Вихрен (Vihren)

Напразни са ударите
в стена от тухла,
напразно чупя ръцете си в нея.
Не могат те да извадят болката отвътре,
а само притъпяват онова,
що иска да ме разкъса.
И вия сам в мрака,
с поглед замъглен,
копаещ във въпроси,
чиито отговори не ще разбера.

Перлата на Дунав и връщане към изтока

8 ноември 16:50

Най-сетне пристигам в Будапеща. Слизайки от влака се сблъсквам с множество, което говори на абсолютно неразбираем език и изчаквам жената от купето, която е обещала да ми помогне за ориентация. Трябва да намеря адреса на Лейла, а най-лесния за мен начин е като се спусна по един булевард, който се пресича с нейната улица. Оказва се, че в града кипи ремонтна дейност, съвсем по нашенски преди изборите догодина, и гарата е обсадена от различни машини и материали. Ушите ми пищят от унгарския, който няма нищо общо с никой от езиците, които знам. Жената пита няколко минувачи, но никой не знае въпросния булевард и затова й казвам, че сам ще се оправя. Тя ми казва, че има туристическо бюро в гарата, с безплатна карта, и се сбогуваме.

Лирично отклонение 41 ( Occupation in Sofia)

Стените по улиците
са линчувани,
изпръскани със символи различни.
Стенат, те, от пукнатини и стари кръпки,
от разпадащите се плакати,
че никой за тях нехае,
а покрива ги с нови знаци
на човешкото съзнание.

Чешко

08 ноември, 09:39

Влак №277 “Слован” се задвижва бавно и белият надпис “Praha” започва бавно да се придвижва в ляво. Докато започва моето седемчасово пътуване към Будапеща, в главата ми се е запечатала една картина – майката на Марек, с която последно се сбогувам, сложила ръцете си върху главата ми пожелавайки ми безопасен път. В очите й чета всичко, което чета в очите на моята собствена майка – загриженост, любов, болката на детето, което напуска дома. И макар да ми беше неудобно да притеснявам Марек и голямото му семейство за тези няколко дни в Прага, аз се почувствах като у дома си, желан, а не натрапващ се гост. И сега, потъвайки в едно международно пътуване, всички картини, всички моменти се подреждат в пъзела на съзнанието ми. Но тази картина, на майката на Марек сутринта, е най-силната, караща ме да се разплача тихо, докато хората в купето наблюдават пейзажа навън или се опитват да спят.

Дни на съвместен живот

02 ноември, 8:21, автобусът за Берлин

Небето е сиво от облаци, а мъглата от влажната земя тепърва се надига за да открие гледката по-надалеч. В мътните очертания на гори в тази мръсно млечна пелена човек би помислил, че все пак Дания крие своите планини от обикновените хора, от простосмъртните. Аз гледам през прозореца с надеждата да открия ключа към техните скрити планини. В същото време умът ми се връща към всичко случило се за изминалото време и в очите ми се събират сълзи. За един месец се случиха толкова много неща, много неща се промениха, а разделите стават все по-трудни, нереалистични и жестоки. Като буря, която знаеш, че ще дойде един ден, но никога не си подготвен да я посрещнеш. И все пак сърцето трябва да е ведро щом знае, че има любов – миговете, скрепени с любов, са най-ценни, те не могат да бъдат изтрити или омърсени. Затова и сутринта, в колата на път за Орхус, пеехме на фона на песните, които радиото изплюваше, усмихваме се и се докосвахме един друг, благодарни един на друг за тези дни. А аз броях минутите, гледайки циферблата на таблото. 20, 19, 18, 12 …

Оденсе

19 октомври

Автоматичният говорител оповестява “Nаeste statione Odense.” със средно приятен женски глас. Аз съм със слушалките в ушите, намалил музиката, така че да чувам какво се казва, а около мен изникват различни пасажери, които ще слизат. Решавам да слезна на фюнска земя подобаващо за моя конфирманд с James Brown – Get offa that thing, защото знам, че ще му хареса. Вратите се отварят, но той не е точно там. Решавам да се раздвижа по перона и тръгвам към ескалаторите. Качвам стъпалата и ето го и него – Йанник с характерната си шапка и яке. Всичко си идва на място и умората ми от седмицата в училището се изпарява – имам нужда само от един топъл душ. Говорим за изминалата седмица, а той ми казва как снощи са купонясвали и той си е легнал в четири сутринта. Марина е още тук, така че с нея ще имаме възможност отново да се видим. Смешно е как не сме успяли да се видим в България, а се срещаме в Дания.

Срещи, деца, пътувания

20 октомври 8:43

Сутринта нахлува със студена светлина в жилището на Йанник и Еспен. Обичам тази ергенска квартира, която е изпълнена с всевъзможни артефакти и всеки един е на мястото си. Сега тук са и спомени от училището, плакатите и някои рисунки, които бях направил, щитът с лика на Бритни Спиърс и мечовете. Седя с кръстосани крака върху раирания диван и усещам как съм се наспал за пръв път от цяла седмица. Гледам и личния си дневник, а там вяло е описано какво съм чувствал и преживял през последните две седмици. Не ми остава време явно за мен самия. Страната ме поглъща, а аз свеждам записките си до прости думи като “влак”, “деца”, “умора”. Записките са ми по-солидни когато съм на път – във влака, на ферибота, автобусът, откъснат чрез музиката в ушите си.

