07 май 21:50
На двайсет и седем години и един ден. Това е равносметката във време. Преглеждам всичките пожелания, които съм получил, хората решили да ме поздравят, а аз за пръв път съм в чужбина, далече от най-близките си хора. И някъде там, в далечината, хората смятат, че съм порастнал, че съм възмъжал повече, защото съм пуснал брада и съм отрязал косата си, защото съм взел едно решение, което вероятно ме е променило много. И отново получавам някакви ограничения, които да ми позволят да се вместя в точно определено пространство, не повече. Или поне аз така чувствам тези коментари, всичко, което те смятат за мен. И извън всичко това си мисля, че не съм се променил, независимо колко съм порастнал. Или просто отказвам да си го призная. И вироглаво продължавам напред...
28 април 14:30
Тичам и усещам как болката пулсира все по-силно в дясното ми коляно, тъканите се извиват и тогава идва като удар. Тъпото острие, което сякаш реже кръстните връзки под капачката. Кракът ми се свива под странен ъгъл и аз псувам на майка. И знам, че се намирам на около пет километра от училището, след като с Нана и Майа сме тичали до подслона, където трябва да ходим с останалите от скаутския клас, а аз съм напред с близо километър. И тук усещам как се проявява инатът ми на телец, защото не мога да си позволя да куцукам следващите километри, особено след като съм бягал без да спирам близо шест и то за отрицателно време. Започвам едно редуване на бързо ходене в стил "гестапо" и тичане, съпроводено с много клетви, но с целта да стигна по-бързо до училището. Докато тичам, било от мъжко его или проста нетърпеливост, се сещам за думите на Апостол Карамитев, който се питал от време на време "Закъде бързаш, нима трябва да ходиш толкова бързо?" И аз не мога да кажа за къде толкова съм се разбързал, но съм в онова състояние на духа, което изисква да се изтощя максимално.
02 май 09:30
Пускам музиката и започвам бавно да тичам. Тествам се. Колко ли се е оправило коляното ми, дали мога да избягам без проблем четири или пет километра? Разни такива въпроси се въртят в главата ми, особено след като съм решил да участвам на бягане за половин маратон и трябва да навлизам във форма. Може би съм прихванал от онази "болест" за северните хора, а именно тялото, което трябва да е храм за душата. Но каква е душата тук? Виждам всеки ден бягащи хора, със сребристи коси, набраздени от вятъра лица, които застават срещу времето, борят се за да се докажат като по-силни от природата. Усещам всяка крачка в краката си, Иги Поп ми пее на уше, а аз се спускам съсредоточено към гората. Изпразвам духа си чрез тялото си. Усещам слънцето по себе си. Мечтая в моментите когато подметките ми стъпкват прахта на пътеката. Искам да надмогна болката на тялото си...
01 май
Посещавам класа по журналистика. Може би е грешка. Както отбелязва Марек, аз не мога да спра да говоря, обличам се в думите, които изричам за да придам тежест на тялото си, на цялото си същество. И забравям, че аз съм по-възрастен от тях, може би знам повече неща и мога да опонирам на Мортен. Той се радва, че има такъв ученик, но дали е добре за другите, че съм там. Присъствието ми там, ми дава усещането за присъствие на старите ми качества. Говорим за запаления музей на свободата в Копенхаген, за възможността за общ музей на Европа за Първата световна война. Защо хората обичаме толкова много войните, килиите и се разграничаваме исторически често единствено чрез постиженията на поколения преди нас на военното поле. Мортен говори и за гробището за военнопленници, което се намира наблизо. Хората никога няма да са способни да забравят войните на собствената си кръв. Дори аз самият се паля, защото трябва да противостоя на датчаните по някакъв начин. Усещам, че националистът в мен се надига...
03 май 14:20
Отбиваме от пътя и виждам табелата, която означава къде се намира гробището. Не сме всички хора от часа по творческо писане, а слънцето, което напича силно, се прокрадва между клоните на все още голите дървета. Странно е как цялата корона има съвсем различна визия, с извитите подобно на танцьорки клони, преплитащи се в пространството все едно отправят молитва към небето.
