1 юни 23:20
Махам на хората в
"Хилядолетния сокол" - колата на Матош, която е натъпкана с раници и
четирима чехи. Моторът й бръмчи леко, а аз съм с пуловер и риза, защото се
оказва, че в Хамбург е по-студено от Логумклостер. Докато им махам осъзнавам,
че това е краят на нашата задруга във вида, който я познаваме. И сега от нас,
всички тези хора из света, зависи контактът да продължи. Колата потегля, аз се
спускам към гарата за да пробродя из нощта в търсене на място за спане. А в
главата ми прескачат всички раздели, всички моменти, особено от последните две
седмици когато всички осъзнавахме, че училището ни идва към своя край. И в
очите ми се прокрадват сълзи, но и блясък към жаждата за живот и щастието ми с
тези хора.
23 май
Веслото ми се удря в
чакълестото дъно на реката, чувам стърженето на метала в него, а кануто ни се
измества за пореден път. Слънцето пече силно във врата ми, а спасителната
жилетка е неудобна, а и безсмислена при положение, че реката е общо взето
дълбока 50-60 сантиметра с малки изключения. Носът на кануто се забива за
пореден път в брега и ни отнема много време да се измъкнем и продължим -
координацията никаква я няма. Докато греба си мисля как остават няколко дни,
малко повече от седмица и за да се насладя максимално се опитвам да игнорирам
външния свят. А точно в този момент това е толкова лесно - високата трева,
тръстиката се издига над брега и заедно с дърветата, които обграждат реката, ни
изолират в този слънчев следобяд, дават ми едно усещане за безбрежност, докато
напрягам ръцете си за да се движим по-бързо. Някъде напред, отвъд поредния
завой, се чува налудничавия смях на Марина. Тя не може да плува, както и
Кхадер, но въпреки всичко са дошли с останалите. Матош и Сага пият в тяхното
кану и от време на време всички спираме в някое разширение на реката, разменяме
питие или някакви сладки, смеем се и продължаваме. Нанна, от своя страна се
опитва да ни наблюдава изкъсо и контролира за да не направим някакъв гаф.
В един момент, вече близо
до нашата гора, на брега ни среща Ханс, който си е купил нещо и се наслаждава
на времето. Маха ни усмихнат, а аз си спомням как се беше изнервил преди два
дни по време на дебата на Франсоа, карайки се на Томас и Матош, които пушеха
отвън. И след това изчезна. Изобщо той е напрегнат в последно време и всички
мислим, че има общо с жената, която е срещнал от последния кратък курс, но
според мен има и отношение липсата на градивна комуникация между всички ни,
която той цени. Поздравяваме се и скоро се озоваваме с останалите хора до
първия ни пристан. Вадим канутата, а за наша изненада се оказва, че Нанна и
Кхадер са се обърнали. Няма наранявания, само мокри дрехи и обувки, но Кхадер
изглежда тъжен или напрегнат. И той е така от няколко дни, а аз не знам защо.
Може би болката в зъбите се е завърнала. На брега пием чай и хапваме някоя
друга ябълка. После отново се мятаме по канутата като с Майа си сменяме местата
и този път аз съм капитан, определящ посоката на кануто. Това, естествено, не
пречи пак да се забием в някое нискорастящо дърво с потенциалната опасност да
последваме светлия пример на Нанна и Кхадер. Лека по лека схващам логиката и
свеждаме забиванията в бреговете до минимум, но в един момент спираме, защото
Нанна е изпуснала веслото си и ние трябва да го хванем.
Оглеждам реката и за
пореден път осъзнавам как това място ще ми липсва. Спомням си въпроса на баща
ми дали ще ми липсва мястото и утвърдителния ми отговор.
22 май 15:00
"Постепенно свикваш
със своя затвор, а в един момент го обичаш до степен, че не можеш да се
разделиш с него!". Думите са на Мортен след като съм прочел анализа за
часа му. Лейла се разсмива когато открива своето изречение в него - "I'm
shit scared from reality!" .