Лирическо отклонение 40 (Nostalgy)

В златните от слънце сгради
съзерцавам северната самота,
в датския зад гърба ми
чувствам носталгията емигрантска,
гладът на празнината от липсващите корени.
Вкусът на водата
е различен,
душът, с който се обливам.
Животът ми крещи след меланхолията,
в желание да я забрави,
и да се радва,
че в слънце са обляни
тези далечни северни сгради.

---
In the golden from the sun buildings
I watch over the northern loneliness,
in the Danish behind my back
feel the emigrant nostalgia,
the hunger of the emptiness
of the missing roots.
The taste of the water
is different,
the shower,
with which I'm pouring over my self.
My life is screaming  after the melancholy,
in desire to forget it
and be happy,
that with sunlight are laved
those distant northern buildings

Ново датско пътуване

05 октомври, 10:10

Намирам се в автобуса за Архус, все още на немска земя и премислям случилото се през последните няколко дни, а сърцето ми тупти, защото е отново на път. Преминавам покрай ветрогенератори и тези титани ме поздравяват, както преди осем месеца, с бавно махане на огромните им перки. Сбогувал съм се с планините и свиквам отново с мисълта, че от височината на един петдесет метров хълм мога да виждам на огромна дистанция.

Лирично отклонение 38 (Women)

Жени ...
Криптонитът на мъжете ...
Техният спанак ...
Кръстопът ...
Бесило ...
щит и меч ...
Палачи с нежни очи
и жестоки ръце ...
Отровители в нощта ...

---

Women ...
The kryptonite of men ..
Their spinach ...
Crossroad ...
A gibbet ...
shield and sword ...
Executioners with gentle eyes
and cruel hands ...
Poisoners in the night ...

Summer in short sentences

The smell of dirt on my hands. My first beer in the park. Her summer dress. The doubts, when i woke up early in the morning and from my balcony I look the coming of the sunrise. My fantasy while running "Bulgaria" boulevard - to teleport on another place. The feeling that everyone is equally far away from me. The irony of the their importance in my life. Elderly man with white and black coat. The protests. Depression. Self isolation. Solitude in my father's house. The knowledge that I have to do something, but I don't know exactly what. The lifting of the stone in the graves. The slobbers, that Sara drops, when she sees me.

Лятото в кратки изречения

    Мирисът на пръст от ръцете ми. Първата ми бира в парка. Лятната й рокля. Съмненията когато се събудя рано сутринта и от балкона гледам настъпването на изгрева. Фантазията ми докато тичам по булевард "България" - да се телепортирам на друго място. Чувството, че всички са еднакво отдалечени от мен. Иронията на важността им за моя живот. Възрастен мъж с бяло черно сако. Протестите. Депресия. Самоизолация. Усамотение в къщата на баща ми. Знанието, че трябва да направя нещо, но не знам точно какво. Вдигането на плочата на гробищата. Лигите, които Сара пуска щом ме види.

The Photo

Georgi knew it was still in his pocket.

When he saw the gravestone, he immediately put his hand in the pocket and picked it out. A polaroid photo, with its white frame. In it was a palace with strange roof, in red and gold, and many people were going inside of it. On the back it was written "The Forbidden city, Beijing". He had found it two days ago, while sweeping the alleys of the cemetery and had no idea where it came from nor where exactly was this palace. But when he saw the gravestone, which was covered with many photos like the one in his pocket, he knew that he found something important.

3 квадратни сантиметра свобода (thee square centimeters of freedom)

Стълбите са прашни и покрити с козината, която кучето сменя. Макар да съм измел тя все така се стеле по цимента и лепне по шортите ми. На коленете ми е чекмеджето, в което се съдържат снимките на няколко поколения Касеви, а пръстите ми жадно ровят из архивите. Множество моменти от живота на дядо ми, дълги и далечни години, години от преди да го познавам, когато косата му е била още тъмна, гъста или оредяваща, а по-сетне побеляваща. Намирам една миниатюрна снимка, може би сантиметър и половина на два, където той е застинал във въздуха точно преди да се гмурне. Впечатлява ме тялото му, грацията, която има на тази снимка и завиждам, че историята му е забулена от мистерията на незнанието ми за този негов живот. Моят дядо, моят герой, който е събирал карантиите, изливащи се в реката, за да храни семейството си. Ето го тук на тази малка снимка, направена вероятно когато фотохартията е била скъпа за излишно прахосване, във въздуха, надмогнал всичко. Той няма да плува, той ще лети...

The stairs are dusty and covered with the fur, that the dog changes. Though I've sweep, it is still covering the cement and sticks to my shorts. On my knees it the drawer, in which has been the pictures of few generations of Kasevi, and my fingers are digging thirsty through the archives. Many moments of the life of my granddad, long and distant years, years before I knew him, when his hair was still black, thick or thin, and some time after graying. I find one miniature image, maybe  centimeter and a half on two, where he was stuck in the air right before he'll dive. Impresses me his body, the grace, which he has in that picture and I'm envy, that his history is clouded from the mystery of my ignorance for that life of his. My grandpa, my hero, who had been collecting the animal insides, pouring in the water, to feed his family. There is he here on this small photo, done probably when the photo paper was expensive for needless spending, in the air, overcoming everything. He won't swim, he'll fly..

While watching old photos

We know each others by the acts, the words, the experience of being together in crucial moments of our life. But what if we know each other just from images on photo paper, black and white or colorful, single moment in time captured with the help of lenses and observing eye. And we haven't been there and then, we don't know the story of this or that photo, so we have this frozen moment to deduce the whole story about a person, who we think we know. But maybe we are wrong, we don't know the person, we know only our perspective of him or her, giving the person our own fears and dreams in reverse order or imagining that he or she will follow us in the mystery of life and death.

