Чешко

08 ноември, 09:39

Влак №277 “Слован” се задвижва бавно и белият надпис “Praha” започва бавно да се придвижва в ляво. Докато започва моето седемчасово пътуване към Будапеща, в главата ми се е запечатала една картина – майката на Марек, с която последно се сбогувам, сложила ръцете си върху главата ми пожелавайки ми безопасен път. В очите й чета всичко, което чета в очите на моята собствена майка – загриженост, любов, болката на детето, което напуска дома. И макар да ми беше неудобно да притеснявам Марек и голямото му семейство за тези няколко дни в Прага, аз се почувствах като у дома си, желан, а не натрапващ се гост. И сега, потъвайки в едно международно пътуване, всички картини, всички моменти се подреждат в пъзела на съзнанието ми. Но тази картина, на майката на Марек сутринта, е най-силната, караща ме да се разплача тихо, докато хората в купето наблюдават пейзажа навън или се опитват да спят.

03 ноември 14:40

Старият град - площада

Автобусът ми от Берлин спира на автогара Florenc, а аз трябва да изкарам няколко часа сам в Прага, защото Марек е на театър. Малкият му брат е в трупа, която има изпълнение, а моят приятел няма как да не уважи това и аз го разбирам. Нарамвам раницата, която ме притиска, а аз чувствам напиращия глад, въпреки голямото парче ябълков пай, което съм изял сутринта. Решавам да се разходя и да отида на някое място, което ще е лесно за намиране. Спомням си, че старата част на Прага, бъкаща от туристи се пада някъде надолу по картата, но се обърквам от таблото, което гледам и тръгвам в обратната посока. Правя един кръг, а наоколо е пълно със сгради, които ми напомнят на София със строгите си геометрични форми и изпълнение и орнаменти с класически привкус, но в по-добро състояние. Това ме кара да се чувствам уютно, но осъзнавам грешната си посока на движение и, вървейки по малките улички, се връщам обратно до туристическото табло. Тръгвам по булеварда в обратна посока и скоро се озовавам на голям площад, а мъж облечен в шотландска носия свири на гайда и подскача леко от крак на крак. Около мен вече е пълно с чужденци, а в някаква не особено голяма дистанция виждам кулите на стара сграда, която е моят ориентир за посока. Влизам по малките улички, които са пълни със заведения и магазинчета изписани в стила на Муха, и главата ми се върти захласнато на ляво и дясно. Скоро, както и предполагам, се озовавам на “Staro mesto”, площадът на стария град, онзи с часовниковата кула. Наоколо са много хора, които се снимат и говорят на всевъзможни езици, а аз съм просто един от тях, вливащ се в старото сърце на този град. Наблюдавам каретите, щандовете с традиционна храна, множеството заведения и маагазинчета, гидовете и щракащите апарати и знам, че няма как да е по-различно откриването на Прага. Въртя се по малките улички за да имам малко спокойствие от тълпата, но стомахът ми се бунтува пък и раницата ми тежи. Оглеждам се за заведение и, в опита ми да не рискувам с нещо твърде скъпо, намирам дюнерджийница. Взимам си фалафел, който естествено се различава от тези, които преди това съм ял, който е някак пражки. Качвам се на втория етаж, където е салона и докато дъвча бързо храната си, гледам потока от хора. Странно, но като изключа мястото, хората са еднакви, глобализацията действа в пълна сила – еднакви дрехи, стил на обличане и поведение, а и с близоста на езика усещам еднаквите разговори, които се водят.

Доминик ми се обажда, защото иска да знае какви планове да си прави, а аз от своя страна чакам Марек, който е на театър. Всичко се развива леко объркано, но това не ме притеснява. Явно с всяко следващо пътуване трупам опит и сигурност. Спускам се надолу и свивам към реката. Слънцето залязва и розови облаци се надигат над двореца на хълма отсреща. Движа се заедно с реката, а хората се снимат на фона, разполагат стативи за да имат най-великолепната снимка на света, но те са просто едно и също. Аз не им отстъпвам по същество, наслаждавам се на притъмняването и Карловия мост, чиито статуи сякаш оживяват в далечината. Чернокож мъж, облечен в традиционна моряшка униформа, ми предлага пътуване с лодка, а на мен ми е страшно забавно да го гледам. Вървя по малките улички и спирам пред единия край на Карлов мост, който напомня повече за времето на създаването си в мрака и глъчката на туристите сякаш губи международния си характер. Часът е наближава пет и решавам да се върна на главния площад в стария град. Там сядам на една от пейките и чакам Марек да се обади. Минава повече време, сградите се смрачават, а той не звъни и се надявам да не ме е забравил. Просяци обикалят край пейките, а вече съм се нагледал на другите просяци, които са коленичили с чаша в ръка и чакат чуждата милостиня.

