба той работи с фикции, превръщайки несъвършените хора около него в идилистични образи. Щилер беше поел пътуване, което нямаше да го отведе никъде...

-Знаеш ли какво е общото между двамата? - подхвърлих неусетно аз, решил да поеме инициативата в диалога.
-Между кои? - лицето се изопна, колкото можеше да се изопне едно плашило.
-Между Щилер и пасажерите... Открих го случайно.
-Не.
-Щилер е бил пасажер. Той е търсил винаги нещото, което му е липсвало. Търсил е себе си, смятайки, че истинското му аз се намира в новото, в различното място. Вярвам, че той е искал да вярва как човек на ново място може да забрави корените си, да ги откъсне и да покара нови. Искал е да избяга от себе си, отвратен от собствената си представа колко е несъвършен. Смятайки, че другите само вадят лошото от него, предизвиквайки в него изблик на некрасивост, той е избягал в онзи кораб, криейки се от моряците. Но открил, че по ирония на съдбата миналото го преследва. Връщането му в родната Швейцария било своеобразна лебедова песен на неговата борба да направи другите щастливи, а оттам той сам да бъде.
-Не виждам връзката...
-А аз я виждам. Не забравяй, че съм Щилер, или поне негова вариация. Всеки пасажер бяга от нещо, в повечето случаи от статуквото, от чувството, че изостава от света и в желанието си да наваксва реже всичко, което го спира. Чувства се добре единствено на пътя, защото пътят няма корени, той е единственото нещо, което не дава да се расте на него, да се развива. Път, който е покрит с поници, е минало, отдавна забравено и несъществено. Пасажерът не трябва да гледа назад освен в миговете на уединение.
Когато открих истинския Щилер, той се намираше на жълтеникавата хартия, пуст, объркан и ядосан на отричащия свободата му свят. Открих го тъжно покарал корени в сърцето ми и го прегърнах. Когато разбрах, че аз и той сме едно и също лице реших да не се боря, да не крещя. И макар понякога да искам, не намирам сили. Може би, защото няма смисъл, защото така няма да избягам от себе си. Затова се и приех. А пътувам, защото светът е твърде необятен за да бъде захвърлян...