Мисля си как се побира всичко само в няколко изречения, целият период от четири
месеца. Няма много емоция в това, което съм написал, наблюдения, но се надявам
някои от хората, които са ме опознали по-добре тук да открият нещата, които
реално съм изпитвал, да съм ги докоснал с моите демони, които вероятно и те са
изпитали.
В тайнство от повечето хора
подготвям подаръци, няколко картини за най-близките ми хора тук. Отивам сам в
ателието, взимам от малките платна, пускам си музика и рисувам. Без каквито и
да е планирания. Сядам и рисувам. С Франсоа обсъждам проекта за поезията и
откривам как този човек е започнал да изсмуква енергията ми. Толкова е различен
от преди четири месеца когато те уморяваше с енергичността си. Сега усещам, че
искам да свърша видеото си бързо, знам, че го правя за другите, но искам да
мога да се насладя времето навън, а не да стоя пред компютъра. А той говори без
да спира, продължава с атаките си срещу хората в училището, коментирайки
предишни директори, условия и всичко. Става ми тъжно за него.
24 май 8:30
Откраднал съм сутрешната
презентация от Боби, която няма нищо против. Първото видео е готово и бързам да
го споделя, защото след два дни моята унгарска сестра си заминава, а това е
нещо, което ми е трудно да понеса. На нея също. Казвам няколко изречения,
извинявам се, че видеото не е завършено окончателно, а повечето от хората,
които са участвали са се разположили на столовете, други още спят, държат чаша
с чай или кафе. Светлината е изключена и пускам видеото - естествено за мен
винаги има проблеми и в случая е звукът, който не се чува добре. Йеспер се
втурва да го засили и всичко се нормализира. След това ми ръкопляскат, но
всъщност тези аплаузи са за всички, които са участвали. Лейла ми дава съвети,
казва ми, че трябва да махна някои неща, но важното е, че съм дал пламъка, а
останалите са направили огнището, в което да се разгори.
Франсоа ни се извинява, че
не е бил добър учител, че се е поддал на напрежението. Обяснява се дълго,
казва, че не иска да се оправдава, но ми звучи по този начин. А после и темата
на последното ни занятие - "Смърт". Наистина ли иска да мислим за
смъртта? Вярно, че е вид начало като всеки край, но все пак е малко прекалено.
Поне за мен. Както и за хората, които мисля, че са приклещени между стените на
това училище, че са открили живота отново тук, а светът отвън е опасен и
безсмислен, отговорен. Докато все пак рисуваме по темата върху голямата по площ
хартия осъзнавам, че всички са започнали да се връщат леко към поведението си
от началото на престоя ни, да се пренастройват. А аз искам да не забравям...
16:12
Седнали сме край
алуминиевия мост, край същата река, и заедно с хората от творческото писане
говорим за символи. Споделяме истории. Доминик не прочита своя текст, уж не
остава време. Осъзнавам как говоря отново твърде много, а всъщност казвам
твърде малко. И е тъжно.
19:20
Вечерта, след
представлението избухва едно от последните партита. Хората пият много, аз също.
Матиас ми подава бутилка Chivas Regal, казва ми да пия на екс. Не успявам, всъщност не желая. Гледам и Доминик и
в крайна сметка решавам, че е крайно време да говорим. За случилото се в това
училище, за него самия, за това, че всичко ще е наред. Може би се държа твърде
бащински, но ми е тъжно, че се изолира така, че прави тези неща. Казвам му да
гледа напред, да не се депресира, да се радва на живота. Казвам му, че ми
напомня на мен когато съм бил на неговата възраст. Той ми казва, че ме има за
по-голям брат. Усмихвам се и се надявам наистина да е така, а не ме четка.
Завихря се прощално парти за Лейла, Мажд и Кхадер. Те си тръгват по-рано и го
заслужават. Участвам дейно, усмихвам се и танцувам с Кристчън и Кхадер, снимам
се с хората. Опитвам се да съм позитивен.