Моменти на малко щастие в нощна София (Moments of small happiness in night Sofia)

12 юли

Дишам тежко и чак тогава го забелязвам. Момче с бяло колело, което се набира на педалите, върти ги бясно, а велосипедът му се накланя в ляво и дясно от усилието, което влага. До него тролеят бърза колкото него, а младежът извръща глава и на лицето му, въпреки мрака, блести усмивка. Шофьорът се провиква "Момче, ядеш ми хляба!" и аз си мисля, че човекът закъснява с графика си за спирките. Няколко души коментират какво става, но не ги слушам, защото съм бързал да хвана този тролей, всъщност съм спринтирал към следващата спирка преди той да спре на средата на пътя и да ми отвори врати. Защото един приятел има нужда от помощ, от изслушване, от рамо. А аз съм това рамо, което се е отзовало. И затова сега дишам тежко. Избърсвам потта от лицето си с ръкава и отново заглеждам двамата главни герои - момчето и шофьорът. И разбирам истината.

Пръст

Първата ми среща с татко на която сме само двамата. Той е там, под купчината пръст, а аз съм донесъл дървения линеал, с който баба ми разкрояваше платове, една малка лопатка и мистрия. Дошъл съм да изравня гроба - ритуал, който не направихме навреме къде заради незнанието ми, къде заради скептицизмът, който ме изпълва напоследък. Но след като всичко това се коментира на четиредесет дни, то реших, че сам ще го направя. Защото за тези неща не трябва да се плаща на други хора, трябва да си способен сам да ги направиш, дори и да не си сигурен как точно и какъв ще е резултатът.

Dirt

My first meeting with dad on which it's just the two of us. He is there, below the pile of dirt and I have brought the wooden lineal, with which my grandmother was cutting the fabrics, one small shovel and trowel. I've come to level the grave - a ritual, which we didn't do on time whether because of my ignorance, whether of skepticism, which fills me recently. But after all this was commented on forty days, I decided, that I'll do it myself. Because for those things must not be paying to other people, you have to be able to do it by yourself, even if you are not sure how exactly and what would be the result .

Protest of the smile and positivsm

Friday will be exactly one month from the beginning of the new protests against the status quo, which from years has stacked on political, economical and informational level in our country. Status quo with which we have convened each four year, looking with certain hope towards next promising to save us, status quo, which we ourselves inflict at some point, but with which we can't live no more.

Протести на усмивката и позитивизма

В петък ще стане точно един месец от началото на новите протести срещу статуквото, което от години се е натрупало на политическо, икономическо и информационно равнище в родината ни. Статукво, с което се примирявахме на всеки четири години, гледайки с особена надежда към поредния обещаващ да ни спаси, статукво, което сами наложихме в даден момент, но с което вече не можем да живеем.

Лирично отклонение 37 (Mist)

Мъгла обвива страховете ни,
скривайки слабостите им черни.

Фрагмент (Fragment) 5

Седя и усещам как фикция, мечти и страхове се смесват с реалността, а аз не мога да разбера границата, къде едното спира и започва другото. На моменти, не постоянно, но достатъчно да ме смущава. Кой образ е реален и кой е създаден от мен, изпълвайки го със смисъл,  с емоция? Чудя се и започвам мислено да си отбелязвам какво е реалност.

And a road begings from my doorstep

     I open the door. There, bathing in light and fog, is the whole world. He stalks me, and maybe I'm stalk him. I can never decide who is the stronger one from us both, who is the predator and who the prey. Let's guess it's me. I go out with cheerful walk, I'm descending in the small streets, I wander throughout the city. I search for those small magical things, that are for the rest everyday thing, things that they won't see. Like those construction cranes in the distance, with the dived in fogs bases, and their huge metal construction is moving like separated from earth, overpowered the gravity. And for a moment I decide that they might be aliens, that these are their ships and we are going to make the first contact, me and the other people on the stop and the street. The illusion is short-lived, but yet the beauty of those common armatures, hanging above the concrete construction, stays in my head.

       Or the group of drunks, who at eight in the morning have already bring out the bottles of beer, enjoying the winter sun like lizard and smoking mellow cigars, If you stare in their faces, you see amongs the ruins, the deep markings of their everyday, some kind of deep wisdom, which, if you read correctly, may save your life.

       And these are just examples from the world, which is everywhere, waiting to flood you with information, to show you his' beauty and ugliness, to make you a passenger in his realms. He soaks under the door, in our clothes, in our souls. From the moments in which we are smiling to the sun till those of wandering in the dark. The world is the people, with whom we meet, the place for which we dream, the words in the book and the heroes in the plays and movies.

       The world is big and I want to know him as much as possible...     

       From the beginning of my doorstep.

Last days on planet Lᴓgumkloster

1 June 23:20

I'm waving to the people in the "Millennium falcon" - Matouṧ's car, which is stuffed with bags and four czech people. Her engine is humming softly, and I'm with sweater and shirt, because it turns out that in Hamburg is colder than Lᴓgumkloster. While I'm waving to them, I realize that this is the end of our fellowship in the way that we know it. And now it's depending on us, all those people around the world, for the contact to continue. The car drives off, I'm proceeding to the station to wander around in the night in search of a place to sleep. And in my head are leaping all those farewells, all the moments, especially those from the last two weeks when we all were realizing that our school is coming to it's end. And in my eyes are sneaking tears, but also a spark for the thirst for life and my happiness with those people.