Ето че той звъни и за да се намерим по-лесно, аз се разполагам под светлината на единствената лампа, която не е окупирана от улични артисти. Оглеждам се, за да го видя предварително, но той ме изненадва, малкият чешки дявол. Студено му, защото е само по пуловер, и аз вадя другото си яке, а Марек се шегува, че прилича на български бандит. Доминик е вече на път и тръгваме към централната гара, Hlavni nadrazi, откъдето ще го вземем. Любопитен съм какво се случва с него, защото след два дни той заминава за Хималаите, а и изобщо той целият е една мистерия. Намираме го точно когато дава цигара на един просещ мъж с куче. Разглеждам го подробно – с изключение на няколко снимки не съм го виждал цяло лято. Брадата му е порастнала и макар и дълга, в рехавината й си личи младостта му. Тръгваме в търсене на евтино заведение за по бира, а аз го разпитвам подробно. Мисията му е изключително доброволческа – да обучава местните в малко непалско селце, някъде високо в Хималаите, на английски, а единственото, което му покриват от организацията е застраховката. Билети, разноски там, са изключително негови. Въпреки това очите му блестят и аз го разбирам. Моето младо аз би постъпило като него в неговата ситуация. Мисля си колко си приличаме и че някак, сега, в момента, двамата се допираме – аз на път за дома, а той в скорошното му напускане. Намираме едно малко заведение, някъде встрани от централните улици, а обстановката е проста – дървени маси, обикновени покривки, жълтеникави стени, хора, които идват редовно тук и пушат и говорят (може би за футбол, политика или нещо друго). Доминик ме разпитва за баща ми, разказва ми как е реагирал когато е разбрал за случилото се от Марек, изобщо как върви лятото ми и какво планирам да правя. Предполагам, че това е моята мистерия за приятелите ми – смъртта на баща ми. Изпиваме няколко бири, времето минава бързо, и става време да се разделим. Вървим заедно до гарата където се сбогувам с Доминик, пожелавайки му лек път и красиви моменти. Надявам се пак да го видя скоро и да можем да поддържаме връзка от мястото където е. Приятно е да видиш своето “младо аз” в светлината на това, което си можел да бъдеш ти самият при други обстоятелства.

С Марек се спускаме в метрото и скоростно изхвърчаме към неговия квартал. Поради часа и деня, аз пътувам нелегално, но естествено нищо не се случва. Влизаме в блока му и Марек ми казва да пазя тишина пред вратата на апартамента. Почувка леко на вратата и майка му, ниска набита жена, ни отваря. В нейните черти виждам лицето на приятеля си, но с натрупаните години и грижата за седем деца. Тя хваща едно малко бебе, което се оказва, че не е нейното – тя се грижи за бебета до намирането на приемни родители, а въпросният мъник вече има одобрено семейство и скоро ще бъде взет. Имаме приготвена вечеря и с настървение се нахвърлям върху нея. Тъй като английският на родителите му не е добър, Марек се опитва да помага и да превежда, но аз от своя страна в знанието, че има сходни думи между чешки и български, започвам да комуникирам на смесица между английски, чешки, руски и български, която на моменти толкова ме обърква, че забравям дадена дума на собствения си език. Но това ги облекчава, защото славяните се разбираме по-лесно, а аз мисля, че ако ми се наложи да бъда в Чехия дълго време, ще съм способен да проговоря езика на прилично ниво сравнително бързо.

