Сбогуване (Farewell)

Берлин...

Там, където трябваше да започне моето европейско пътешествие обратно към дома, научих новината. В града, който и двамата бяхме посетили със сигурност. Той бе дошъл тук преди двайсет и три години, а аз едва днес. Той беше дошъл за да работи, но се беше върнал, защото бе вярвал в семейството. Аз бях дошъл да се забавлявам, да опозная нов град, а сега трябваше да се върна в родината за да се сбогувам с него.

Надявах се градът да се превърне в нова тема за нас, той ще ми разкаже какво е видял там тогава, а аз ще му разкажа за моите преживелици. И ще имаме какво да си говорим, ще му разказвам за Дания, ще се смеем и ще пием бира, студена бира на двора, а Сара ще маха с опашка. А сега ще трябва да си представям какво би могло да бъде, докато го полагат в земята, а аз пия глътка вино за паметта му.

Мисля си за всичко, което ми е казвал. Добро и лошо. Полезно и вредно. Нещата, които го правеха бащата, който имах.

Майка ми каза, че трябва да съм силен. И онова усещане, което понякога ме обхващаше в Дания, се завърна с пълна сила. Усещането, че той премълчава нещо когато се чуем по скайп, че се опитва да бъде какъвто е  винаги – малко хаплив, много хаплив или просто обичлив, за да не се тревожа. “Нека да си попътува” е бил казал на чичо ми.

Представям си го в болничната стая – сам, единствен сред белите стени и завивките, с хората, които  са имали значение за него, далече, твърде далече. И ми иде да плача, че съм бил в Дания, а не до него. И се ядосвам, че не е казал или направил нищо по-рано. Мисля си, че това е типичната негова черта. Винаги е бил толкова саможив и толкова жаден за любов, че в конфликта между двете, винаги раняваше хората около себе си.

Какво ли си е мислил? Надявам се в последните си мигове да е преценил, че животът му е имал смисъл, че е направил нещо добро! Надявам се да съм го карал да се усмихне. Надявам се да не го е боляло. Надявам се на минали неща.

Стените ме побъркват. Малката стая, която трябваше да е дом за мен два дни ме притиска. Опитвам се да плача, а не мога. Очите ми просто се навлажняват и дотам.

Колко неща не успях да му кажа?!

Обличам се бързо, взимам камерата и музиката си, и излизам. Трябва да дишам.

Вървя бързо и в главата ми е онова изречение, което винаги повтаряше - “Животът е пред теб, не е пред мен. Пред е мен е само малко живот.” Удря ме като мачете и ме хваща главоболието. Дали не е предчувствал това. Казваше често, когато бе подпийнал, че ще се мре, но не му вярвах. Дух като неговия не можеше да умре. Но дали не се пречупи.

Слизам от метрото и единствената ми мисъл е,  че искам да открия Берлин, да видя неща, които и той вероятно е видял. Забележителности, символи за свобода, за нови възможности,  за нещата, които той не е имал на моята възраст. Обикалям, не слагам слушалките, опитвам се да хвана атмосферата на града. Дали на този ъгъл не е продавал някакви вещи? Или пък е спал на тази гара? Обикалям докато не започвам да се чувствам гроги. А съзнанието ми се е изпразнило за минута, две.

“Никога не подхождай към една жена със страх!”

Мисля, че това е най-важният му съвет към мен. Да не ме е страх да обичам, защото любовта е навсякъде. И ми се иска да му кажа, че съм последвал съвета му, че съм рискувал, че съм се влюбвал без да ме е страх. Дори и когато знам, че няма бъдеще или то е неизвестно. И това те опиянява, дава ти криле или те събаря. Забравяш за последствия, за хора, за всичко. И се чувстваш жив. Сега мога да кажа със сигурност, че го разбирам в този му съвет. И си спомням като ми е разказвал за това как е обичал.