Гробището е малко, една на пет минути от разклонението. Седемдесет и един погребани. Надгробните камъни приличат на железния кръст за храброст. Минаваме през централния вход, който е просто метална врата, захваната за ниския каменен зид. Насреща ни е паметникът на всички загинали - обелиск на чиито връх е кацнал шлем на хоплит, а от всяка страна на руски, датски и френски е написано кои са хората тук. Женски ангел въздига венец към небесата в чест на тленните останки тук. Чета руските имена, чета и френските, белгийските, немските, всичко. Но най-интересно ми е за единственият войник, който е решил да остане в Дания след края на войната. Сега, въпреки това, той лежи заедно с другарите си по съдба, скрит в сянката на дърветата и очакващ етикета странник!
08 май 16:00
Оставям си раницата от пътуването в стаята, хващам фотоапарата и се отправям отново към гробището. Усещам как главата ми пулсира след пътуването до Фленсбург. Но и не се чувствам особено отпочинал след пътуването до Оденсе. Или пък съм свикнал с тишината на малкия град, с липсата на живот и уединението. И вървя към гробището, между буковите дървета и снимам разпадащата се къща, със свастиката на едната стена. Шумата се е насъбрала като килим на пода, и през изтърбушения прозорец се вижда зеленината. Дали това не е била караулката на затвора, но се сещам, че вероятно той не е бил на това място. Влизам в гробището, между множеството кръстове и ги разглеждам - руснаци, белгийци, французи. Мисля си как ли са очаквали края на войната, а тогава е избухнала епидемията от тиф, която им е отнела живота. Освен онзи, който просто е останал да живее тук, а не да се върне в реалността на войната. И докато вървя покрай няколкото редици откривам нещо ново - тук още един е починал след края на войната, отново през 1965 година, както и другият, Буковски, който се аклиматизирал към Дания. Замислям се какъв е бил животът им тук, дали са се оженили, дали са имали деца. И как са оцелели след кафеза и рисковете на войната...
03 май 16:30
Преминаваме по късия мост към остров Фюн, на път за Оденсе. Слънцето пече и всички се смеят, чак до степен, че вече са пияни в автобуса. От това ми е втръснало - хората, които постоянно се наливат с алкохол, защото в това се корени идеята им за забавление. Вече гледам това почти всеки ден в училището. Може би и те осъзнават, че нищо не се случва реално, но се стремят да запълнят дупката на емоционално ниво с алкохол.Изобщо искат да оковат всичко в прозаичност.
02 май 08:45
Хонза къса струна, но компансира това с гласа си. Неговата сутрешна сбирка е простото му желание да ни попее. Започваме всички с Бийтълс, а след това той взима китарата и изпълнява две чешки песни. Всички слушат, някои си тактуват и знам, че се чувстват добре, а той сияе, защото обожава да пее. Гласът му надхвърля пространството, обсебва въздуха и времето спира за момент, давайки ти възможност да погледнем къде се намираме.
03 май 23:50
Чувствам се уморен и напускам партито в квартирата на Йанник и Еспен, което не се различава особено от тези, които се случват в училището. Налегнало ме е отегчение, което може би е заради наближаващия рожден ден или чувството, че въпреки моята нерелигиозност ми се иска да имам нормален Великден. Взимам си нещата, помъквам два матрака и се отправям към ателието. В него е и Франсоа, който с всеки следващ ден става все по-досаден, защото е обсебен от фигурата на новия директор, Йеспер, защото цялата му жлъч се катализира към него и Дания, но и причината да е уволнен е чисто и просто бизнес. Въпреки това той се опитва да ни вербува за неговата кауза, а това вече ме дразни, защото той се оказва идеален докато другите са изпълнени с недостатъци. И малко или много това се отразява и на отношението му към нас - избягва ни в Оденсе, страни с извинението, че има да работи, видно не се наслаждава на престоя. А и ние не правим нищо специално да променим този факт.