Разпитват ме, защото са любопитни и аз отговарям на този смесен език. Чувствам се уморен и скоро заспивам, а Марек ми казва, че не може да прекара целия ден с мен. Трябва да отиде на училище, защото докато Сигне е била в Прага е пропуснал почти всичко. Разказва ми как е получил шофьорската си книжка в деня на пристигането й и я е развеждал с кола из Чехия. Говорим много, защото имаме толкова сходство в ситуациите си. Той още не знае какво точно иска да учи или по-точно къде. Прозорецът е открехнат и шумът от улицата ме приспива.

04 ноември

Събуждам се рано от приготовленията на Марек за училище, но пак се унасям. Умората от два дни път си казва думата. Когато се събуждам, в къщата са само родителите му, и закусвам с баща му преди той да отиде на работа. Усещам гостоприемството им и, знаейки колко голямо семейство са, искам да направя жест към тях. Решавам да изчакам Марек да се върне от училище и да си наваксам междувременно с комуникацията. Говоря си с майка му, любопитен съм дали работата я натоварва, как се чувства от факта, че синът й може да замине в чужбина. Всъщност я разпитвам, защото това са и неща, които вълнуват мен като нечий син. Тя също ме пита как се чувства майка ми, един вид съпричастност между майки със странстващи деца. Кара ме да изпитвам уют и времето минава бързо.

Марек идва и ме пита какво иска да правим, а аз му отвръщам, че искам да ми покаже любимите си места в града. Взимам камерата, слагам в чантата две шишета с вода, и потегляме. Отново метро и излизаме на един площад с паметник за чешките войници, близо до Витава. Обяснява ми колко е приятно през пролетта и лятото когато дърветата са се раззеленили, но на мен ми допада и сега. Вървим по протежение на реката, а той ми обяснява какви са различните сгради – една, която е била най-интересна за негов приятел от чужбина, е център за танци с архитектура, напомняща двойка танцьори. Стигаме до Карлов мост и минаваме по него, а аз снимам малко, защото Марек не си пада по това. Преминаваме на другия бряг и с него се спускаме към площад Andel, където трябва да се срещнем със сестра му – в нея е билет, който Сигне е купила и е още валиден. Докато вървим, откривам много неща, които ми напомнят за София, виждам стената на бедните (която Карл IV искал да се построи от гладуващите за да не им дава пари просто така) и онези неща, характерни за големия град – пияници, скандалджии, просяците, лудницата около спирките. Марек се оглежда на моменти нервно, а аз приемам нещата с лека ръка, някакво особено спокойствие ме обзема докато вървя из Прага. Все пак има изненадващи неща като това да си купиш гумена маска на Адолф Хитлер...

Сестра му пристига, дава ми билета, и изчезва като някаква деус ех махина. Марек е уморен, защото сме ходили няколко часа вече, но иска да ми покаже любимата си сграда. По пътя за нея сядаме в едно заведение за мексиканска храна и аз плащам сметката, защото ми се струва редно. Купувам и две кутии с бонбони за семейството му, които имат оферта за немските железници – удобно за достигане на датската земя. Любимата сграда се оказва музикалната зала, която съм посетил предния ден. Сега там има концерт и тя блести в златистата светлина на лампите. Знам, че Марек е бил със Сигне тук, защото с осветения срещу нас дворец, мястото излъчва романтиката на деветнайсети век. Преминаваме моста и взимаме транспорт до дома на Марек. Там е ред на баща му да ме разпитва – този път говорим за футбол, Лудогорец, за мен самия, за история, но аз държа да не обременявам Марек с превод и използвам съставения от мен език. Изненадващо, с него се разбираме добре, почти идеално, което изненадва приятеля ми.

05 ноември

Събуждам се пак рано, закусвам заедно с бащата, и се чудя какво да взема за два дни в Либерец. Решил съм да си изпера дрехите при Хонза и Матош за да не прекалявам с гостоприемството на семейството. Майка му ми приготвя сандвич за из път, пием заедно кафе, а след това излизам за да намеря автобуса си. От толкова коментиране на различни превози се обърквам и слизам на Florenc, където се оказва, че няма превози за Либерец. Влизам отново в метрото, слизам на Черни мост и търся автогарата. Тя се оказва, че е точно под метростанцията, но аз отново се лутам за малко. Купувам си билет и се опитвам да използвам интернета в автобуса за да се свържа с Марсела, с която трябва да се видим в Прага в четвъртък.