25 май
Почуквам на вратата на
Лейла. Влизам и всъщност съм за пръв път тук от партито със смяна на пола.
Спомням си Еспен, който се беше отпуснал на леглото, но него в момента го няма.
Знам, че няма да видя Лейла утре, защото е маратонът, а искам да си поговорим
както в началото на нашия престой. Спомняме си неща, случки, казваме си, че ще
се видим скоро. Знам, че ще ми липсва изключително много в оставащата седмица.
Тя ми благодари за подаръка. Аз казвам, че няма защо, за мен е било удоволствие.
Обяснява ми, че пие много последните дни, даже сама не може да повярва. Аз я
разбирам. Разказвам й как съм си направил шега с Мажд, че е тичал гол из
училището.
По-късно през деня, докато
седя на масата и надписвам останалите книжки с пожелания и мъдри думи, срещам
Кхадер и разбирам защо е тъжен. Оказва се, че застраховката му не е покрила
стоматологичната интервенция, която сама по себе си не е била и толкова
успешна, а сега искат пари от него. А той ги няма. Казвам му, че всичко ще се
нареди. Но той ми обяснява как се е научил да свири на китара тук, научил е
акордите, а в Палестина това е рядкост. Осъзнавам, че обичам този човек, с
неговия позитивизъм огряващ стаята. Обещавам му, че ще се опитам да му пратя
електрическа китара от България. Защото трябва да се подкрепяме.
Вечерта завалява дъжд, а аз
слагам шортите си и тичам около училището една обиколка. За да разпусна.
26 май 11:20
Пушката гръмва и дава старт
на моята щафета. 10,6 километра. Започвам да правя крачките си, а сърцето ми
тупти, защото не искам да се изложа. Надявам се и коляното ми да не се поддаде.
Другите са тръгнали на своя половин маратон преди двайсет минути, а аз имах
време да осъзная, че някак не ми се тича. Цяла сутрин преди състезанието се
чувствах така. Слаб и без желание. Може би, защото Лейла е някъде там и няма да
й кажа чао. Представям си как Матиас, Стине, Боряна и Матош я изпращат с колата
до летището. Може би точно сега са някъде там.
 |
| Бегачите |
Не се бавя с размишления по
него - отивам да си свърша нуждите, взимам раницата си и фотоапарата за да
документирам финиширането на останалите. Говоря си с една жена до мен на
английски, обсъждаме състезанието, а мен ме е малко яд, че не съм участвал на
бягането половин маратон. Но сърцето ми прелива от щастие.
27 май 5:50
Събуждам се рано, твърде
рано, но виждам раждането на деня. Всъщност светлината е там, студена и ярка,
очаквана. Вдъхвам въздуха и усещам ароматът да е навсякъде, около мен,
просмукал се е в мен.
В ателието гледам как Йанник
пише на датски изреченията, които съм го научил на български. Любимите му неща.
Странно е, че цялото ни приятелство се събира върху този голям лист хартия,
изписан с черно и червено. И двамата сме щастливи, а той казва, че има точно
място за него.
Вечерта си правим палачинки
на огъня зад ателието, опушваме се, а след играта на бирен боулинг преди това,
сме доволно почерпени с бири.
28 май
Йанник има рожден ден.
Става на двайсет и девет. Подарявам му картината. Мисля си, че може би затова
се беше напил толкова предната вечер. Спомням си разговорите ни за това какво
предстои, за семейство, деца, работа. Вероятно нещата ескалират с всяка
въздишка. Поне го усещам. Междувременно запазвам билети, пера и гладя, стягам
лека по лека багажа си. А искам да избягам от отговорността към която се
връщам. Говоря с баща си и чувствам, че е щастлив за мен, защото съм бил жив на
това място, за всичко, което съм открил. Слушам финалната реч от "Великият
диктатор" и сърцето ми прелива от любов към всички тук и към хората някъде
там. Искам да са щастливи. Това е най-важното.
