Dannish beauty

11 май 23:50

"Sometimes there's so much beauty in the world, I feel like I can't take it, and my heart is just going to cave in."

Гледаме "American beauty", а аз съм се изтегнал в единия от черните дивани, знам този филм почти наизуст, обожавам сцените в него, но въпреки това имам желание да го видя отново. Особено сцената, в която един найлонов плик лети в захлас, рисува картини пред себе си и от прост предмет в  нашето ежедневие се превръща в символ на свобода и  красота. Около мен са само датчани, аз съм чужденец, и те говорят на своя език, правят коментари за действието, тъй като не са го гледали, а аз затаявам дъх. Дразнят ме със своето поведение, неуважението, което проявяват, слепотата им. Нищо ли не виждат? Но всъщност какво е да виждаме и виждам ли аз самият? И откриваме ли красотата около нас наистина?

Мисля си как по-рано с Лейла седим в една от класните стаи, докато се упражнявам на пианото, а тя говори как е съвсем различна тук, как има нова роля - на непроблемната, защото не иска да се напива всяка вечер, ходи в часовете, отговорна е. И как цялата идея, че тук нещата могат да останат ненаказани, без последствия е вероятната причина за цялото това буйство. Говорим за случващото се през последните месеци и особено за последното денонощие, когато нещата ескалираха брутално. Оказва се едни от малкото зрели хора, не в смисъл на възраст, а на мислене, които са заобиколени от другите, които летят в облаците на неосъзнаването. И наистина тук може да направиш толкова много неща и да ти се размине. Защото хората не обичат конфронтациите. И ти трябва да сам да се сдържаш, защото не си човека с авторитет, ти си един от учениците, които явно действат незряло...

10 май

Искам да ударя Миа. Силен шамар, който да я върне в реалността. Защото тя е пияна и разчитайки на това, че е красива, с хубав глас и пее в хор, никой няма да я закача, че всичко ще й се прости, се разпява вече половин час. Не с песни, а с обикновени думи, увличайки Стине и Томас да й пригласят за тригласие. Искам да й покажа колко греши и започвам да се държа рязко, да съм груб, знаейки, че утре ще съм "The Evil Bulgarian", но изобщо не ми пука. Защото макар в началото да ни е забавно, след толкова време  на тъпо пеене се изнервяме и домакините ни за тази вечеря на кръга, Анна Мари и Майкъл, които са очарователни, са раздразнени и правят коментари с тънка ирония. Но те наистина са чудесни възрастни хора за разговор. Английски хумор и добри обноски. Също и достатъчно количество алкохол. За пръв път на тези вечери. Тя ни разпитва какво искаме да правим с живота си след края на престоя си. Някои от хората са се насочили към завършване на образованието си, изучаване на определена дисциплина и аз момент се чувствам стар, защото знам, че ще ми предстои търсене на работа, а някъде в мен зрее мисълта за семейство. Майкъл ме разпитва за блога ми, разказва за писател, който се рекламира, чрез блога си, а тя, разбирайки че се занимавам с дизайн, ми подарява една книга. Междувременно кучето им, Джордж Втори, се търка в нас и ни души. Майкъл разказва за това, че са го взели преди година след като първия му стопанин е починал и как сега Джордж започва да скимти след като не го види за дълго време. Любовта на животните е безгранична. Говорим за книги и филми и в този момент ми се натрапва и мълчанието на Доминик, който освен ако не е запитан нещо, стои със скръстени ръце и мълчи...