През прозореца гледам как се променя природата и наближавам планини, които не съм виждал никога, но ми напомнят за релефа в моята страна. Някак това дълго прибиране съм дома ме зарежда с носталгия и аз се чувствам разкъсан на много места.

Автобусът спира в центъра на Либерец и аз се оглеждам за Хонза, който не си вдига телефона. Виждам го в далечината, а той се опитва да ми се обади, но му затварям телефона и викам името му. Започваме да говорим, а аз се изпълвам с умиление докато слушам английския на този добродушен гигант, нашият певец в училището.

Малко се загубваме в Либерец, търсейки аптека – Матош е болен и Хонза се притеснява да не се зарази. После тръгваме към общежитията в Либерец, намиращи се в Харцов, и аз гледам същите стари сгради, които ми напомнят за София и други големи градове в България, покрити с фигури и балерефи. Минаваме през нещо като горска пътека, всъщност Либерец е осеян с такива, и излизаме край реката и стар бент, построенн през 1904. От дъжда последните дни почвата е разкаляна и листата хлътват в земята с мазен звук. Стигаме общежитията, а аз съм се задъхал леко, отвикнал да си нося раницата толкова време. Сградите са с типичната соц модерна архитектура, с поизбелели цветове, но все пак в стравнение с условията в нашенските общежития са изключително модерни. Матош и Хонза делят една стая, а стените са покрити с различни рисунки, някои дело на Мирела, която само допреди седмица е била в Чехия. Хонза е притеснителен, пита ме дали искам чай, дали съм гладен макар, че преди малко сме яли в близката столова. Изобщо, стоейки в стаята и виждайки този живот, се сещам за собственото си студентство. Странно е, но сякаш са минали хилядолетия от този живот. Пълно е с хора, които купонясват постоянно, запознавам се с някои приятели на Хонза в столовата, вниквам в тукашния живот бавно. Качваме се на покрива на сградата и виждам как планините обгръщат района, а облаците галят върховете. Някак мило ми става от тази гледка.

Оказва се, че Матош има пневмония. Отишъл да му прегледат коляното, с което има проблеми, и лекарката решила да му направи ренген на гръдния кош, защото чувствал болки. И резултатът е, че трябва да пие медикаменти и не може да пие цяла седмица. Казвам му, че това не е толкова зле и ще се справи, а Хонза започва да се смее зад гърба ми. Матош е съкрушен, защото не може и да пуши – това е прекалено много. Не мога да използвам интернета от моя компютър и затова ползвам този на Хонза, купувайки си билет за Будапеща. Започваме да търсим прах за пране, защото и двамата не ползват пералните тук. Едно момиче ни обещава, но естествено забравя. С Хонза излизаме навън, а аз съм решил да използвам възможността за дегустация на бири. Взимаме по една и поръчвам типично студено чешко мезе. Кръчмата е също някак типична за района, а и пътят към нея е като да вървиш в малко село, далече от светлините на центъра.

Докато пием телефонът ми звъни и се оказва, че е Матиас. Попаднал е на българка в Орхус и иска да ми я даде, за да си поговорим. Момичето се казва Михаела и не знае какво й се случва, а аз я успокоявам, че всичко е наред, просто приятелят ми е такъв. Говорим още малко, после говоря с Матиас и му обещавам да му се обадя когато съм с Марек. Докато пием се сещам за нещо и му пращам съобщение какво да каже на девойката - “Знаеш ли, че имаш страшни очи?”.

Изпиваме по още една бира, плащам сметката, и Хонза решава да ми покаже любимия си бар. Там се събират всичките му познати и не се пуши. Отделно иска да ме запознае с още един човек на който му казват Джийзъс. Когато го виждам се сещам по-скоро за Леми от Моторхед, заради вида на брадата му, шкембето и твърде дългата коса. Не че и аз съм още Джийзъс. Пием “Свети Мартин”, защото е на промоция и играем малко билярд. Тъй като момичето ни е забравило за праха, отиваме до друга девойка, която ни услужва с малко.