Последни дни на планетата Логумклостер...

1 юни 23:20

Махам на хората в "Хилядолетния сокол" - колата на Матош, която е натъпкана с раници и четирима чехи. Моторът й бръмчи леко, а аз съм с пуловер и риза, защото се оказва, че в Хамбург е по-студено от Логумклостер. Докато им махам осъзнавам, че това е краят на нашата задруга във вида, който я познаваме. И сега от нас, всички тези хора из света, зависи контактът да продължи. Колата потегля, аз се спускам към гарата за да пробродя из нощта в търсене на място за спане. А в главата ми прескачат всички раздели, всички моменти, особено от последните две седмици когато всички осъзнавахме, че училището ни идва към своя край. И в очите ми се прокрадват сълзи, но и блясък към жаждата за живот и щастието ми с тези хора.

Лирично отклонение 36 (Summer storm)

Виждам как
с тътен тя пристига,
с навъсени облаци,
готова да покаже
гнева си на малките човеци.

Вървя и усещам как
първите сълзи
откъсват се от душата й,
падат върху мен,
проникват в мен.

Вървя и дребните
около мен
тичат, бягат и се крият.
Разпервам аз ръце
и чувствам с тялото си
скръбта на небесната стихия.

Излива своята болка,
аз споделям моята с нея.
Чувам тътена на недоволството й,
надавам вой,
виждам блясъка на усмивката
с обещание за разрушение.
Усмихвам се, благословен
с опрощение,
и продължавам с радост
в лятната буря да вървя.

-

I see how
with roar she is coming,
with somber clouds,
ready to show
her anger to the tiny men.

I walk and feel how
the first tears
tear off from her soul,
fell on me,
soak in me.

I walk and the tiny
around me
run, flee and hide.
I spread hands
and feel with my body
the sorrow of the heavenly element.

She pours her pain,
I share mine with her.
I hear the roar of her discontent,
I raise howl ,
I see the shine of the smile
with promise for destruction.
I smile blessed
with forgiveness
and keep woth joy
in the summer storm to walk.

Лирично отклонение 35 (Lens)

Аз съм обектив,
фокусирам се без предпочитания,
не съдя дори и зеницата ми да се затваря.
Защото обектив съм,
но и чувства храня.

I am lenses,
I focus without preferences,
don't judge if my pupil is closing.
Because lens I am,
but feelings I also feed.

Присъствие (Presence)

Сграбчвам с шепата си малко пръст и я хвърлям върху капака на ковчега. Той е на дъното на гроба, който помещава тленните останки на няколко от рода Касеви, а червеникавочерния му цвят контрастира с кафявата пръст и подаващите се корени. Някакъв вид поредно сбогуване или просто сблъскване с реалността на смъртта му.  Сякаш не присъствам там, защото не усещам тялото си там. Все едно съм просто зрение, което отразява случващото се. Мозъкът ми си припомня всичко, което се е случило до този момент. И се изненадва, че са минали едва три дни. И колко е сюреалистично.

Сбогуване (Farewell)

Берлин...

Там, където трябваше да започне моето европейско пътешествие обратно към дома, научих новината. В града, който и двамата бяхме посетили със сигурност. Той бе дошъл тук преди двайсет и три години, а аз едва днес. Той беше дошъл за да работи, но се беше върнал, защото бе вярвал в семейството. Аз бях дошъл да се забавлявам, да опозная нов град, а сега трябваше да се върна в родината за да се сбогувам с него.

Осъзнаване

19 май 20:10

Наблюдавах огъня.

Как пламъкът облизва дърветата, съска от влагата в тях, издига се във въздуха и разпръсква топлина. Съжалявам, че не съм успял да сътворя магията на огъня, но за щастие Хонза го разпалва достатъчно за да го поддържаме няколко часа сутринта, докато закусваме. Небето се е смрачило, а огнените езици са приятна гледка след като през нощта съм се намръзнал.

Лирично отклонение 34

И всичко накрая
опира до плътта,
до материята
що повяхва,
що губи форма,
променя своя аромат.

Вкопчваме се в нея,
даваме й множество значения,
описваме я в идеали,
губим, разкъсваме
и раняваме я.
Оставаме гладни канибали,
пируваме с нея още и още,
дори да се гнусим
от нашия нещастен глад,
и накрая вием
срещу кървящата луна.

---

And everything in the end
comes to the flesh,
to the matter
that withers,
that loses shape,
changes it's smell.

We clinch to her,
we give it many meanings,
describe her in ideals,
lose, tear apart
and wound her.
We are staying hungry cannibals,
we feast with her more and more
even if we are disgusted
from our petty hunger
and in the end we holw
against the bleeding moon

Dannish beauty

11 май 23:50

"Sometimes there's so much beauty in the world, I feel like I can't take it, and my heart is just going to cave in."

Парчета

07 май 21:50

На двайсет и седем години и един ден. Това е равносметката във време. Преглеждам всичките пожелания, които съм получил, хората решили да ме поздравят, а аз за пръв път съм в чужбина, далече от най-близките си хора. И някъде там, в далечината, хората смятат, че съм порастнал, че съм възмъжал повече, защото съм пуснал брада и съм отрязал косата си, защото съм взел едно решение, което вероятно ме е променило много. И отново получавам някакви ограничения, които да ми позволят да се вместя в точно определено пространство, не повече. Или поне аз така чувствам тези коментари, всичко, което те смятат за мен. И извън всичко това си мисля, че не съм се променил, независимо колко съм порастнал. Или просто отказвам да си го призная. И вироглаво продължавам напред...