На обяд Йанник ме прегръща
и ми показва картичка от майка му. Тя му е пратила колет с лакомства -
бисквити, шоколади, чипсове. Но най-важното е, че на картичката е моето име,
моето и на Еспен. Чувствам се специален и сърцето ми все така прелива от
щастие. Раздавам нещата, които съм правил в училището на хората, които са ми
скъпи. Лейла е взела част от поезията ми, Йанник взима плаката на Кулинг, Томас
този за поезията, Доминик му давам написаната поема "Invictus", всеки взима по нещо. Искам с тях да има
късче от мен, нещо, което да им напомня, аз нямам нужда, аз имам спомените си
от тях.
Идва моментът на финалното
състезание. Всичко е напрегнато, защото Еспен е направил особен начин за даване
на точки и повечето роптаем. Май твърде много са опряли нещата до шанс. След
ескалирало спортно напрежение, в което той дори решава да се откаже от
надпреварата, нещата се успокояват. Познавам кои са цветовете на листата и
повеждаме в точките. Intouchables ни изравняват, но това вече няма значение, защото дори и да станем втори ще
спечелим купата. И все пак трябва да има победител и той ще се реши с канадска
борба. Между мен и Кристчън. За моя изненада аз печеля без да чупя китки и
нищо, нито и той. Честна джентълнеска канадска борба. И печелим. Лейла ще се
радва като научи. Кхадер е във възхита. А и Торбен ще бъде, ние бяхме неговия
кръг.
Вечерта правим върховното
състезание, а именно бирена олимпиада. С Матиас сме един отбор и сме
"Обществото на пияните поети". Разбиват ни жестоко. Това е без
значение, защото се забавляваме.
С Йанник пием много, все пак съм му обещал, а
емоциите преливат една в друга.
29 май
На сутрешната сбирка
наблюдавам Мирела и Матош, които са прегърнати, тя се е отпуснала на рамото му,
той я милва по косата.
Упражняваме се с
музикалните групи преди изпълненията утре, а междувременно повечето стоят на
масата и надписват книги. Гледам угрижените им лица и знам, че аз бях по същия
начин - как да оставиш съобщение на друг човек, на толкова много хора, което да
не звучи фалшиво, да е свежо и не отчаяно.
16:00
Марек говори по телефона
със сестрата на Сигне, а тя се смее до него. Мисля си, че те наистина са се
намерили тук и че връзката им има бъдеще. Радвам се за тях. Май наистина
престоят в тези училища е заради хората. Слушам и текста на Сигне, който е
толкова емоционален и добър, че се замислям колко време прекарвам снимайки, а
не живеейки. Чудя се с какво ще ме запомнят хората тук? Мисля си и как след
няколко часа Мажд и Кхадер ще си тръгнат и ще се завърнат към реалността...
 |
| Изпращането на Кхадер и Мажд |
22:20
Колата на Йеспер ускорява
на кръговото пред училището, вдига прах и изчезва в тъмнината. А с нея и
двамата палестинци. Разделянето бе трудно. Кхадер се разплака и дори не ми се
мисли колко ли ще му е трудно. Моят палестински брат, с който се надявам да се видя
скоро. Няколко от момичетата плачат на пътя, а слънцето се скрива бавно.
Вероятно ще се мре в събота, когато всички останали си тръгваме. Всички си
повтарят това. Аз не мога да плача, само очите ми се насълзяват. Трудно е
когато има толкова много хора. Но пък и какво изпращане им направихме. Доминик,
Матиас, Хонза, Кристчън ги вдигаха на рамена, на ръце, направихме им огромна
групова прегръдка, дадохме им цялата си любов, шегувахме се за паспорта на
Мажд, но вътре в мен нещо ми присядаше.
30 май 11:00
Мисля си, че това е
поредното сбогуване с Дания. Оказваме се отново пред морето, всъщност в самото
море, но по време на отлив. С гумени ботуши газим в пясъка. Това е истината.