11 май

Казвам на Лейла, че е много по-лесно да се превръщаш сам в мъченик, да прегръщаш болката, колкото и да безумно тъпа причината, отколкото да си супер позитивен човек, да не искаш да страдаш и винаги да се усмихваш. Както Кхадер, който винаги озарява стаята щом влезе, който няма нужда да пие като Еспен. И как хората тук изпитват проблеми в комуникацията затваряйки се с повърхностни неща, разчитайки на клюки и на интриги. Мисля си кога за последно съм бил такъв, позитивен винаги. Спомням си как отново Лейла ме питаше в началото как успявам да съм постоянно в добро положение на духа, а истината е, че просто се опитвах да игнорирам остриетата, които ме мъчеха, всички камъни по пътя. Никой не обича постоянно оплакващите се хора. Притесняваме се за Доминик и неговата необщителност, за следите, които виждаме и знаем, че никой от нас не може да се докосне до него истински, защото той постоянно гради стени около себе си.

Лестър гледа снимката на семейството си и разказва какво е да умреш. Това е филм, но въпреки това в неговата смърт, в полуусмихнатото му лице, сред локвата кръв, той е самият символ на красотата. Искам да си спомня такива неща когато дойде моментът на моята кончина.

Като дъжда, който се изля снощи. Цял ден гледах как облаците се сгъстяват и притъмняват. Седя в стола си, слушам спокойна музика и в следващия момент чувам първите капки. Въздухът сякаш се разрежда с вода, придобива консистенцията на пара, зеленината искри все по-силно. Толкова просто нещо, толкова красиво същевременно. Тих пролетен дъжд. Виждам и как Стине и Сигне излизат и вървят по тревата, протегнали ръце и танцувайки сред ситните капки. Отварят прозореца си за да го пусна вътре. Онзи свеж дъх на пролет. Стине ми подвиква да се присъединя, но аз отказвам. Искам да му се насладя сам поне за малко. Отивам във вътрешния двор и заставам в средата на тревното поле. Не мърдам, а чакам капките сами да дойдат.

Обичам това усещане - малко по малко капките започват да ме докосват, а вятърът, който се извива, ги засилва към тялото ми. Сякаш стихията започва да те бичува, отначало леко, след това по-силно, а капките се увеличават като големина и честота. И в това бичуване няма нищо грешно, а напротив, всяка капка отмива нещо от теб, прави те по-чист. Правя една обиколка на училището когато вече капките бясно бият земята и прозорците, сградите. Спокойна крачка, а Лаерке, Матиас и Кристчън ме гледат. Също и Ханс от сигурната сухота на стаята си. Връщам се в стаята и откривам, че Йанник и Кристчън са решили да направят същото, но полуголи. Остават по шорти, а аз така или иначе съм с подгизнали дънки и просто свалям пуловера си. Правим шампионска обиколка на училището, а хората ни гледат, крещят "Бабул!", а ние се смеем. Четирима сме, защото и Сага се е присъединила към нас. Кожата се загрява от дъжда, а тревата и почвата под нея са толкова меки, че нямам проблем да тичам с босите си крака. Дънките ми са натежали от водата. Накрая, след още една обиколка на училището, влизаме и раздаваме  безплатни мокри прегръдки. Нещо позитивно за края на този хаотичен ден.

12:36

Тъкмо съм си взел душ за да се съвзема от снощните и сутрешните изстъпления. Всъщност съм изпуснал много и нищо. Обичайните заподозрени са прекалили с алкохола,  но някои неща са ескалирали и много хора са преспали с други. Всичко това си се съобщава сутринта докато още се разбуждам и подреждам думите от скандала между Франсоа и Марина. Видно е, че напрежението ескалира около французина, който е притиснат отвсякъде, а ние не му помагаме да се чувства по-добре в оставащото време. И докато си трия главата с кърпата, с нуждата да се разходя и да прочистя съзнанието си, гледам Марек и Сигне, които са се излегнали върху одеало на тревата и наблюдават нещо на нейния лаптоп, усмихват се и се гледат, а някъде зад тях се виждат цъфнали нарциси. И си мисля, че наистина има много красота в този свят, във всяко едно нещо, стига да искаш да я видиш и да не я опорочиш със съждения за своята собствена важност...

Рики Фитц затваря камерата след като е уловил красив момент от този свят.