Лирично отклонение 33

Разминаване в чувства,
в думи, в разбиране,
в места, в мечти.

Разочарование от
неразбиране и повторение,
от загатнати лъжи,
от подозрение за тях дори.

Събиране в тела,
в милувки и целувки,
във въздишки
и сплетени очи.

Спокойствие в края,
в прегърнатите рамене,
в съня що не идва,
в знанието кои сме.

---

Mismatch in feelings,
in words, in understanding,
in places, in dreams.

Disappointment of
misunderstanding and repeating,
of hinted lies,
even of the suspicion about them.

Uniting in bodies,
in touches and kisses,
in sighs
and braided eyes.

Serenity in the end,
in the embraced shoulders,
in the sleep that never comes,
in the knowledge who we are.

Движение

27 април 16:37

Чудя се какво да пиша. В съзнанието ми е хаос и се опитвам да подредя мислите си. Разговори, движения, музика, безсъние и разминавания се преплитат по хаотичен начин, а резултатът е като множество партии на шах, които се развиват на една и съща дъска без да има победител. И обикновено  в такива ситуации има само губещи...

Точка от която няма връщане...

20 април 16:50

Слушам Frames - Reflections, а зад мен земята е огряна от слънцето и Марек се спуска с колелото край училището. Самото то е пълно с роднини и приятели, защото днес е денят за посещения, който е заложен в програмата. Между стените щъкат множество деца, възрастни хора, всичките усмихнати и щастливи. И всички, които имат посещение тук се радват, чета го по очите им, чувстват връзката с външния свят, която иначе е трудно да се възприеме. Аз и останалите, които нямаме посетители се шегуваме, че сме хората без семейство и седим в една редица. Докато пиша това, Марек отново се спуска с колелото, след като сме избягали преди два часа над осем километра с бързо темпо. И си мисля, колко по-приятно щеше да е, ако имахме това време и в четвъртък докато карахме  колелета до Аабенраа.

The Sparrow

It flew in unexpected. In the bus we were few people, everybody was going to work. The morning had just rose and our brains were sleeping till the moment in which it put us out of the apathy. The Sparrow. Obviously it was hiding under a seat in search for food for it's tiny body. His feathering, brownish, has been risen from the air in the lungs.

Some detours in english

Lyrical detour 1 (revelation)

It was revelation

watching how you run

under rain drops,

you romantic mine mirage.

Your dress was mottled,

giant scarlet red flowers

with unfolding cups

drinking moisture from the rain.

I stayed, hidden under shelter,

dry, distant and cold

I watched you like vision

but you didn't look at me.

You had closed eyes,

smiling, with ruffled hair.

Drop after drop

were pouring on your face,

kissing the small mole

above the left eyebrow.

The heart is beating there

seeing nymph among beech woods.

I close heavily my eyes

but you are dancing eager behind the eyelids

alas...

And I search courage in me

to leave the dry land

so we can run

in the wet forest.

Пропукване

09 април 00:20

Хващам го през кръста и със собственото си тегло го принуждавам да паднем. Усещам студената земя, която е влажна и лепкава, да се просмуква през тениската ми, но не го пускам. Извивам ръцете си и преплитам краката си за да не мърда и да се успокои. Мирише на алкохол и за пръв път го виждам толкова пиян. Студено е и започвам да треперя, но се стремя да го задържа към себе си, като майка, която не иска да пуска детето си за да не бъде наранено. Знам, че хората в такова състояние буйстват и затова го обездвижвам като професионален борец. Крайниците мми треперят от придошлия адреналин и ледения въздух. Чехлите ми са някъде на тревата. Говори без да спира, а другите са се надвесили над него и му говорят, кой на неговия език, кой на английски.

Колела

07 април 19:59

Мускулите ми треперят от напрежение, а аз стоя гол до кръста в стаята ми и гледам сивото небе навън. Все още не мога да повярвам, че съм успял да избягам десет километра с бавно темпо, по различен терен - асфалт, кал, трева, а после съм играл волейбол над час. Пред очите ми е земята, отделена на сектори от насадените дървета - свиваш в една пряка и пред теб е друга пътека, която е слята с други по-малки или по-голями, а очите ти виждат само това, което е пред тях и не знаят какво следва и как ще се завърти колелото. А аз тичам за да изпразня главата си от всички тези мисли, които напират и съжденията, идващи със съня ми. С Марек сме напред и си говорим. Радвам му се - на това, което е, на способността  му да учи езици и радостта му към живота. Говорим за планове за посещения на страните си. Аз си мисля как ми липсват планините, в които се губех за да събера мислите си, и се унасям в ритъма на тичането.

Нации

22 март 2013  21:20

Върнали сме се от Барселона едва преди няколко часа и вече всичко се е променило. На големия екран гледаме мача между Чехия и Дания, а хората, които са приятелски настроени един към друг, в момента са се хванали за гушите. Аз си пия чай и наблюдавам реакциите им. Лаерке, която се забавлява докато рисува датския флаг върху челото на Миа, а той заприличва повече на огромна мишена, отколкото на нещо друго. Марина пък също показва симпатиите си за Дания като има нарисувана на бузата си датския флаг. Когато датчаните откриват резултата в стаята се случва малка експлозия, някои кълнат, други се радват. Аз пък знам, че сме били с шест на нула Малта и се радвам. Когато мачът между чехи и датчани свършва, първите са навели глави заради загубата, Хонза псува на чешки, а Йанник и датчаните се опияняват. Започват да подмятат как ние сме следващите във вторник, защото Дания е най-добрият отбор (игнорираме Италия). Аз, от своя страна, заемам позата на родолюбец, но и наистина се радвам за играта на нашия тим, който играе със самочувствие. Съгласяваме се с Йанник, че тези два мача са били разгрявка преди битката помежду ни.