Гладни сме и отиваме до “виетнамския ми приятел”, както го нарича Хонза – азиатска бърза храна, помещаваща се в стара сграда. От вратата се надигат кълбета от ароматна пара и аз си взимам пиле кун пао. Стоим в ъгъла докато гледам как възрастният азиатец готви на газови котлони, а нормите на хигиена биха били крещящи за някои мои приятели и ХЕИ. Все едно съм в Банкок, а не в сърцето на Европа, но гледам как ухилено готвят и излизат като алхимици микстурата в кутиите. Прибираме се в стаята и пускаме мач от Шампионската лига, а аз изгарям езика си с врящата още храна. После играем в стаята на “Свят”, която е естествено на чешки и аз се опитвам да чета и разбирам въпросите, но Хонза и Матош ми превеждат на английски. Побеждавам ги, а Хонза е тъжен от този факт. Сънят ми е твърде тежък, защото подът ми ръби въпреки двата спални чувала, които съм си подложил.

06 ноември

Събуждам се рано, взимам си душ продължително време (все пак това са студентски общежития и по думите на Матош не плащат за водата), а другите двама още спят. Въздухът мирише на китайското, което сме яли, тежък и неприятен.

Щом другите се събуждат закусваме и с Хонза излизаме на разходка. Отново вали, но слабо и започваме да катерим близкия хълм, минавайки покрай ограден комплекс от стари къщи в немски стил. Всъщност има много такива елементи, тъй като Либерец е бил център за района по време на немската окупация, а и когато е била Австро- Унгарската империя. Стигаме най-високата точка на хълма, който е на 573 метра височина, с намиращ се хотел. Въздухът е влажен и цялото място излъчва някаква меланхолия.

Оттам се спускаме по пътека към центъра, минавайки край Зоологическата градина. По пътя говорим за случващото се с хората от училището, за мен и отиването ми в Дания, аз го разпитвам за неговия живот и с малки затруднения обменяме философии и житейски опит. Дъждът поспира, а ние минаваме по една от централните улици в стар Либерец, изпълнена с къщи от края на деветнайсети век, с големи дворове и стара зеленина.

Влизаме в библиотеката, където разпечатвам билета си за Будапеща, а след това отиваме до друга столова. Там той ме запознава с други двама души, и двамата носещи името Хонза, а аз мислено се забавлявам, че имам нещо като чешка версия на “Тримата мускетари”. Двамата обясняват как са си махнали главите предната вечер. Обикаляме още малко града, купувам си билет за автобуса до Прага и се връщаме към общежитията. Избираме нов път и гората се сгъстява толкова, че с папратта наоколо все едно се връщам в праисторията.

Хонза отива да си кара часовете, а ние разговаряме с Матош, който лежи цял ден в леглото. Решил е да се разходи с нас, но не и да пие. Представям си четирима ни (защото една приятелка на Хонза ще дойде) и само Матош да е на чайче. Всеки би се смял като чуе това. Хонза идва и четиримата отиваме към заведението, където играем на подобна игра като вчерашната, но само за Европа. Чехите ми се смеят като чета на чешки. Изпиваме две бири, а аз и Хонзику отиваме до спортната зала, където той ще играе баскетболен мач. Играта е оспорвана, но накрая отборът на Хонза губи с едва три точки.

Връщаме се в бара и пием по още една бира, после сме отново в стаята. Матош седи и играе компютърна игра и се извинява, че не може да ме придружи, но аз му казвам да не се притеснява, а да си гледа оздравяването. С Хонза пък отиваме до една негова приятелка, с която има проблеми, защото е организирала музикална вечеринка. Тя се намира в съседна сграда и още отвън виждаме насядалите на стълбището хора. Носим бутилка вино, която отваряме веднага, слушаме основно чешки песни, а Хонза си говори с хората. Аз се запознавам с един младеж, който ми предлага много алкохол и главата ми се замотава леко. Прибирам се към един, а Хонза остава още.

07 ноември

Сутринта ме посреща с главоболието от пиенето на празен и жаден стомах. Земята е твърда, а тялото ми се чувства тежко. Часът е едва седем и аз имам нужда от освежаване. Дрехите са изсъхнали повече или по-малко, така че съм спокооен за багажа си. Хонза и Матош спят затова и аз се опитвам да не вдигам много шум, но не ме свърта на едно място. Когато те се събуждат най-накрая аз започвам да си приготвям багажа. Знам, че Марек ще е на училище и аз отново ще бродя сам из Прага, но поне времето ще е хубаво и аз се надявам да си почина на някоя пейка. Още не се чувствам възстановен, а и съм гладен. Правим си обща снимка с Хонза, нарамвам багажа и тръгваме към центъра. Избягвам да снимам за да имам със сигурност време да напазарувам, но виждам някои особено приятни сгради. Хонза ми казва, че планира да отиде до Будапеща през зимата и аз му казвам, че трябва да го направи. Лейла би се зарадвала. Всъщност аз съм този, който изпълнява идеята, родила се в училището – да посети всички останали. И с изключение на няколко души ще се получи.

