Дни на съвместен живот

02 ноември, 8:21, автобусът за Берлин

Небето е сиво от облаци, а мъглата от влажната земя тепърва се надига за да открие гледката по-надалеч. В мътните очертания на гори в тази мръсно млечна пелена човек би помислил, че все пак Дания крие своите планини от обикновените хора, от простосмъртните. Аз гледам през прозореца с надеждата да открия ключа към техните скрити планини. В същото време умът ми се връща към всичко случило се за изминалото време и в очите ми се събират сълзи. За един месец се случиха толкова много неща, много неща се промениха, а разделите стават все по-трудни, нереалистични и жестоки. Като буря, която знаеш, че ще дойде един ден, но никога не си подготвен да я посрещнеш. И все пак сърцето трябва да е ведро щом знае, че има любов – миговете, скрепени с любов, са най-ценни, те не могат да бъдат изтрити или омърсени. Затова и сутринта, в колата на път за Орхус, пеехме на фона на песните, които радиото изплюваше, усмихваме се и се докосвахме един друг, благодарни един на друг за тези дни. А аз броях минутите, гледайки циферблата на таблото. 20, 19, 18, 12 …

22 октомври 17:20, Рандерс

Слизам от влака с идеята да купя нещо за изненада, но сам бивам изненадан на гарата от тичащата към мен Майа. Вдъхвам я. Казва ми, че със Сага са пазарували за да ме изненадат. Къщата е в режим на учене, а с промяната на плановете аз трябва да намеря какво да правя. Решавам да се упражнявам с датски – всеки ден по десет думи, които да науча. Дори и да не са и десетте, които запомня, то поне си е практика. Докато момичетата учат аз пресявам снимки и осмислям преживяванията си в Оденсе.

Вечерта е топла и с Майа излизаме на разходка край реката. Високите речни треви шумолят от вятъра, а в джобовете ми има две бири. Тя иска да ми покаже едно специално място – малък кей, който влиза в реката, а луната грее между бързо движещите се облаци с белезникава светлина. В далечината се извисява цветния дим на фабриката – дизайнерско решение, което ме впечатлява всяка вечерна разходка из Рандерс. Твърде е ветровито, затова решаваме да се преместим някъде, на пейка, която е на завет. Точно до нас има една, но в първия момент се стряскам, защото там седи някой, седял е през цялото време и мълчи. Оказва се статуя на богиня, която отговаря за плодородието. Седим до нея и говорим, а аз не мога да се отърва от странното усещане да имам тази фигура зад мен. Някаква скандинавска мисттика може би...

23 октомври

Може да се каже, че се преоткривам като кулинар, защото искам да зарадвам Майа и Сага с огретен и един шоколадов кекс. Излизам сутринта на пазар, заедно с камерата, спускам се в града и естествено отивам в голям супермаркет, където моето ограничено знание на датски няма да ми пречи. Прави ми впечатление колко азиатци има в Рандерс, а също и англоговорящи по улиците. А е малък град, наистина с пристанище, но също малко. Майа е права, че има потенциал в това място, което се развива като студентски център, а и заради близостта му с Орхус. На касата пред мен има и руснаци, а на касата човекът е от арабски произход, но говорещ на датски. Даже не се и опитвам да говоря на касата, но ме усещат, че съм чужденец когато опираме до бонус точките. Есента от своя страна украсява града със златисто червени багри, а колелетата си стоят на пост, вързани край стените.

Когато кексът е готов (или поне така си мисля) Майа се прибира от университета. Има да наваксва един месец спрямо другите и затова се захваща да учи, а аз не й се пречкам и си готвя. Изживявам ново ниво на самостоятелност, но съм забил нос в монитора, четейки за случващото се в собствената ми страна. Окупация на университета. Надежда за промяна.

25 октомври

Очакваме майката на Сага да пристигне за два дни, а сутринта излизам заедно с Майа да тичам. Градът се е разбудил отдавна, а аз се губя по някои малки улички, откривам китайски ресторант и някакъв хотел. Мортен ми е пратил една обява, за преводач, а аз обмислям дали е по моята част. Знам, че трябва да започна от някъде, но осъзнавам моите възможности да говоря на датски. Нямам особено какво да правя и решавам да експериментирам в кухнята, забърквайки един сладкиш.