Влизам в ателието, размествам колкото се може по-тихо, хвърлям матраците на пода и се мушвам в спалния си чувал. Музиката се чува, може би от близкото заведение, а аз се опитвам да я блокирам с тази от собствения ми плейър. Успявам да заспя до момента, в който други хора също нахълтват в ателието, търсейки спасение от шумотевицата. Светват се лампи, аз се изправям за да може да се сложат още матраци, а след това се опитвам да спя. Аларма на телефон ме събужда в 5:30, движението на тела до мен, след това пак заспивам и се будя на пресекулки, винаги загледан в тавана с неоновите лампи - бели, големи греди и простор за въздуха. А през прозорците влиза студената светлина на деня.
04 май 12:00
Изтягам се в парка, където Йанник за пръв път ме заведе при предното посещение на Оденсе. Този път е пълно с хора, има бегачи, а компанията, с която съм, се разполагаме на тревата. Изненадваща е промяната за месец и половина - изключително зелен град, който е още по-уютен от преди. Хонза слага цветя в косата на Боби, а Марек се излегнал като мъченик в скута на Лейла. Аз се изпъвам по гръб и оставям слънцето да ме пече - макар да е студено, косите му лъчи се впиват в кожата. Слушам шумотевицата и от време на време гледам Томас и Доминик, които се движат около нас, единият с камера в ръка, а другия, създавайки разни неща от боклуци.
15:00
Гледам ленивите движения на тигъра, който е понесъл парче месо в пастта си. Тялото му изглежда могъщо и знам, че под козината му се крият силни мускули, но той е в заграденото пространство, а ние сме отвън. Същото е и с лъвовете, където малкото лъвче се лигави около женските, а мъжкият седи и спокойно наблюдава царството си. Изобщо всички животни са затворени в добре оформени пространства, които да им дават възможност да се чувстват у дома си, да могат да се движат, да бъдат активни. Това са красиви клетки, изпълнени с мисъл, с чувство за простор, но въпреки всичко са клетки. Независимо колко красив е затворът, той си остава затвор. Гледам ги и ми става тъжно, особено когато виждам лемурите стиснали решетките и гледайки към хората, които преминават край тях. Животните не трябва да са затворени, но знам, че и тези животни вече не биха се оправили в дивото. Те са институционализирани, те са опасни домашни любимци. Някакво чувство за задух ме изпълва на моменти, защото си мисля, че ние сме също затворени в клетки. Може би не толкова видими и осезаеми, без да има течащ ток както при тези животни, но такива, които ни затварят вътре в нас, правят ни статични и изходът е един - спасение на всяка страна, рушене на затвора дори и това да носи болка. Наблюдавам останалите хора от курса, които се радват бурно на всички тези затворници и как те робуват на марки, модели и предразсъдъци. Също като мен. И чувството за освобождение е невероятно, но носи своите рискове, своята болка.
23:00
Влизам в дневната, след като Мирела е дошла да ни обяснява как трябва да отидем при останалите, а не да гледаме филм. Там хората пият за да се напият, не се забавляват особено, а всички се чудим как сестрата на Еспен може да е толкова по-различна от него в добрия смисъл на думата. Хората са обърнали плота на масата и от долната страна се мандахерцат множество рисунки, надписи и карикатури, които да ознаменуват купоните. Всеки е взел маркер и пише, рисува или друго. Времето се изсипва бавно и става полунощ. Обръщам се към останалите българи, палестинците и Лейла и им го честитя. Странно е. Не с яйца, не със свещи в ръка, за козунак да не говорим, ами с алкохол в ръка. Пия бира и не изпитвам удоволствие. За мое учудване на масата стои гордо изправен силиконов юмрук за фистинг. Юмрукът на победата, може би? Времето продължава да се провлачва, а в настаналата ситуация с новодошли хора се разпадаме на групи по етническа принадлежност. Появяват се още хора, приятели на Луиса, нейното гадже, но това не променя нищо. Липсва забавление. Решавам да спя, но не искам да безпокоя Франсоа и затова си намирам матрак и се разполагам в стаята на Йанник.