Бях пристигнал когато тук всичко бе замразено, още си спомнях хрущенето на пясъка
под гумите, а ето ме сега отново тук и всичко се е раззеленило, времето е
горещо, а ние търсим обитателите на тукашната природа - скариди, червеи,
различни гадинки. Вървим сред наносите, копаем и се наслаждаваме на слънцето.
Сигне сваля ботушите си и тича в мекия пясък. Хората се разделят на групички и
се губят в далечината. Сега това място има толкова много живот, толкова много
щастие. Ходя с различни хора, говоря си с тях, с Ниелс обсъждаме как се е
променило всичко в училището. В един момент се оказвам сам и се оглеждам - как
се движим като изгубени души сред тази "временна" суша. И други хора
се събуват. Аз не го правя, оставам далечен. Снимам мигове - Марек тичащ бос, а
ботушите му остават сами сред пустошта като маркер за неговото съществуване,
бягането на Йанник, Кристчън и Хонза, раците, които Матиас намери. Марек ми
обяснява как се чувства сред тази земя без памет и бъдеще, моментна земя. Аз
също се чувствам добре, чувствам се някак опростен когато осъзнавам колко съм
нищожен пред природата. Гледам как хората се отдалечават в различни посоки и се
превръщат в точици...
Преди да пристигнем тук, на
сутрешната сбирка, Йеспер ни пуска Ленард Коен. Слушаме Hallelujah, а той се е облегнал на рамката на
остъклената врата. И докато всички слушат, насочили поглед към колоните, аз
гледам него. Изглежда толкова отдалечен, толкова студен, съсредоточен върху
записките си. Такъв бе през цялото време за тези два месеца. Осъзнава, че не е
Торбен и се чувства излишен. Езиковата бариера е също фактор. А знам, че не е
лош човек. Само ми се иска да знам каква визия има за училището.
Чистим стаите си и това е
болезнено, събираме нещата, стягаме багажи. Изпразваш дома си, място където си
се чувствал уютно. За пореден път. И е тъжно. Йанник вади запасите с алкохол и
започваме да пием от рано. Шнапс. Ядем и меса на скара, стоейки на открито,
пием вино. А аз се настройвам за речта, която ще държа. Взимам си душ за да се
освежа, пия още един шнапс, и се понасям с останалите към пирамидата.
Ниелс ме сюрпризира с това,
че ще съм в началото. Усещам как се чувствам отмалял, че ще се разплача, защото
ме връхлитат всички емоции за изминалите месеци. Сара пее две песни и ние
ръкопляскаме. И тогава той казва моето име. Излизам отпред и поне се радвам, че
мога да си направя шегата. След това започвам да чета, а въздухът не ми стига,
дишам, а сълзите се отприщват, че се налага да правя повече паузи. Смея се на
себе си, че съм такъв, другите също се разсмиват. Йанник се потупва по сърцето
и ме посочва. За опора се облягам на едното пиано, а щом казвам превода на
"Клетва" на Щурците и Ниелс пуска песента просто се разплаквам. Не
мога да се сдържа, чувствам се гол и раним. И тогава Кристчън и Марек се
споглеждат, стават и ме прегръщат. След това идват и останалите, всички тези хора,
всичките ми приятели. Марина и Мирела припяват рефрена, а аз се смея и плача.
Чувствам се жив, по-жив от което и да е завършване, което съм имал досега.
Продължаваме с програмата.
Ниелс изпълнява Somewhere over the rainbow. Хонза ни разбива с няколко песни, а на Fix
you Сигне плаче, а Лаерке я потупва
по рамото. Хеннинг изпълнява своя песен, свирейки на пиано. Нанна, Ниелс,
Хеннинг и диригента на хора изпълняват малко госпъл. Също и ангелогласните ни
Миа, Карен-Мари и Сага. Ханс ни пуска две музикални парчета, които са важни за
него - едното бе House of the rising sun и на него пяхме дружно, а аз гледах щастливото му лице, докато Майа и
Кристчън танцуваха на фона на музиката.