Иска ми се да му разкажа толкова много, да се бях държал по-добре, да се разбирахме по-добре. Но се надявам, че той ще ми прости.
И ето ме отново в Берлин, в метрото, мислейки си какво сме правили заедно. Нещата, които правят баща и син. И откривам, че не са много, но и ние бяхме баща и син, които трябваше да бъдем. Ще го запомня с много други неща, с много моменти на емоционални изблици, с разговорите ни за литература, за споровете ни, за мечтите ни да пътуваме.

И ето че сега и двамата поемаме по нови пътеки, но за съжаление няма да можем да говорим за тях, просто ще се надяваме и двамата да сме добре. Аз ще се надявам той да е добре. Където и да се намира. Защото въпреки всичко винаги ще го обичам...

-

Berlin...

There, where should have been the beginning of my european trip back to home, I learned the news. In the city, which we both had certainly visited. He came here twenty three years ago and I just today. He had come to work, but he went back , because he was believing in the family. I had come here to have fun, but now I have to go back to my country to say farewell to him.

I hoped the city to become a new topic for us, he would tell me what he have seen then there and I would tell him about my experiences. And we would have something to talk about, I would tell him about Denmark, we will laugh and will drink beer, cold beer in the yard, and Sara will wave with her tail. And now I have to imagine what could it have been, while he is putted in the ground and I'm drinking a sip of wine for his memory.

I think about everything that he had said to me. Good and bad. Useful and damaging. The things that made him the father I had.

My mother said that I have to be strong. And that feeling, which sometimes grabbed  me in Denmark, returned with full power. The feeling that he isn't telling something when we talk on Skype, that he tries to be what he always is – I bit bitter sharp, a lot of bitter sharpness, or just loving, so I wouldn't worry. “Let he have some travels around.” he had said to my uncle.

I'm imagining him in the hospital room – alone, the only one between the white walls and sheets, with the people who had value for him, away, too far away. And I'm going to cry that I've been to Denmark and not near him. And I'm angry that he didn't say or do something earlier. I think that is a typical feature of his. He was always so reclusive and so hungry for love, that in the conflict between the two, he always hurt the people around himself.

What he have been thinking about? I hope that in his last moments he had valued that his life had meaning, that he had done something good. I hope that I've made him smile. I hope that it didn't hurt him. I hope for thing that have passed.

The walls are making me crazy. The small room that had to be home for me for two days is pressuring me. I try to cry, but I can't . My eyes just get wet and that's it.

How many things I haven't manage to tell him?!

I dress myself fast, I'm taking my camera and music, and went out. I need to breathe.

I walk fast and in my head is that sentence that he always was repeating - “The  life is ahead of you, it's not ahead of me. Ahead of me is just a little bit of life.” It hits me like machete and the headache gets me. Was he sensing that. He said often, when he was tipsy, that there will be dying, but I didn't believe him. Spirit like his couldn't die. But didn't it crack?

I'm steping down from the subway and my only thought is, that I want to find Berlin, to see the things, which probably have also seen. The main sights, symbols for freedom, for new opportunities, for the things he didn't have on my age. I wander around, I don't put my headphones on, I'm trying to caught the atmosphere of the city. Have he been selling some things on that corner? Or he had been sleeping in this station? I wander around till I'm starting to fell awfully tired. And my mind is empty for minute or two.

“Never approach to a woman with fear!”

I think that is his most important advice to me. Not to be afraid to love, because love is everywhere. And I want to tell him that I've risked, I have fallen in love without being afraid. Even when I knew that there is no future or it's uncertain. And that is making you drunk, gives you wings or crumbles you down. You forget about cosiquences, about people, about everything. And you feel alive. Now I can tell certainly that I understand him in that advice of his. And I remember when he was telling me about how he had loved.

I wish to tell him so much, that I had behaved better, that we had been understanding each other better. But I hope that he will forgive me. And here I'm again in Berlin, in the subway, thinking what we have done together. The things that made father and son. And I find out that they are now many, but still we were the father and son ,who we had to be. I'll remember him with many other things, with many moments of emotional eruptions, with the talks about literature, for our argues, for our dreams to travel.

And here is it now that we both takee on new roads, but sadly we wouldn't be able to talk about them, we'll be just hoping that both of us are good. I'll hope that he is well. Wherever he is. Because no matter everything I will always love him.