Лирично отклонение 32

И глухо, но
безжалостно руша
с викове безумни,
с чукове горящи,
стената на мойто недоволство,
що издига се високо в небесата.

И с всеки удар
виждам как хвърчат искри,
късове камък се отделят
и се хвърлям още по-лудо
в това разрушение.

Удрям аз,
доде без сили не остана,
и с потните си длани
разтривам своите очи,
които невярващо и с ужас
откриват, че съградил съм
стена по-висока и дебела
от преди.

- - -

And silently , but
without pity I demolish,
with mindless cries,
with hammers burning,
the wall of my discontentment,
which rises high in the skies.

And with every blow
I see how the sparks fly
pieces of stone released
and I charge myself even more madly
in that destruction.

I'm hitting
till I have no strength left
and with my sweaty hands
I rub my eyes,
which faithlessly and with horror
find that I have build
a wall higher and thicker
than before.

Барселона-а-а-а-а

18 март 2013 Логумклостер

Събуждам се сутринта премръзнал, а навън е виелица. Минус пет или шест градуса, навявания от сняг, ужасно време. Едвам се размърдвам в леглото, гледам часовника на телефона и се радвам, защото след десетина часа ще сме в Барселона. С Йанник ставаме за да дооправим част от багажа си, да ядем и да си направим сандвичи за из път. Защото е дошъл перфектния ден от престоя ни тук, а именно пътуването до Барселона. 

Езици

16.03 9:40

Гласът на Трейси Чапман се лее от колоните, които не са усилени много, защото другите спят. Аз съм буден от два  часа и броя времето до свършването на пералнята, която съм пуснал долу. Целият й дебютен албум. През Youtube. Слушам думите, които говори, чакането за революция и усещам студа в гърба си. Прозорците не са уплътнени добре, той се просмуква в дървото и стига в стаята. Навън вали сняг, а възрастна жена в зелено палто развежда кучето си. Йанник вероятно се е събудил някъде по това време в града, където е отишъл, а аз съм сам в стаята си. И е меланхолично. 

Лирично отклонение 31 (Dusty footsteps)

Думите превръщат се
в стъпки прашни
щом няма кръв във тях,
изричани безбройно
и страстно в самота,
изписани с нули и едно
щом телата са далеч.

И копаем в тях,
за да намерим  утеха,
но вместо това намираме тъга
и продължаваме да говорим
за да запълним с кръв
праха във тях.

---

The words turns
into dusty footsteps
when there is no blood in them,
said countless times
and passionately in loneliness
written with zeros and one
when the bodies are far away.

And we dig in them
to find comfort
but instead we find sadness
and we continue to talk
to fill with blood
the dust in them.

Разпокъсаност

09.03 11:17

"O.k., give it to me!", Томас се провиква сред шумотевицата до главата ми, докато съм барман на поредното петъчно парти, а аз му подавам йегебомбата (шот йегермайстер заедно с малко енергийна напитка). Той крещи радостно, обръща пластмасовата чаша, а аз си отбелязвам, че пак не съм направил добър шот, защото двете напитки са се смесили малко преди да съм му го дал.

Лирично отклонение 30 (In the dark)

Стоим с въпросите зададени,
отекващи глухо в нощта,
устни се прехапват
в грешен плам,
а очите блуждаят по телата
в дрехи черни.
Ръце докосват се в мрак,
свиват се в юмрук от страх,
душите чакат отговори еднозначни,
а истината все така е в мрак.
Плам разкъсва ни сърцата,
но ужас заковава длани и крака,
и мърморим в мрака бял
на единичното легло
греховни съмнения
и разкаяния дори...

---

We stand with questions asked,
bashing hollow in the night.
Lips bite each other
in sinful fervor,
and eyes wilder on the bodies
in dresses black.
Hands touches in the darkness,
bent themselves in fist of fear,
spirits waiting one way answers,
and the truth still lies in the dark.
Fire tears up the hearts,
but horror nails feet and hands
and we mumble in the white mirk
of the single bed
sinful doubts
and confessions nay...

Застиване

03.03.2013 10:27

Стоя изправен, с хавлията около кръста ми, дръпнал съм пердето, а ръката е на гърдите ми. В стаята звучи националния химн. 135 години от освобождението ни. А аз съм в друга страна и се боря със собствени демони, защото те идват без да питат и с осъзнаването на откъснатостта от хората, които са правили живота ми досега, се чудя как мога да поема нататък. Всеки ми казва, че четири месеца не са много време, но всъщност те са ужасно много време. Щом вече един месец ми се струва вечност и усещам как изпускам контакта с хората около мен, защото ме е хванало ежедневието на училището и моите мисли се обгръщат от ставащото тук, което всъщност само по себе си не е много, но се превръща в първостепенна важност, защото не мога да съм откъснат едновременно телом и духом, не е редно и чувствам, че докато го правя съм непълноценен както за другите, така и за себе си.

Сутрешни сбирки

19.02.2013 8:55

Торбен води сутрешната сбирка във вторник. Темата му е "Погребение", защото говори за тъста си, който е починал, а днес е неговото погребение. Започва с цитат от Гьоте, онзи за хубавата песен, приятната картина, стихотворението и смислените думи.