Правим пауза и се
подготвяме за изпълнението на групите. Аз се спичам за да не прецакам моята
група. Все пак имам да натискам само няколко клавиша. Не минава без грешки, но
това е без значение. Всички се стараем, всички сме щастливи докато го правим.
Аз естествено правя грешки на нашите песни. На Kids на MGMT всички се радват, защото Томас и Марек са сменили част от текста с имена
на наши съученици. Друга група, сформирана от сборен състав, изпълнява Boulevard of broken
dreams. Матош пък изпълнява соло на
любимия си инструмент - барабани, въртейки едни приятни перкусии. После слушаме
изпълнение на What I got на Sublime, поезия четена от Томас и Доминик и дойде
изненадата на вечерта. Томас, Йанник, Матош, Хонза изпълниха специалният
подарък, който са подготвяли за Кхадер - Get Lucky на Daft Punk. Всички скочихме да танцуваме, правейки движенията, които Кхадер толкова
обича, смеейки се, живи и освободени от тъга. Защото наистина сме късметлии, че
сме се намерили. Програмата завършва и се отдаваме на поредния купон.
31 май
Сутринта започва с голямото
чистене на училището и стаите. Намираме Еспен, който е заспал на матрак в
коридора, а Кристчън и Йанник решават да започнат голямото почистване от него -
с прахосмукачка и парцал. Той се ядосва и се събужда. Ние сме смеем. Част от
хората са още спящи от снощния купон, а точно нашия кръг има най-много да чисти.
Доминик намира Томас и Стине, те се включват и нещата потръгват с по-бързо
темпо. Свършваме преди обяд, а аз захващам и стаята ни с Йанник.
Обядваме хотдози, които се
оказват израз на творчество за останалите хора. Смеем се. След това стаите се
превръщат в арена на борба между живущите и техните вещи. Аз не чакам моят
хлапак и изчиствам почти всичко. Слушам музика и гледам приготвения си багаж,
който ми навява единствено тъга с осъзнаването, че ми остават малко повече от
24 часа, но и с надежда за весело приключение в следващите десетина дни. Когато
съм готов, викам Мариана, чистачката и получавам звезда, че съм толкова
изпълнителен. Не че ме грее особено, не се отразява значително на усещането ми
за престой. Очаквам Торбен, който трябва да пристигне с Лине за официалната
вечер. Йанник ми дава една кутия с шоколадови бонбони. За майка ми, за да й
занеса нещо от него. За да я зарадва. Аз му благодаря с искрена усмивка, защото
знам, че тя ще ги хареса.
Изведнъж коридорът се
оживява, защото Торбен е пристигнал. Изглежда добре, изтупан, пуснал брада, с
черно сако. Щастлив и спокоен. Пита ни как сме, радва се на спечелената купа.
Тъжно ми е, че Лейла и Кхадер не са тук. Торбен си говори с Ниелс и тримата,
заедно с Лине, се понасят към учителската стая.
Вечерта наближава и хората
изваждат най-добрите си дрехи, аз съм облечен обикновено, не съм предвидил
специални дрехи, но поне спретнато. Някои от момичетата изглеждат грациозно във
вечерни рокли, а Томас избива рибата с костюма си. Същински принц Хари. Менюто
е подготвено в чест на Торбен и нас, вдъхновено от Барселона, а ние ядем с
удоволствие. Вдигат се тостове, някои особено дълги, а други припомнящи
забележителни моменти от училището, трети просто за да се пие още по глътка от
всички. Нанна ни припомня написаното на една от плочките в мазето, а именно "knowledge
is to know that a tomato is a fruit, wisdom is not to put it in a fruit
salad". Оказа се, че авторът е
Лаура - една мистерия открита накрая.