03 май 10:00
Йанник се е преоблякът като мечока Бамса, а Еспен и Лаура са пилетата, които са откраднали меда му и той преследва с малка брадва. Заливаме се от смях докато сновем из града и те всяват смут, изниквайки от нищото и разигравайки основния сценарий, а ние документираме всичко.
08 май 13:00
Във Фленсбург всичко е ситуирано около пристанището, а аз и Лаура бързаме за да срещнем Сага, защото тя държи парите на Лаура. Виждам как тук вече всичко се е раззеленило, градчето е изключително живо и в това топло време ми се иска да се разхождам по улиците му. Типичните за района цветни къщи, които се преливат една в друга, заедно с други по тип сгради. С Лейла си казваме, че тук сме видяли изключително много живот, което не се е случвало особено за престоя ни в Дания. Пием бири. Разхождаме се с още хора по пристанищната елея, а Еспен прави смешни коментари. Усещам кожата ми да гори от слънцето. Всъщност бих живял на място като Фленсбург.
05 май 13:00
Йанник и Еспен ни запознават с играта на Конга - игра за надпиване. Седнали сме в градината на приказките, някъде далеч има статуя на Андерсен, а те оформят полето - две бири на двайнайсет големи крачки една от друга, с бутилка вода по средата. Те трябва да съборят бутилката с друга бутилка, а противника трябва да тича, да постави първата бутилка отново вертикално, да вземе другата и да изтича до своята позиция. Междувременно първият трябва да пие от своята бира. Изпилият бирата си първи печели. Разиграваме няколко игри, печем се слънце, смеем се всички събрани на едно място. Само Франсоа продължава да е недоволен и да споменава името на Йеспер. Сякаш жлъчката няма край. Както и Джокера, изпринтиран на голям формат и залепен на стената в коридора пита "Why so serious?".
03 май 15:00
Мортен ми обяснява как хората тук не го смятат за истински датчанин, защото жена му е от Бразилия, а и той самият има по-широк поглед върху света. И си мисля, че може би той е най-свободен от датчаните, които съм видял до момента, отворен за света, защото света е в семейството му.
Гробището е малко, една на пет минути от разклонението. Седемдесет и един погребани. Надгробните камъни приличат на железния кръст за храброст. Минаваме през централния вход, който е просто метална врата, захваната за ниския каменен зид. Насреща ни е паметникът на всички загинали - обелиск на чиито връх е кацнал шлем на хоплит, а от всяка страна на руски, датски и френски е написано кои са хората тук. Женски ангел въздига венец към небесата в чест на тленните останки тук. Чета руските имена, чета и френските, белгийските, немските, всичко. Но най-интересно ми е за единственият войник, който е решил да остане в Дания след края на войната. Сега, въпреки това, той лежи заедно с другарите си по съдба, скрит в сянката на дърветата и очакващ етикета странник!
08 май 16:00
Оставям си раницата от пътуването в стаята, хващам фотоапарата и се отправям отново към гробището. Усещам как главата ми пулсира след пътуването до Фленсбург. Но и не се чувствам особено отпочинал след пътуването до Оденсе. Или пък съм свикнал с тишината на малкия град, с липсата на живот и уединението. И вървя към гробището, между буковите дървета и снимам разпадащата се къща, със свастиката на едната стена. Шумата се е насъбрала като килим на пода, и през изтърбушения прозорец се вижда зеленината. Дали това не е била караулката на затвора, но се сещам, че вероятно той не е бил на това място. Влизам в гробището, между множеството кръстове и ги разглеждам - руснаци, белгийци, французи. Мисля си как ли са очаквали края на войната, а тогава е избухнала епидемията от тиф, която им е отнела живота. Освен онзи, който просто е останал да живее тук, а не да се върне в реалността на войната. И докато вървя покрай няколкото редици откривам нещо ново - тук още един е починал след края на войната, отново през 1965 година, както и другият, Буковски, който се аклиматизирал към Дания. Замислям се какъв е бил животът им тук, дали са се оженили, дали са имали деца. И как са оцелели след кафеза и рисковете на войната...
