Осъзнаване

19 май 20:10

Наблюдавах огъня.

Как пламъкът облизва дърветата, съска от влагата в тях, издига се във въздуха и разпръсква топлина. Съжалявам, че не съм успял да сътворя магията на огъня, но за щастие Хонза го разпалва достатъчно за да го поддържаме няколко часа сутринта, докато закусваме. Небето се е смрачило, а огнените езици са приятна гледка след като през нощта съм се намръзнал.

Къмпингуване в Дания. Едно от последните интересни неща, които ще направя в тази страна. И си мисля как ми остават едва тринайсет дни, а искам да разбера толкова много, да кажа толкова много. Кхадер се е настанил срещу мен, току що се е разбудил, и разказва как се е завил с одеалото щом е започнало да вали. Всички сме малко или много схванати, но се чувстваме приятно и закусваме - попара, катък, наденици, пием горещ шоколад и чай от ябълки, който Майа е направила. Аз гледам типи-то, което ни беше подслонило през нощта и си мисля как  това за тях е див живот, а за мен е нещо нормално. И все пак се чувствам толкова уютно, обграден от дърветата, със смеха на другите около мен. Разкършвам се и се радвам, че заради студа се бяхме притиснали в спалните си чували. А сега сме се вгледали в огъня, който ни сплотява.
Както вчера когато Хонза извади китарата и започна да пее, а заради падащите температури се бяхме сгушили около спасителната топлина, въртяхме бутилка с уиски, а въздухът се огласяше от крясъците на птиците. Смеем се. Земята е влажна. Нана приглася на Хонза, а Матош и Кхадер свирят на барабани. От време на време аз се включвам с хармоника. Може би бе по-добре, че останахме по-малко хора. Типито е малко и щеше да е наистина тясно. Пред очите ми са Мажд и Луиса, които казват на Нана, че не искат да дойдат - той, защото иска да купонясва, а тя, защото мисли, че няма да си изкара добре. Не разбирам Нана защо се пали толкова - наистина е неприятно да го разбереш в последния момент, но им влизам в положението, особено на Мажд. "Това са последните ми два уикенда тук и искам да ги изкарам в училището, да не изпускам нищо тук!". Това са думите му и те подчертават надигащото се настроение. Една меланхолия, че нещата отиват към логичния си край.

16 май

Осъзнавам че ми остават едва две седмици тук, когато Ниелс ни раздава програмата за тях. Двуседмично предизвестие. Държа двата листа в ръката си и си мислля колко тъга се съдържа в тях. Ниелс разказва какво ще правим до края, а на мен това си струва толкова малко, направо нищожно. А съм изкарал над три месеца тук. Чудя се къде отлетя това време макар да работя с времето за да се определя. Сещам се за творческото писане от миналата седмица, когато Мортен ни пуска "Symphony of time", а аз слушам как времето ни определя като същност. А ето сега съм на границата на два потока от време - единият е тук, а другият е там, в реалния живот.

15 май

"I'm shit scared from the reality!"
Думите са на Лейла, докато търка поредната мивка. Имаме чистене и аз сменям найлоновите торби из стаите. Засичаме се от време на време по баните и продължаваме разговора си с прекъсвания. Чудя се дали и за датчаните е така. Може би не, те са свикнали с този тип обучения. Йанник търси работа или възможност да продължи обучението си, по-малките кандидатстват за университети след като са си дали година почивка. Медицински сестри, философи, радиолози, социолози, физиотерапевти - това чувам от устите им докато говорят за своето бъдеще. А къде съм аз в цялото това място, в цялото това явление? Дали не съм още по-загубен или, напротив, по-намерен от всякога? Но във всеки случай и аз трябва да се сбогувам по свой начин с това място.