След вечерята се
преместваме в октагона, където ни връчват дипломите. Йеспер държи реч, която е
за осъзнатия от него факт, че не се е вписал в обстановката на училището, че не
е Торбен, че ни се извинява за това. Разбирам колко го е боляло този факт,
вероятно всички го разбират и му ръкопляскат. Той е поканил Торбен, защото
заслужава да е тук. Учителите раздават дипломите ни. И се започват специалните
награди. Наградата за най-добре говорещ датски естествено взе Марек. Наградата
за най-креативно дуо, всъщност взе ангелогласното трио. Награда за най-голяма
изненада взе Хонза. За промяна на външния вид отиде при Матиас заради зелената
му коса. За него дори изпълниха и норвежкия химн. Йанник и Еспен взеха
наградата за най-голям принос към колектива с пътуването до Оденсе. Всъщност
Еспен бе номиниран почти във всички категории. Пеем песен за сбогом, за
разделящите ни се пътища, но с надеждата за нови срещи. След това започва
последното парти, а аз не се чувствам в настроение да се разбия във вечерта
преди тръгването.С момчетата се събираме да изпълним отново Get lucky, а моята роля е да го запиша с камерата.
Специален подарък за всички.
С Майа се разхождаме из града за последно,
през нощта и аз се старая да запомня тишината на това място. Връщайки се,
партито продължава да върви безспир. Намираме Йанник, който се е излегнал на
тревата във вътрешния двор и гледа небето. Говорим си, че не искаме да се
унищожаваме в последния си ден. Обичам този човек, този приятел, който открих
тук. Той ни пожелава лека нощ и се отправя към Сара, с която са решили да
опитат да са двойка. На партито прегръщам хората, които са там и се отправям да
спя.
1 юни
Събуждам се рано. Твърде
рано и гледам голите стени. Всички белези за присъствие, за изминалото време са
махнати и вече тези стени не са дом а затвор. Задушават ме, подтискат ме. И тогава
тя ме измъква от унинието. Взела е термос с чай и малко хляб от количката, две
чаши. Иска да ми покаже една гледка за която ми е говорила. Обличам се бързо, с
първите дрехи, които намирам, и излизам навън. Хладно е. Търся отключено
колело, намирам едно, което да ми е удобно за ръста и тръгваме. Усещам вятъра в
лицето си, лекият студ по тялото и се чувствам жив. Тя ме е спасила в този
момент на униние и гледам усмихнатото й лице. За съжаление изборът ми на колело
е отново лош, скоростите не работят и въртя като гламав. Няма значение,
измъкнат съм от затвора и се чувствам жив. Тя ме отвежда до най-високата точка
в района, но гледката е забулена от сутрешна мъгла. Предполагам, че е
невероятно да си на върха му при хубаво време. Пием хладен чай и си говорим. Тя
ме пита дали бих се върнал в Дания, а аз гледам наоколо и осъзнавам, че поради
една или друга причина ще се завърна за кратък или дълъг период, но най-вече за
да видя приятелите си.
Връщаме се, взимам си душ и
слизам за закуска. Последната закуска на The Breakfast team - аз, Луиса, Ханс и Йанник. Хората
пристигат да закусят нещо, да си направят сандвичи за изпът, веселят се и си
припомнят какво се е случило през тези месеци. Сякаш няма да започнем да се
разделяме след няколко часа. Все едно сме вечни.
В единайсет часа се
събираме за да се изпратим всички. Правим един голям кръг, а Сигне ме моли да
кажа няколко думи. Чудя се какво, но то идва само на езика ми. Независимо, че
училището свършва, то е в нас, а това значи, че където е един там са всички и че
ще се събираме през годините за да поддържаме приятелствата, които сме създали.
Стестняваме кръга, ставаме по-близки, в следващия момент се оплитаме се като
някакво особено хоро, всъщност традиционно за Файорските острови. После се
разделяме и всеки прегръща всеки. Казвам на някои думи, които са важни. На
Томас да не плаче, да обича живота както го е заобичал тук. На всички казвам,
че ги обичам. И не ги лъжа. Те са ми семейство. Правим общи снимки, а Франсоа
ни снима и се показва с типичния си маниер на чудак.