Следобяд времето е прекрасно и с нея излизаме на разходка. Минаваме по нови пътеки край реката и нагазваме в калта. Оказва се, че всички пътеки са изпълнени с някакви произведения на изкуството. Виждаме и мистериозната статуя на плодородната жена, която на светло изглежда отвратително – нещо средно между трансформър, Джак Спароу и индианец. Речната трева прилича на пшеница върху стар филм, с изсветлялия си жълт цвят. Докато я снимам, един дядо излиза от една пътека с колелото си и ни казва да отидем до езерцето, където можем да хванем някаква речна птица. Между тръстиската в далечината се мярка лебед, но нищо по-специално.

Връщаме се, а аз вдъххновено създавам шоколадова глазура на кекса – човек не може да стои инертно на това място.

Вечерта пристига майката на Сага, която се оказва на възрастта на баща ми. Приятна жена с интересни очила. Заедно с дъщеря си отиват на пазар, защото иска да сготви нещо за нас като всяка майка. Аз говоря с моята, защото няма да съм на нейния рожден ден за пръв път в живота си.

На масата разговорът се води на три езика – датски, английски, файорски, а от толкова слушане на първия вече две седмици и нещо, започвам да улавям повече неща от разговорите. Талиатели с броколи, сметана и бекон. Тадзики (все пак бащата на Сага е руснак с гръцки корени). Приятна обстановка, домашна, която рядко се случва в нас, всъщност рядко се случва като цяло в нашето забързано ежедневие. Представям си ако аз съм на мястото на Сага и това е моята майка. Това е реалност, с която трябва човек да живее и аз я осъзнавам. Обзема ме малката носталгия и мисълта ми се насочва към жената, която ми е дала живот.

26 октомври

Събуждам се рано както обикновено, но продължавам да се излежавам, бавно изтягайки се. Апартаментът е студен като цяло – старо строителство, с бели стени и дървен под. Чувам раздвижване в коридора и шум в кухнята. Майката на Сага е станала и се мъчи да приготви кафе. Тя е от хората, които са постоянно в движение и сега се чувства в застой. Разбирам я, но сам аз съм настроен вече в този ритъм на живот. Момичетата също се раздвижват и имаме една пищна закуска. Разделяме се с майката на Сага, която ще си замине преди ние да сме се върнали от родителите на Майа.

Товарим прането в колата, което отново е огромна камара наблъскана в една калъфка, и потегляме. Нервен съм, защото за пръв път ще прекарам време в едно семейство по този начин и в тази си роля. На гаджето. И въпреки това, вече съм се запознал с тях и това ми дава спокойствие. По пътя радиостанциите се сменят непрекъснато, с пукане и неразбираема музика, а ние припяваме и двамата. Времето е хем дъждовно, хем слънчево, типично датско в поведението си. Минаваме малко обходно за да може тя да ми покаже къде е учила, а след това акостираме пред къщата. Йен и Мариус ни посрещат, а Лизбет е на работа. Запознавам се с Виктор, братовчед й, който учи наблизо. На петнайсет години, с очила и кафеникава коса. Майа има подарък – швейцарски ножове в различни цветове и една табела за декорация. И двете в много нейн стил. Разтоварваме багажите си и се приготвяме за изпитанието на загубилите ни тренинг тела. Планинско колоездене. Аз съм скептичен – все пак планини в Дания няма, има хълмове, но не съм се сблъскал с нещо драстично към момента. И все пак бащата на Майа се занимава с това, аз разглеждам колелата, които са изключително добри, нося дрехите, които са ми дали и не искам да се излагам. Товарим колелата си в ремаркето и отиваме до близкия природен център, където има трасе с различни изпитания. Разгряваме малко, свиквам с колелото, което е твърде леко за моя вкус, и тръгваме. Моментално разбирам, че съм подценил нещата тук – има множество изкачвания и спускания, тесни пътеки, кал, която пръска всичко и скоро краката ми пулсират от умора. Чувствам, че изглеждам най-зле от всички, а сърцето ми бие до пръсване. Когато правим един кръг, около шест километра, аз решавам да не повтарям. Останалите тръгват, а аз гледам пораженията, най-сериозно от които са следите на предния венец в прасеца ми. Докато се наслаждавам на умората в краката си, около мен профучават множество хора, които идват да тренират тук. Както ми казва по-късно Йен, твърде много хора карат колела и сега новата мода е планинското колоездене. Както и простия маратон не е вече толкова интересен, трябва да е нещо по-вдъхновяващо. Аз мисля да се придържам към традиционните неща.