12 май

Тичам към Логумгаде и ми напомня на първия път когато минах по този път. Тогава беше февруари и влажно, а сега е май, а наоколо вали. Гледам блатистата трева, която сега няма онзи болнав жълтеникав оттенък, а се е изпълнила с наситен зелен цвят, а жълтурчета са надигнали глава навсякъде. Но точно в този момент аз се усещам подгизнал, косата ми е залепнала за скалпа, свил съм очи и продължавам да тичам. Трябва да видя колко може това коляно в момента. Но всъщност мислите ми летят назад, към онзи февруарски ден на тичане, когато дробовете ми щяха да експлоадират от напрежение, а ето ме сега, че тичам по няколко километра без проблем. И тичайки сам в този дъжд все едно съм бог или поне човек, който е способен да постигне много. Стига да мисли първо за себе си, а не за другите. Или поне да не прави компромиси за собственото си благо. И знам, че едва ли ще достигна тази степен, която е нужна. Междувременно наближавам моста преди селището и по лицето ми искри усмивка. Усещам я, но не мога да я видя.

17 май

Мисля си, че тази страна е изключително странна по отношение на изкуството. Или поне що се отнася до галерии. Ето ни в Тинглеу, голяма част от хората, и разглеждаме изложба, в която участва Франсоа. Къщата е бивша ферма, която е преустроена от собственика, Кент, за да започне да прави аукционни търгове. Но след като се провалил с това, решил да продължи по посока на излагане  на картини. Гледам работата с пастели и китайско мастило на Франсоа, странните портрети илюзии на другия художник и скулптурите на жената. Карат те да мислиш или поне да се впечатлиш за миг. Виждам, че Франсоа е малко напрегнат, защото за пръв път виждаме негови работи да са изложени, а той вече ни няма вяра. За него сме малко или много част от врага, от това училище, което се е отнесло с неуважение към него като човеек и творец.

15 май

Хората се нареждат зад направения от мен параван и се обезличават. Четат поезията, която искат, която е важна за тях, превръщат се в сенки на думите, материализират думите със собственото си лишаване от образ. Аз се опитвам да не мърдам и да хвана нещата правилно, точно, с необходимата емоция. Когато аз заставам зад паравана, виждам сиилната лампа, думите и усещам  тишината от другата страна. Започвам да чета и се унасям от думите. И макар това да е мой проект, то той ме поглъща и аз ставам негов роб. И се чудя какво ли ще излезе накрая от него. Но ме радва ентусиазма на останалите, които участват. Това ни сплотява.

17 май

Пил съм няколко бири, както и няколко шота и не ми пука. Всъщност пука ми, но и той е пиян, така че мога да поговоря с него. Крайно време е. Всички коментират, че белезите по ръцете му се виждат, прогресивното му напиване, факта че е започнал да пуши. И докато все още намирам някаква поза в действията му, то никой не говори с него. А аз виждам донякъде себе си в него и ако мога да му кажа, че нещата ще се оправят по един или друг начин, че ще правим грешки, но това е част от човешката ни съдба. Казвам му тези неща, казвам му да спре да се реже, че ще намери своя философия за живота, която ще е вярна за него, да се усмихва повече. Когато ми каза, че той вижда в мен своя по-възрастна версия не му вярвам, защото не бих вярвал на по-младото си аз. Но се надявам думите ми да са го достигнали по някакъв начин, както неговото стихотворение, което ни прочете по-рано през същия ден, ни докосна. Там, на "най-малкия водопад в света" (думите са на Мортен), напечени от слънцето четем творенията си, споделяме идеи.

18 май

Хонза върви пред мен, нарамил раница и с огромен калъф за китара в ръка. Пред него пътят се вие, зеленината е избуяла, а нивите  са сякаш безкрайни. Идеалният образ на скитника музикант. А аз нося в себе си хармоника на която не мога да свиря и се подсмихвам под мустак. Мисля си за въпроса на Марек, дали бих останал още ако мога. И макар да знам,  че колкото повече оставам на това място, толкова по-трудно ще го напусна, то ми се иска да имам още един месец за да мога да кажа толкова много неща. Защото осъзнавам, че ще забравя много от нещата, които искам да запомня, ще забравя датския, но се надявам да не забравя твърде много и да се върна назад..