И се започва най-трудната
част. Сбогуванията. Всички сме излезли пред училището, пием последната бира от
бара и изпращаме хората. Когато Миа си тръгва, Лаерке плаче. Успокоявам я, че
скоро ще се видят, не живеят толкова далеч една от друга. Други хора не се
сбогуват. Аз се пека на слънце с останалите. И събирам образи. Марек и Сигне,
които се прегръщат. Сигне с надпис I Love Marek (със сърце). Майа, която плаче в леглото си. С
Йанник се борим на тревата и естествено той печели. Томас, Лаура. Всички. Празното
одеало с празните кутийки от бира. Марек, който плаче когато Сигне си заминава.
Аз го прегръщам и го успокоявам, че това са хубави сълзи, сълзи за нещо
истинско.
Постепенно хората си
тръгват, а ние оставаме последни. Сбогувам се с Йанник, той ме прегръща и
плаче. Аз също плача, но му казвам, че е голям мъж и да се държи. Че пак ще се
видим. Еспен е щастлив, събирайки всички свои сувенири и препълвайки колата.
Помагам с багажа на Майа и
Лаура. Колата на майката на Майа е препълнена с багаж. Прегръщам и двете.
Казваме си много думи. Накрая остават Томас и Сага, които чакат майката на
Томас. Помагаме и на тях с багажа. Правим си обща снимка. Последните оцелели.
Когато и те си тръгват
оставаме само аз, Матош, Марек, Доминик и Хонза. Мохиканите. Шегуваме се, че
сега можем да завземем училището и всички да се върнат. Матош и Доминик
изчезват някъде, а аз обикалям празните коридори. Вижда се какво са оставили
част от хората като вещи. Лаура е оставила една кубинка и издирва другата,
написала е бележка да й пратят и двете. В стаята й е хаос. Виждам
стихотворението, което Матиас е написал на бялата дъска и го снимам. С Марек
играем последните си игри на билярд на разнебитената маса и си спомняме велики
мигове от нашите турнири. Училището е пусто, бездушевно, и се събираме с Марек
на стълбите, гледаме "Хилядолетния сокол", многото чанти багаж и се
чудим как ще се съберем. Марек чете писмо, което е получил от Сигне. Усмихва
се. Обяснява ми как се чувства. Аз се радвам за него. Гледаме небето навън и си
мислим как се връзва с този ден. Сутринта бе толкова слънчева, но с всеки един
тръгващ си се влошаваше, а ето сега преди нашето тръгване се очертава да
започне буря. Появява се Ниелс, който прави последното видео за последните ученици тук. После, заедно с
Хеннинг, отива да вечеря нещо в града.
Матош идва и започва да
реди своя тетрис с багажа в колата. Очертава се пътуването да е драматично с
много багаж върху нас, но няма начин. Идва и Йеспер, който ни помага, дори
отива до вкъщи за да вземе още въже, тъй като на нас не ни достига за да
пристегнем багажа на покрива. Междувременно ние се справяме, натоварваме се, а
Йеспер снима с камерата на Доминик, как сме се събрали вътре. Правим последния
си ход до Факта, където Матош оставя последните си придобивки от празни бутилки
и кенове, т.нар. "hobo gold", а след това се понасяме посока Хамбург. През прозореца виждам Ниелс,
който не ни забелязва отначало, но в последният момент се обръща при вида на
натоварената кола.
Пътуването е трудно,
краката ни изтръпват, но се държим. Доминик заспива под тежестта на раниците, а
ние с Марек се опитваме да намерим по-удобна позиция за дългия път. И се
шегуваме от време на време. В колата върви реч на чешки, но на мен не ми пречи.
Слушам гласовете им. За момент се унасям. Постепенно небето се смрачава,
избягваме бурята, багажа е на място и наближаваме Хамбург.
Стигаме гарата. Матош
паркира. Всички излизаме за да се поразтъпчем, да хапнем нещо. Правим снимки на
дружината с колата. Говорим как ще се видим в Прага след няколко дни, че ще
пием чешка бира и сме засмени. Накрая им махам за довиждане, до новите срещи и
потъвам в мрака на Хамбург за втори път...
Няма коментари:
Публикуване на коментар