Лирично отклонение 29 (I come from a shitty little place)

Gas station, trash box, unknown mother,
adopted, abandon, poor, bored, working

Wild, closed, boy, girl,
T-shirt, dreams, risk,
food, time, weather, education.

Cars, vegetables, book, money,
search, parents, disappointment, success

Highway, autumn, blood, forest,
concrete, scar, comic, coffee,
gifts, sins,
Carl

(random words from a lecture)

Из влажна Дания

Изглеждам най-непрофесионален от всички. С къси панталони, карирана риза и някакви вече разпадащи се маратонки. Естествено, че нямам особеено какво да правя в неделя, пък и съм се запуснал от тъпченето и пиенето тук, затова решавам да бягам заедно с другите. Сигне (г-то е нямо) ме поглежда, попипва ризата и казва, че не мога да бягам така облечен. Нана отговаря, че всеки решава да бяга както си иска. Марек, Хонза (чието име постоянно произнасям с "р" накрая, не знам защо), Сигне и Стине са в спортни екипи, удобни обувки, а моята дясна маратонка опасно се е разлепила в предната си част. И въпреки това имам нужда...

Шест километра. Толкова е приблизителната дължина, която ми казва Нана. А аз и в най-добрите периоди съм бягал най-много четири и половина...

Лирично отклонение 28

Човекът, що се смее
крие се под маска
порцеланена.
Но с пукнатини
покрита тя е
от край до край
като паяжина малка,
издълбана от сълзи кървящи..

The man who laughs
is hiding under mask
of clay
But with cracks
is covered underneath
from side to side
as small spiders' web
carved from the bloody tears

Меланхолия

16 февруари, 10:10

-Стефан Стоичкоов!

Йанник, моят съквартирант, протяга трудно ръка изпод завивките, стегната в твърд юмрук, в моя чест. Той тепърва се разбужда след петъчното разбиване, традиционно за това място. Аз от своя страна се опитвам да си събера мислите, не защото съм пил много, а заради титаничното хъркане на Яник, което  сякаш се усилва от дървената ламперия на леглото му. За пръв път го чух в 8:30 когато тренираният ми организъм се разбуди след абсолютно налудничав сън, а умът ми агонизиращо откри тази симфония на ужаса. Все още се опитвам да си възпроизведа съня, в който се биех до смърт с един от чехите, Матош, но не с ръце, а с крака, после се обичахме като най-добри приятели, Стине ми обясняваше някакви лирични неща на датски. Спал съм само три часа и нещо преди това събуждане но успявам въпреки цялата дърводелска работа да заспя отново за час и нещо.

Наблюдавам

08.02.2013

Сутринта, загърнат в шубата си разглеждам стените на залата. Готическите арки и сводове, червените тухли, които са гланцирани на места, на други не. Сводовете са оцветени в бяло, а колоните преминават в него като пръсти заровили се в косата. Жената долу, облечена в обикновени дрехи, говори на датски и нищо не й разбирам. Нещо, което за някакъв гълъб, притча за сутрешното събиране, но като гледам лицата и на останалите в моя курс, които са датчани виждам, че и те не са впечатлени. Лаеге се навежда и ми казва, че й е скучно. Аз пък си нямам идея за какво иде реч, но всеки нов лист и монотонното говорене ми напомнят за приказка безкрай. Съсредоточавам се върху архитектурата на манастира, който ден или два по-рано с Хонза посетихме на разходка за града, но тя е типично по готически оскъдна. И въпреки това е уютно с витражите, арковидните прозорци, топлия тухлен цвят. В такива моменти осъзнавам как хората тук ценят тази, да я наречен литургия, пеенето сутрин, което им напомня за хубавите неща, че те самите могат да са добри, позитивността на света. Срещу мен гледам възрастният човек, който при храненето е с треперещи ръце, гледа навъсено и всичко останало, но тук дори още преди да сме влезли в залата започва да си припява, а вътре осъзнавам колко е хубав и приятен гласът му - плътен, дълбок и топъл. А междувременно аз стискам "библията" и си мънкам под носа...

Лирично отклонение 27

Къде си?
Нима скиташ някъде
по улиците на града чужд,
или се бориш с меланхолия
от липсата на близките,
които на стотици километри
някъде зад теб?
Или се чудиш какво
следващия завой ще ти покаже?
Не мисли,
а гледай,
не тъжи,
усмихвай се,
защото с
теб далече сме,
но това не ни разделя,
а вкопчването в мига,
който е на улиците стари,
под лампата жълтееща,
а не в тези чужди градове.
И въпреки това
представям си усмивката ти,
която носи твоята свобода,
нима не заслужава
да лъщи тя дори и в
чуждестранната мъгла..

Пътищата към Логумклостер

Пътуването

1 февруари, 15:26, България (част от това е написана по време на пътя)

Вече съм потеглил, но очите ми парят, защото не могат да понесат емоцията. Всички тези хора, които дойдоха до гарата, а и всички, които желаеха, но не можеха.

Фрагмент 4

Будя се...

Навън е тъмно и след малко пак се унасям в несигурни сънища. Или сядам на леглото, гледам светещите прозорци на близките блокове и си мисля колко студено е в стаята. Понякога ми се пуши. Не от нужда, а от нервност. Усещам онази паника на наближаващото пътуване и колкото и да се опитвам да съм спокоен няма как. Прехвърлям наум всичко онова, което трябва да свърша в оставащите часове и дни, думите, които да кажа, целувките за крадене и даване, онези малки моменти на близост. Еуфорията е заменена от лека меланхолия - всички тези приятели и хора, които няма да видя през това време и се надпреварват да ме видят преди да замина, всички те са корени, които ми напомнят откъде тръгвам и къде искам да се върна. И в този момент откривам, че аз имам корени и те са здрави, силни, със сок, който влива в мен земя, въздух, вода. И заедно с тях се прокрадва тъгата, че няма да получавам тези неща толкова време в себе си. Противно на логиката, противно на всичко, което чувствам иначе - жаждата за бягство, нуждата да сменя средата, да опозная културата. Сякаш това не са просто четири месеца, а четири години, четири десетилетия. И времето и пространството ще се размият до степен, в която няма да знам какво наистина е станало, случилото се докато ме няма. Чувам котаракът ми да дращи по вратата, на щрек, че съм се събудил и желаещ да се намести на покривките до мен, да се отърка и да ме души в шест сутринта. Това няма да го има следващите месеци и знам, че и двамата ще плачем че другия го няма. И отново си повтарям, че това са просто четири или пет месеца, че това си заслужава. Или приятелят, който си няма друг, който ще си говори сам и ще се чуди с кой да сподели ако нещо не е наред. Родителите, които са сами в сивотата на ежедневието. Жената, която няма да целувам през това време. Дишам и си повтарям, че това са просто няколко месеца. Дишам и се възпирам срещу страховете ми дори и сега, когато Рубикон е преминат и жребият е хвърлен. Защото всичко се е вплело в гордиев възел и разрезът му носи необходимата доза болка, необходимото познание за теб самия. И мислено си стягам багажа и сърцето ми бие в гърдите, лудо и неумолимо, иска да изхвърчи, но накъде. Рубикон е преминат и аз отново лягам, отново заспивам. Отказът не е невъзможен, съзнавам го дори и сега, но е неблагороден, параноичен и жалък, обиждащ. Както за мен, така и за всичките ми корени. И заради тях отново затварям очи, сънувам мрак и се будя готов за битка със сивотата на превзелото ме ежедневие. Защото заминаването е за четири месеца. Малко или много, но необходими за всички четири месеца. Най-вече за мен.

О, златно небе,
къде залязват твоите пурпурни сълзи?
Нима облаците ти те крият,
старателно да пазят твойта тайна?

Фрагмент 3

Отново зимата е в странно настроение. Мисля си, че вероятно е влюбена с цялата тази кишавост, плюс десет градуса, топло слънце. Лошото е, че тази януарска романтика ще зарази природата и ако февруари е кисел както миналата година много дървета ще бъдат попарени от студените му ласки, с които той ще се опита да стопли своето собствено коравосърдечно двайсетинеколкодневно сърце. Но сега януари се лигави, топли с къси лъчи, които правят сенките дълги и аз се размотавам по тениска, по коравата тениска с кости и дракони, защото съм голяма работа, на цели двайсет и шест години, а в ушите ми бичи някаква музика. Нищо, че косата ми е рошава, защото сутринта тя си игра със сешоара върху главата ми. Мисля върху това, върху тези нейни жестове в играта и се усмихвам, фантазирам...

В такива моменти на странно време, на необичайност, съм забелязал, че светлината променя възприятията. Сякаш то се отразява на мозъка и ти виждаш нещата от друг ъгъл, откриваш тайни почерци и като един Белбо съм готов да направя една книга за тайните общества. Мисля си, че съм умен, мисля си много неща, но просто наблюдавам, воайорствам за скритите жестове, които говорят за история.

Хемингуейски неволи (уж)

Събуждам се трудно въпреки алармата. Започва инструментала на Palaces of Montezuma. Часът е седем сутринта и навън е тъмно. Акордът е вдъхновяващ, но въпреки това аз се протягам и лениво изключвам звъненето, продължавам да се въртя и се унасям за петнайсетина минути. Отварям очи и се въртя в леглото, превръщайки се в пашкул от одеало и юрган, а навън прозореца е заскрежен, Витоша е скрита от омарата на снежната мъгла и с мъка се опитвам да стана. Преди не бих имал подобен проблем, но го отдавам на няколко неща. Вероятно е това, че вече не работя, тялото ми го осъзнава и иска да си почине, казва ми "Пич, има време, полежи, планината няма да избяга...", но аз тръскам глава и сядам на леглото. Но всъщност знам, че причината е факта, че обичам и то споделено. Забелязал съм, че влюбеният човек се разтапя, той се превръща в мека материя, която те обгръща и цялата му енергия е отнесена към това, към превръщането му в одеало за теб. И естествено аз не отивам твърде далеч от това, а си мисля, че в момента ми се иска да я целуна. Коварна сладка мисъл, която ме разсейва от целта за деня. Ставам и се събуждам под душа с вряща вода.

Лирично отклонение 26 (за С.И.)

Тя ми подари думи,
нейни думи,
каквито друг не ми е давал.
Думи носещи
страхове,
жажда, откровения,
въпроси.

И аз ги препрочитам,
с живия им почерк
върху плътната хартия,
следя извивките на линията,
образите, които виждам
отвъд гласни и съгласни,
усещайки как въпросите
отекват тежко върху мен,
със звука на очакването,
с мелодията на идваща вълна,
която знам, че ще ме отнесе
ако не се вкопча в тялото й.

И знам, че няма как да дам
отговорите, които търси,
защото сам аз нося страхове сходни,
терзания, въпроси.
Но знам, че с готовност
дал бих в ръцете й ножица остра
за да отреже моята коса
независимо колко скъпа ми е тя...