03 май 16:30
Преминаваме по късия мост към остров Фюн, на път за Оденсе. Слънцето пече и всички се смеят, чак до степен, че вече са пияни в автобуса. От това ми е втръснало - хората, които постоянно се наливат с алкохол, защото в това се корени идеята им за забавление. Вече гледам това почти всеки ден в училището. Може би и те осъзнават, че нищо не се случва реално, но се стремят да запълнят дупката на емоционално ниво с алкохол.Изобщо искат да оковат всичко в прозаичност.
02 май 08:45
Хонза къса струна, но компансира това с гласа си. Неговата сутрешна сбирка е простото му желание да ни попее. Започваме всички с Бийтълс, а след това той взима китарата и изпълнява две чешки песни. Всички слушат, някои си тактуват и знам, че се чувстват добре, а той сияе, защото обожава да пее. Гласът му надхвърля пространството, обсебва въздуха и времето спира за момент, давайки ти възможност да погледнем къде се намираме.
03 май 23:50
Чувствам се уморен и напускам партито в квартирата на Йанник и Еспен, което не се различава особено от тези, които се случват в училището. Налегнало ме е отегчение, което може би е заради наближаващия рожден ден или чувството, че въпреки моята нерелигиозност ми се иска да имам нормален Великден. Взимам си нещата, помъквам два матрака и се отправям към ателието. В него е и Франсоа, който с всеки следващ ден става все по-досаден, защото е обсебен от фигурата на новия директор, Йеспер, защото цялата му жлъч се катализира към него и Дания, но и причината да е уволнен е чисто и просто бизнес. Въпреки това той се опитва да ни вербува за неговата кауза, а това вече ме дразни, защото той се оказва идеален докато другите са изпълнени с недостатъци. И малко или много това се отразява и на отношението му към нас - избягва ни в Оденсе, страни с извинението, че има да работи, видно не се наслаждава на престоя. А и ние не правим нищо специално да променим този факт.
Влизам в ателието, размествам колкото се може по-тихо, хвърлям матраците на пода и се мушвам в спалния си чувал. Музиката се чува, може би от близкото заведение, а аз се опитвам да я блокирам с тази от собствения ми плейър. Успявам да заспя до момента, в който други хора също нахълтват в ателието, търсейки спасение от шумотевицата. Светват се лампи, аз се изправям за да може да се сложат още матраци, а след това се опитвам да спя. Аларма на телефон ме събужда в 5:30, движението на тела до мен, след това пак заспивам и се будя на пресекулки, винаги загледан в тавана с неоновите лампи - бели, големи греди и простор за въздуха. А през прозорците влиза студената светлина на деня.
04 май 12:00
Изтягам се в парка, където Йанник за пръв път ме заведе при предното посещение на Оденсе. Този път е пълно с хора, има бегачи, а компанията, с която съм, се разполагаме на тревата. Изненадваща е промяната за месец и половина - изключително зелен град, който е още по-уютен от преди. Хонза слага цветя в косата на Боби, а Марек се излегнал като мъченик в скута на Лейла. Аз се изпъвам по гръб и оставям слънцето да ме пече - макар да е студено, косите му лъчи се впиват в кожата. Слушам шумотевицата и от време на време гледам Томас и Доминик, които се движат около нас, единият с камера в ръка, а другия, създавайки разни неща от боклуци.
15:00
Гледам ленивите движения на тигъра, който е понесъл парче месо в пастта си. Тялото му изглежда могъщо и знам, че под козината му се крият силни мускули, но той е в заграденото пространство, а ние сме отвън. Същото е и с лъвовете, където малкото лъвче се лигави около женските, а мъжкият седи и спокойно наблюдава царството си. Изобщо всички животни са затворени в добре оформени пространства, които да им дават възможност да се чувстват у дома си, да могат да се движат, да бъдат активни. Това са красиви клетки, изпълнени с мисъл, с чувство за простор, но въпреки всичко са клетки. Независимо колко красив е затворът, той си остава затвор. Гледам ги и ми става тъжно, особено когато виждам лемурите стиснали решетките и гледайки към хората, които преминават край тях. Животните не трябва да са затворени, но знам, че и тези животни вече не биха се оправили в дивото. Те са институционализирани, те са опасни домашни любимци. Някакво чувство за задух ме изпълва на моменти, защото си мисля, че ние сме също затворени в клетки. Може би не толкова видими и осезаеми, без да има течащ ток както при тези животни, но такива, които ни затварят вътре в нас, правят ни статични и изходът е един - спасение на всяка страна, рушене на затвора дори и това да носи болка. Наблюдавам останалите хора от курса, които се радват бурно на всички тези затворници и как те робуват на марки, модели и предразсъдъци. Също като мен. И чувството за освобождение е невероятно, но носи своите рискове, своята болка.