В супера купувам няколко закуски, които ям с усилие по пътя към спирката. Сбогувам се някак тромаво с Хонза, защото ми се събират много сбогувания през последните седмици, а главата ми се е насочила малко или много към дома. Въпреки това се надявам да се видим отново в най-скоро време. Казвам му, че спокойно може да се чувства поканен в нас. Не искам да ме чака. Разделям се и му пожелавам лек ден. Той трябва да рисува днес.

Гледам пейзажа, който се мени и от планинско-хълмист се завръща в равнното си положение, и преди да се усетя съм в Прага. Слизам с метрото на Florenc и се спускам обратно в сърцето на стария град, защото търся онези пейки, които открих сам и после посетих с Марек. Преминавам през моретата от туристи, а множеството снима младоженци, които са решили да си направят снимки на часовниковата кула. Затова решавам да заобиколя и се ориентирам по уличките, чувам английска реч, и скоро излизам пред любимата сграда на Марек. Слънцето си играе с облаците, които се нападнали небето, но е приятно да седиш и да гледаш двореца на срещуположния хълм. Ям закуските, които са ми останали, и гледам двамата мъже в малка лодка, които ловят риба във Витава. Около мен преминават много хора, които позират за автоснимки, и си мисля колко удобно и банално е всичко това. Всъщност колко съм банален и аз...

Поглеждам часовника и се оказва, че имам твърде много време, близо час и половина. Гледам и катедралата на хълма и решавам да тръгна към нея. Преминавам моста и започвам да се катеря по малките улички, налучквайки пътя, стараейки се да избягвам голямото стълпотворение от хора. Пуфтейки и потейки се, побеждавам нанагорнището и откривам още красиви сгради. Естествено накрая пак се оказвам на място, което е пълно с хора, а някаква американка обяснява за ренесансовите черти на Прага. Не се заслушвам, а продължавам нагоре. Оказва се, че църквата е опасана от двореца или поне така ми изглежда. Макар много хора да влизат в двореца не се чувствам комфортно просто да се намърдам вътре. Затова оставям двореца и човека с няколко плаката, който крещи, че са го окрали, и се спускам по стълбището отстрани, подминавайки свирещите музиканти, за да стигна навреме за срещата с Марсела. Ориентирам се по сгради и улици, които съм минал вече, изграждайки собствен маршрут и се озовавам на гарата. Марсела ми пише да се срещнем пред книжарницата вътре. Чакаме се, естествено, на различните краища, но се намираме бързо, а скоро и Марек пристига.

Сядаме в едно заведение наблизо, а тя ни обяснява какво точно прави на този семинар – обучение за получаване на счетоводителски ценз. Разпитва ме за моето пътуване, какво мисля да правя, споделя за своя живот и въпросите пред които се е изправила. Осъзнавам колко се е променил всеки след училището, как то е отворило очите особено на нас, чужденците. Разбирам от Марек, че Кхадер планира да се премести в Щатите, защото положението около него е нетърпимо. Марсела казва, че има възможност да е в България по празниците и аз й казвам, че при такова стечение на обстоятелствата трябва задължително да се обади.

Наближава времето да хване своя влак и тя ни прегръща, изчезвайки без да дочака рестото си от сметката. С Марек хващаме метрото и се прибираме у тях. Там всички освен единия брат имат гости – майка му, Марек, баща му е някъде с приятели. Скоро пристига един приятел на Марек, който тъкмо е завършил, и с него пием бири. Хилим се като идиоти и му разказваме за Дания, а той на нас за плановете си да пътува на стоп. Аз май ще се размина с цялата идея, така ги виждам нещата.