Вечерта, докато Майа прилага терапията, която е учила, върху майка си, с баща й и брат й пием бира. Гинес, и говорим за планини. Разпитваме се взаимно за интереси, как е бил престоят ми досега. Обсъждаме бъдещето. Аз съм откровен с Йен за плановете си.

Вечеряме на свещи, а храната ухае невероятно. Оставям разговорът да тече основно на датски, но разбирам много от тематиката му. Чувствам се уютно, а накрая с Йен пием уиски като стари джентълмени. Да стоя в тази къща ми напомня на моят собствен дом, който имах, и кренвиршите, които приготвяхме с леля Соня. Все едно пътувам към миналото, а не към бъдещето в някои отношения, но чувството е приятно.

27 октомври

Събуждам се рано, много рано, от алармата на телефона на Виктор. Излизам в хола за да намеря телефона и да я спра, но после сънят не идва твърде дълго и моята собствена аларма ме доразбужда. Йен е вече в кухята и е започнал приготовленията за закуска, а аз имам нужда да се освежа малко. Докато храната се създава в тигана, с Майа отиваме до фермата, в която е израстнала, разхождаме се из нея, а тя ми разказва как си е играела, чуди се защо някои неща са променени, различни интересни истории влизат в ума ми.

Връщаме се, закусваме, товарим всичко и се разделяме. Чудя се как точно да се сбогувам с нейното семейство и не знам дали не съм ги засегнал. Мариус се качва в едната кола, а ние в “нашето” Деу, и потегляме към “Небесната планина”. Времето не обещава да е прекрасно – дъждът се лее силно, а облаците са гъсти. Все пак ще посетя едно от най-високите места в Дания.

Паркираме и за наша изненада се оказва, че точно в този ден се провежда маратон. Вали, духа вятър, а наоколо подтичват всякакви хора, които са облечени в прилепнали дрехи, борещи въздушното съпротивление. Струпването на толкова хора нарушава малко идеята на пътуването, а когато достигаме върха на хълма се открива прекрасна гледка, но небето е все така далеч. На върха има построена кула и Мариус ни казва, че който дойде тук трябва да я ритне, включвайки се по този начин в някаква общност. Тъй като много бързо сме стигнали върха и имаме нужда от разходка, Мариус предлага да вземем колите и да отидем до две езера – най-чистото и най-голямото. Естествено, че се съгласяваме и скоро оставяме автомобилите на новото място, вървим по нападалата шума и тя пука меко под краката ни. След стотина метра излизаме на най-чистото езеро – водата е кристално чиста, а Мариус казва, че дори можем да пием от него. Това за мен не е толкова специално, но все пак има значение. Златистите листа, които са изпопадали в него, създават илюзията на картина на Климт или Муха, а дърветата, подаващи се от водата, са като за обложка на албум на някоя мрачна банда. Ходим по пътеката и някои места изглеждат чак магично с всичко наоколо, а в следващия миг се появява някое куче или семейство с количка, което да развали илюзията. Мариус разказва как е идвал тук с класа си. Междувременно няколко колоездача преминават бързо. В района е забранено да караш коело, но все пак хората нарушават законите, дори и в Дания. Спускаме се към най-голямото езеро и излизаме на един кей, а наоколо е пълно с малки островчета, обрасли с дървета, които се носят върху водата. След това завършваме обиколката, сбогуваме се с Мариус и тръгваме за Рандерс.

Пристигаме, вали из ведро, но на мен ми е нервно и излизам да се разходя. Тръгвам нагоре и достигам едно от високите места в града – голяма църква, която е на нещо като плато, а в далечината се разкрива много от природата наоколо. По пътя ми наобратно, виждам жени, които са на колела, а в кошниците им е пълно с рози. Искам да взема една роза, но се оказва, че съм си забравил портфейла. За сметка на това откривам две оставени картини – репродукции в метална рамка, които биха паснали идеално на апартамента. Взимам ги и с тях се показвам на вратата.

28 октомври

С Майа се чакаме на Фотекс за да купим необходимото за вратата, а Рандерс бива застигнат от голямата буря, която е обхванала Северна Европа. Всичко се вие, хората са с огънати чадъри, а цветарите прибират стоката си. Взимаме винтове, но когато пристигаме в апартамента се оказва, че няма да ми свършат работа. Не го съобщавам, защото решавам да намеря решение на ситуацията. Със силните ветрове навън сме бетонирани у дома, всеки захванат със собствените си задачи и развлечения. Гледаме “Полунощ в Париж”, но си мисля дали главният герой би обичал дъжда ако се сблъска с бурята отвън.

29 октомври

Родителското тяло звъни притеснено. Естествено в медиите са преекспонирали случващото се. Всичко вече е утихнало ако не броим постоянния вятър, който си циркулира из страната. Излизам да се разходя и да видя дали ще открия нужната ми част. Естествено решението, което съм имал, не намира необходимите предпоставки да се случи. Прибирам се вкъщи и в крайна сметка намирам друго решение, което се оказва успешно, поне до момента, за облекчение на душата правя още един кекс, в който експериментирам с наличните съставки.

Вечерта с Майа отиваме на по бира, един вид срещата, която никога не сме имали в онзи класически смисъл на думата. Минаваме покрай улицата със заведения и аз откривам едно, което се казва “Валкхала”, но естествено не сядаме в него, а в ирлански или британски пъб. Оказва се, че точно същия ден се провежда куиз, в който участваме, но не печелим. След това тичаме да хванем прожекцията на филма, който сме запланували да гледаме. Не се оказва нещо, кой знае какво, но пък в залата сме само двамата и е приятно и уютно спокойно да се държим за ръце. Нощта в града е топла и след киното с удоволствие се разхождаме до дома.

31 октомври

От сутринта започвам с приготовленията. Сигне ще идва на вечеря, а аз съм накупил продуктите няколко дни по-рано. Искам да отделя повече време на сладкиша, който този път започва да се издига победоносно в купата с бързина, която ме плаши, но овладявам. Когато всичко е под контрол се приготвяме и отиваме до Орхус да купим новите книги, които трябват на Майа. Преди това откриваме, че училището ни е превело повече пари от очакваното и имаме повод за радост. Връщаме се и продължаваме с приготовленията за гостите. Аз от своя страна искам да направя изненада и под предтекст, че отивам да тичам, което и правя, отскачам до близкия супер и купувам букет рози. Не съвсем по моя вкус, но е необходимо да направя необходимия компромис.

Майа отива да вземе Сигне от гарата, а аз съм се вкопчил в готвенето на кюфтетата от картофи и боб. Пуснал съм си музика и се кълча из кухнята. Сигне идва и се прегръщаме топло. Тя е един от хората в сходна на нашата ситуация и това я прави още по-скъпа в моите очи. Разговаряме за нейната специалност, тя ни предава целувки от Марек, а храната се оказва изключително успешна. Играем карти, пием кафе с ликьор и се смеем. Сага ще пропусне училище и утре четиримата ще си направим пътуване до Скаген.

1 ноември

На празника на будителите се будя рано. С Майа трябва да приготвим закуска, както и храната за обяд. Приятно е когато сме няколко души за закуска, създава се чувство за уют и апартаментът наистина се съживява.

Излизаме и времето обещава да е мокро. Движим се по магистралата, предното стъкло се пълни с вода, чистачките работят на бързи обороти, а ние се надяваме да избегнем бурята. Вятърът духа срещу нас, така че скоро грейва слънце. Пътуването е весело, пълно с лиготии като Сага, която се качва в движение на фона на Owner of the lonely heart на YES.