23:00
Влизам в дневната, след като Мирела е дошла да ни обяснява как трябва да отидем при останалите, а не да гледаме филм. Там хората пият за да се напият, не се забавляват особено, а всички се чудим как сестрата на Еспен може да е толкова по-различна от него в добрия смисъл на думата. Хората са обърнали плота на масата и от долната страна се мандахерцат множество рисунки, надписи и карикатури, които да ознаменуват купоните. Всеки е взел маркер и пише, рисува или друго. Времето се изсипва бавно и става полунощ. Обръщам се към останалите българи, палестинците и Лейла и им го честитя. Странно е. Не с яйца, не със свещи в ръка, за козунак да не говорим, ами с алкохол в ръка. Пия бира и не изпитвам удоволствие. За мое учудване на масата стои гордо изправен силиконов юмрук за фистинг. Юмрукът на победата, може би? Времето продължава да се провлачва, а в настаналата ситуация с новодошли хора се разпадаме на групи по етническа принадлежност. Появяват се още хора, приятели на Луиса, нейното гадже, но това не променя нищо. Липсва забавление. Решавам да спя, но не искам да безпокоя Франсоа и затова си намирам матрак и се разполагам в стаята на Йанник.
03 май 10:00
Йанник се е преоблякът като мечока Бамса, а Еспен и Лаура са пилетата, които са откраднали меда му и той преследва с малка брадва. Заливаме се от смях докато сновем из града и те всяват смут, изниквайки от нищото и разигравайки основния сценарий, а ние документираме всичко.
08 май 13:00
Във Фленсбург всичко е ситуирано около пристанището, а аз и Лаура бързаме за да срещнем Сага, защото тя държи парите на Лаура. Виждам как тук вече всичко се е раззеленило, градчето е изключително живо и в това топло време ми се иска да се разхождам по улиците му. Типичните за района цветни къщи, които се преливат една в друга, заедно с други по тип сгради. С Лейла си казваме, че тук сме видяли изключително много живот, което не се е случвало особено за престоя ни в Дания. Пием бири. Разхождаме се с още хора по пристанищната елея, а Еспен прави смешни коментари. Усещам кожата ми да гори от слънцето. Всъщност бих живял на място като Фленсбург.
05 май 13:00
Йанник и Еспен ни запознават с играта на Конга - игра за надпиване. Седнали сме в градината на приказките, някъде далеч има статуя на Андерсен, а те оформят полето - две бири на двайнайсет големи крачки една от друга, с бутилка вода по средата. Те трябва да съборят бутилката с друга бутилка, а противника трябва да тича, да постави първата бутилка отново вертикално, да вземе другата и да изтича до своята позиция. Междувременно първият трябва да пие от своята бира. Изпилият бирата си първи печели. Разиграваме няколко игри, печем се слънце, смеем се всички събрани на едно място. Само Франсоа продължава да е недоволен и да споменава името на Йеспер. Сякаш жлъчката няма край. Както и Джокера, изпринтиран на голям формат и залепен на стената в коридора пита "Why so serious?".
03 май 15:00
Мортен ми обяснява как хората тук не го смятат за истински датчанин, защото жена му е от Бразилия, а и той самият има по-широк поглед върху света. И си мисля, че може би той е най-свободен от датчаните, които съм видял до момента, отворен за света, защото света е в семейството му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар