Присъствие (Presence)

Сграбчвам с шепата си малко пръст и я хвърлям върху капака на ковчега. Той е на дъното на гроба, който помещава тленните останки на няколко от рода Касеви, а червеникавочерния му цвят контрастира с кафявата пръст и подаващите се корени. Някакъв вид поредно сбогуване или просто сблъскване с реалността на смъртта му.  Сякаш не присъствам там, защото не усещам тялото си там. Все едно съм просто зрение, което отразява случващото се. Мозъкът ми си припомня всичко, което се е случило до този момент. И се изненадва, че са минали едва три дни. И колко е сюреалистично.

В главата ми се отпечатва образа на масата когато търсихме определени неща с чичо ми в къщата. Когато погледнах масата времето спря, започна да се удължава по правата на настоящето. Един прост миг на съзерцание, който говореше толкова много. Върху мръсната покривка стоеше отворената табакера, направена от издраскана медна сплав, а в нея имаше четири свити цигари. Запалката стоеше отстрани до нея, а пепелникът, подобно на конфигурация в шаха, бе пред тях. Точно както ги държеше когато бях при него. Представям си как с потъмнелите си пръсти взима цигара от там и я пали, вдишва и издишва. А ето ги сега, стоят там, а него го няма. Гледам и диванът на който спеше, направен така че да се обляга докато пуши. Мръсната възглавница, платът на която се е скъсал, одеалото, което покрива дивана. И светлината в приземния етаж е същата. Гледам наоколо и ми иде да плача. Осъзнавам, че се надявам всеки момент да се върне, а просто е оставил цигарите си, отишъл е да пазарува или нещо такова. Правя няколко крачки из стаята и виждам петното на пода. Може би е кръв? Червенее ми на кафеникавата светлина, но може и да си втълпявам. И все пак си припомням, че в последната си седмица е храчил кръв. Но се надявам наистина да се появи. А стаята е като "Мария Селест"...

Гледам хората около гроба. Попът, който пее молитвата, циганите-гробари, които нарушават ритуалността с подготовката си да спуснат ковчега вътре. До мен е чичо ми, майка ми е отстрани, а всички, които го изпращат са твърде далеч. Усещам, че изпитвам някакъв тайнствен гняв към божия човек, който е пред очите ми. Баща ми не беше кръстен, не беше религиозен в смисъла на доктрината. Беше вярващ по свой си начин. Гледам отчето, който е с куфарче в което носи принадлежностите си. Бизнес свещеник. Мисля си как ни следваше след катафалката и казваше на чичо ми "Да изпратим починалия с молитва!". Знам, че ще иска пари. Знам и че не искам да му дам. Гробарите също ще искат пари, а надгробната плоча с имената на Касеви е на земята, отчупена. Пречила им. Ще искат пари и да я оправят. Всички искат пари от опечалените. Искат пари от смърт за да живеят. Аз не искам да им давам пари. Предпочитам просто после да ги дам на чичо ми, а той да им даде бакшишите за да кажат "Бог да го прости!"

Влизаме с чичо ми при аранжора. Човекът излиза с дълга синя работна престилка. Възрастен, плешив и с дебели гривни на ръцете. В помещението е и татко или поне неговата обвивка, която е останала. Той е в ковчега си, капакът го покрива, а в един процеп се показва одеалото, което чичо ми е донесъл. Аз държа в ръцете си плик, в който има кърпа, хавлия, погребалното покривало, една пиринчена халка и нищо друго. Мъжът вдига капака и аз го виждам за първи път. За първи път от раздялата ни. Гладко избръснат, даже си личат няколко места където ръката е трепнала. Както сам би се обръснал. Вероятно е подстриган леко с машинка. Облечен е с дънкова риза, панталон и червеникави мокасини. От него лъха студа на хладилната камера. Гледам ръцете му, а пръстите са започнали да се изпиват по типично мъртвешки начин с ноктите, които приличат повече на нещо чудовищно отколкото човешко. Съсредоточавам се върху лицето, което е като заспало, но в устните му, в тяхното положение има нещо странно, неестествено. Сякаш се усмихва тъжно, с крайчетата отпуснати надолу, и в особения цвят на кожата му, има нещо, което ми напомня на клип с Фреди Меркюри. Толкова странно. Спомням си за раздялата ни, когато заминавах за Дания, а той бе с онази набола брада, същински Хемингуей, който е уморен от живота, но се радва, че детето му се въвлича в едно приключение. Тогава носеше вехто долнище на анцуг, дебелото си шушляково яке и вероятно два пуловера. Пушеше. Махаше за сбогом. А ето го сега тук, елегантен и спокоен, спящ. Усещам, че чичо ми е зад гърба. Знам, че той се разстройва докато го гледа и му казвам да излезе, да отиде при майка, а аз ще остана насаме с него. Аранжорът отива за да вземе цветята, а след това го наблюдавам как работи. Безчувствено, с професионализъм. Разполага покривалото, защипва го с габъри, мести ръцете, главата, след това ги връща в нормално положение. Накъсва цветята и ги разполага около тялото за да прилича на един огромен венец. Тишината е жестока, мисля, че дори и татко го осъзнава и се опитвам да променя това с въпроси към аранжора. Питам от колко време работи това, а в отговор получавам тирада за лошотията на капиталистическия свят и промените в България. Донякъде по вкуса на татко. Даже съм благодарен на човека за тази тирада. След това обаче влизат различни хора, които да го питат разни глупости, а той забравя, че един от близките е тук, говори без уважение, за него това е просто ежедневна работа. Всъщност го разбирам. Накрая му давам още десет лева отгоре на сумата, която е казал, заради професионализма и тирадата.

В ритуалната зала слушам думите на жената, облечена в черно, и изтръпвам. Професионална реч, говореща как скърбим, колко празнота е оставил в душите ни починалия, реч, която би се харесала на много хора, но не и на мен. Това не е реч за баща ми, не е реч, която да опише буйния му нрав, жаждата за живот, която го изгаряше и правеше това, което е. Речта, която аз бих казал за него, но не ми дават възможност. Стоя и в мислите ми прескачат всички хора, които заведох до прощалната и думите, които казаха за него. За мен това е неговата реч, техните думи. След това се нареждам от другата му страна и заедно с чичо ми приемам съболезнованията на останалите. Тони плаче с истински сълзи, той обичаше тарикатлъка в него. Много от хората не ги познавам, виждал съм ги просто тук и там, но и те плачат с много сълзи. Аз се обвинявам, че не мога да плача. Докато чакаме катафалката стоя пред него, пазя го да не би нещо да се случи, някой да наруши неговия вечен сън. Чичо сяда, а аз изучавам лицето на баща си. Кожата се е запотила и покрила с мънички капки вода. Когато минавах от другата му страна го целунах по челото, влажно и студено, и устните ми изтръпнаха. Казвам си, че това не е той, че той е в душите ни.

Гробарите не изчакват пръстта, която съм хвърлил да удари ковчега. Вече са грабнали лопатите и работят чевръсто. Пръстта покрива капака, а аз гледам урната и торбата с кости в ляво от мен. Излизам от парцела, а небето нагоре е слънчево. Сякаш ми се усмихва. И аз му се усмихвам в отговор.

-

I grab with my hand some soil and I throw it on the cover of the coffin. It's on the bottom of the grave, which holds the mortal remains of several from the Kasev's clan, and it's reddish black color is contrasting with the brown dirt and the roots that are laying out. Some kind of another farewell or just encounter with the reality of his death. It's like I'm not there, because I don't feel my body there. Like I'm just sight, which is broadcasting what's happening. My brain recollects everything that had happened till this moment. And it's surprised that it's only three days that have passed. And how surreal it is.

In my head is printed the image of the table when we searched for certain things with my uncle in the house. When I looked at the table the time stopped, started to extend itself on the line of the present. One simple moment of observation, which was telling so much. On the dirty table cloth was standing the open cigarette case, made from scratched copper alloy, and in it were four handmade cigarettes. The lighter was laying aside it and the ashtray, like a configuration in the chess, was in front of them. The same way he was keeping them when I with him. I'm imagining how, with his darkened fingers, he is taking a cigarette from there, lights it up, inhale and exhale. And there are they now, they are standing there, but he is gone. I watch also the sofa, that he was sleeping on, made that way so he can lean while he is smoking. The dirty pillow, the cloth of which had been thorn, the blanket that covers the sofa. And the light in the ground floor is the same. I'm looking around and I'm about to cry. I'm realizing that I'm hoping that in the next moment he'll be back, he has just left his cigarettes, he went to buy something or something like that. I made few steps around the room and I see the spot on the floor. Maybe it's blood? It's reddish to me on the brownish light, but it's possible to instill that. But still I'm remembering that in his last week he had spitted blood. But I'm hoping that he'll show himself for real. And the room is like "Mary Celeste" ...

I'm looking the people around the grave. The priest, who is singing the prayer, the gypsy gravediggers, who are violating the rituality with their preparation to lower the coffin inside. Next to me is my uncle, my mother is aside, and all those, who are sending him out, are too far away. I sense that I'm feeling some secret anger towards the holy man, who is in front of my eyes. My father wasn't baptized, he wasn't religious in the sense of the canon. He was a believer in his own way. I look the Father, who is with a briefcase in which he is carrying his belongings. A business priest. I'm thinking how he was following us after the death car and was saying to my uncle "Let sent the passed away person with a prayer!". I know that he'll ask for money. I know that I don't want to give any to him. The gravediggers also will ask for money, and the gravestone with the names of the Kasevi's clan is on the ground, broken down. It was hindering them. They will want money to fix it too. All ask money from the grieving. They

want money from death to live. I don't want to give them money. I'm preferring to give them afterward to my uncle and he to give them the tips so they'll say "God rest his soul!".

With my uncle are going to the decorator. The man gets out with long blue work apron. Old, baldy and with thick bracelets on his arms. In the room is also dad or at least his shell, which has left. He is in the coffin, the cover is hiding him, and in one opening is seen the blanket, that my uncle had brought. I'm holding in my hands a bag, in which there is a handkerchief, a towel, the burial shroud, a brass ring and nothing else. The man lifts the cover and I see him for the first time. For the first time since our parting. Clean shaved, even can be seen the few place where the hand had trembled. As if he has shaved by himself. He has probably been haircut slightly with a machine. He is dressed in a jeans shirt, trousers and reddish moccasins. From him is emanating the cold of the refrigeratory. I look at his hand, and the fingers had begun to drain by some typically deathly way with the nails, which are more like something monstrous than human. I'm concentrating on the face, which is like asleep, but in his lips, in their position is something strange, unnatural. It's like he is smiling sad, with the ends limping downside, and in the peculiar color of his skin is something that reminds me of a video with Freddie Mercury. So strange. I'm remembering our parting, when I was leaving for Denmark, and he was with that stubble beard, a real Hemingway, who is tired from life, but is happy that his kid is drawn in an adventure. Then he was wearing a worn out tracksuit, his thick winter coat and probably two sweaters. He was smoking. Waving for farewell. And here is he now, elegant and calm, sleeping. I sense that my uncle is behind my back. I know that he's getting upset while he is watching him, so I tell him to go out, to go to my mother and that I'll stay alone with him. The decorator goes to take the flowers and afterwards I observe him how is working. Emotionless, with professionalism. He sets the shroud, fix it with pins, moves the hands, the head and then brings them back in the normal position. He tears the flowers and places them around the body so it will look like one big wreath. The silence is mean, I think that even that realizes that and I try to change that with questions to the decorator. I ask him how long he has been working that and in answer I receive a tirade about the badness of the capitalist world and the changes in Bulgaria. Somehow on dad's taste. I'm even grateful to the person for this tirade. But afterwards different people enter, who ask him some bullshit, and he is forgetting that one of the relatives is here, speaking without respect, for him it's everyday work. Actually I understand him. At the end I give him ten leva above the sum, that he told me, because of the professionalism and the tirade.

In the ritual hall I listen to the words of the woman, dressed in black, and I shudder. Professional speech, saying how we mourn, how much emptiness has left the died person in our souls, speech, that would have been liked by many people, but not by me. This is not a speech for my father, it's not a speech, that can describe his wild temper, thirst for life, that was burning him and made him what he is. The speech that I would say for him, but they don't give me chance. I'm standing and in my thoughts are moving all the people I took to the farewell room and the words they say about him. For me this is his speech, their words. After that I line on his other side and together with my uncle I receive the condolences of the rest. Toni cries with real tears, he loved the smart ass in him. I don't know many of the people, I've just seen them here and there, but they are also crying with lots of tears. I blame myself that I can't cry. While we are waiting for the death car, I stand in front of him, I'm guarding so nothing would happen to him, someone to disturb his eternal sleep. Uncle sits and I'm studying the face of my father. The skin has gotten sweaty and is covered with tiny drops of water. When I was passing on his other side I kissed him on the forehead, wet and cold, and my lips shuddered. I say to myself that this isn't he, that he is in our souls.

The gravediggers don't wait the soil that I have thrown to hit the coffin. They have taken the shovels and work fast. The dirt is covering the cover and I look at the urn and the bag with bones on my left. I get out of the plot and the sky above is sunny. Like it's smiling to me. And I smile to it in answer.