Твърде съм уморен и решавам, че ще си приготвя багажа на сутринта, изрично казвайки на Марек да ме събуди ако спя за да се сбогуваме. Слушайки влаковете, се унасям в сън.

08 ноември

Събуждам се рано и слушам шумотевицата в апартамента. Завиждам благородно на Марек за голямото семейство, но естествено това си има и проблеми като тоалетните, които са заети едновременно. Сбогувам се с баща му, сбогувам се и с Марек, обещавайки си да се видим пак. Оставам отново сам с майка му, която ми казва да си приготвя закуска. Сядам на масата, докато тя се разправя с бебето, и гледам как слънцето се надига над града. Тя ми е приготвила храна за из път – два сандвича, нещо сладко. Дава ми и подарък за майка ми – козметика и прежда. Аз й благодаря, но казвам, че няма нужда от това.

Разговаряме за последно, тя ме гледа с онзи майчински поглед и ми казва, че съм скромен. Отново се разбираме на нашия си международен език. Взимам багажа си, а тя ме хваща за главата, карайки ме едва ли не да се разплача от умиление. Иска ми се да върна жеста, който тя и цялото му семейство, ми направиха. Пожелавам й лек ден и излизам. Имам нужда да се разходя и затова слизам една две спирки по-рано от метрото, което ме задушава с хората вътре, и търся поща за да пратя една картичка. След това преминавам по заучения маршрут, покрай няколко сгради, които се ремонтират и работниците са си пуснали музика за настроение и се озовавам на гарата.

Търся влака си, дори питам и полицаи, които не са особено приказливи докато проверяват един скитник, отново отивам да видя таблото с разписанието и най-накрая успявам да намеря перона си...

15:35 Унгария

В купето съм с две жени – едната е учителка по машинопис и стенография, унгарка, връщаща се за концерт. Другата е последният посетител на купето и не знам нищо за нея. И все пак се запознах с много хора, повече или по-малко в това купе.

Распутин

Някъде час и малко след потеглянето се качва скитник – приличен на Разпутин, облечен с всевъзможни дрехи, носещ калпак и няколко торби. Сяда на едно от местата, а възрастният мъж срещу него решава да пие кафе. Другите двама пътника, две жени, не обръщат внимание или по-скоро се опитват да игнорират скитника. Той от своя страна прави всички неща, които един безопасен луд би правил – ходене с телефон в ръка, слушане на музика от дискмен, възклицания, сън в странна поза (нахлупил калпака до средата на носа си). Момичето точно срещу мен е на другия полюс – докато слънцето я огрява и тя е свалила очилата си, тя прилича ренесансова картина със зелените си очи и червена коса. Другата се опитва да спи или да чете, стараейки се да на е в контакст с Распутин.

На Бърно, мъжът и спящата слизат, а се качва младеж, който леко побутва дисагите на скитника. Вади един от томовете на “Песен за огън и лед” и започва да чете. Лудият вече се е разбудил и говори с ренесансовото момиче, което му отговаря учтиво. Личи си, че той е колекционер – има различни устройства в него като фотоапарат, телефони, шалове, всякакви чудесии и с неговия славянски език аз разбирам какво се случва малко или много. Скоро след като влизаме в Словакия се появява и учителката, която има за резервирано място, точно това на което е скитника и се примирява със ситуацията, но се старае да седне на възможно най-далечното място от него. Той от своя страна вади телефон, който се опитва да зареди с карта и пита как да го направи. Момичето му обяснява, а останалите се споглеждаме с усмивка. Всъщност лудият става причина да говорим, преминавайки на английски. Момчето се оказва испанец, който живее в Братислава от една година. Говорим с любопитство откъде ли всъщност е скитника, а момичето ни обяснява, че той говори някак неправилно словашки. След това коментираме скитничеството, проблемите с цигани в съответните държави, но най-вече чарът да се пътува с влак и как ние сме се срещнали точно по ирония тук и сега.

В Братислава, испанецът и скитникът слизат, а с останалите хора в купето си говорим, ставаме си някак по-близки в пространството, което имаме. Междувременно пейзажът се мени и сякаш бягам от края на есента на юг, като прелетна птица, защото наоколо става все по-зелено. И с наближаването на Будапеща се подготвям за срещата си със скъп приятел, моята унгарска сестра.