Паркираме на Гресен и тръгваме към най-северната точка на Дания. Пясъкът е пропит с морска вода, която оставя пяна като от веро, а вятърът я разнася. Има хора, а слънцето се отразява в синкавата повърхност преди да се скрие в задаващите се тъмни маси. На сравнително близко разстояние гледам корабите, които се отправят към шведския бряг. Подминаваме няколко немски бункера от Втората световна с надписи “Zimmerfrei”, аз си давам сметка колко е приятно морето сега, далеч от каскадите туристи, диво и неподлежащо на дресура. И наближаваме заветната точка, виждайки от лявата си страна морето, което граничи с Норвегия, и тракторът, който води туристи обхванати от мързел да ходят. Небето сякаш също се е разполовило и от едната страна имаме кристално чисто небе, а от другата сивата дъждовна маса, която ни преследва. Пясъкът е осеян с всевъзможни камъни и аз събирам няколко за спомен.

Вълните се борят без да спират, издигайки се леко над пясъка, който продължава навътре, и блъскат една в друга, Тук няма покой, двете морета се опитват да се победят, но победа няма и ние седим на място където водата не се смесва – от едната страна синя, а от другата мътно кафеникава. И макар, че наоколо е пълно с пенсионери-туристи, преживяването е интимно. Гледам битката между двата титана и откривам паралели в човешките стихии, в чувствата, в срещите между различни хора. Защото сливането на тези две морета е като на две човешки същества, като любовен акт с постоянна борба за надмощие кой ще проникне повече в другия. И ето, че докато се снимаме, краката ми се озовават между тези “любовници” и в обувките ми се помещава един малък Скаген. Същото се случва и със Сигне, а вятърът довявя дъжда над нас. Тръгваме по другата крайбрежна ивица в търсене на просек между наводнените участъци, а аз тичам да подплаша накацалите морски птици. Вървим между дюните обрасли със суха трева, а изхвърлените боклуци от всякакво естество нарушават впечатлението за девствена природа.

Обядваме на паркинга, радвайки се на показалото се слънце, изяждайки последните остатъци от кекса, а шоколадът се разлива приятно в устите ни. Скачаме в колата за да се разходим из Скаген, който е прочут с две неща – жълтите си къщи и като място за художници, всъщност последното си е направо едно цяло течение, школа, наречена Скагенските майстори. Сигне ми показва една репродукция, която е типична за тази школа – меки жълтеникави цветове, които да пресъздават светлината на слънцето и срещата на моретата. Също така търсим обувки за Сигне, защото нейните са просмукани с вода, а тя е болна. В крайна сметка тя си купува едни гумени ботуши, което е иронично предвид, че вече се връщаме от мястото. Градът вече е започнал да вади коледната си украса, самите заведения са с поглед в тази посока. Сядаме в едно приятно кафене, което е изпълнено с аромат на кафе и домашни сладки, а стените са покрити с всякакви неща – от коледни украси и подаръци, до стари кънки, оригами картини и картички. Момичетата се впечатляват и въздъхват от многото вещи. Сага и Майа съчиняват поетичен текст за картичката, която са взели, подарък за хората от Оденсе. Подписваме се, разкрасяваме я, пием си какаото.

Времето напредва и тръгваме обратно. Оставяме Сигне в Аалборг, където ще се види със Стине, а останалите продължаваме към Рандерс. Докато дамите приготвят нещо за ядене, аз приготвям багажа си с нежелание. Сага излиза, отивайки на купон, а ние с Майа имаме своето време за нас двамата, в което да оценим всичко, което се е случило за този един месец, какво ни притеснява и харесва, а емоцията напира в мен, защото за този месец съм почувствал това място като собствен дом. И знам, че ще се завърна, защото нещо вътре в мен ми го казва. Глас на който съм се научил да вярвам. Вечерта напредва, а ние сме като двете морета край Скаген, които се борят за надмощие в ласките си...

02 ноември 10:47, Берлин

Лежа в леглото в хостела и дописвам тези редове. Унасям се от уличните шумове, които долитат през отворения прозорец, а вече умът ми се настройва към практичната си нужда за сън. Защото другата сутрин ме чака още път, още хора, още изживявания...