8 ноември 16:50
Най-сетне пристигам в Будапеща. Слизайки от влака се
сблъсквам с множество, което говори на абсолютно неразбираем език и изчаквам
жената от купето, която е обещала да ми помогне за ориентация. Трябва да намеря
адреса на Лейла, а най-лесния за мен начин е като се спусна по един булевард,
който се пресича с нейната улица. Оказва се, че в града кипи ремонтна дейност,
съвсем по нашенски преди изборите догодина, и гарата е обсадена от различни
машини и материали. Ушите ми пищят от унгарския, който няма нищо общо с никой
от езиците, които знам. Жената пита няколко минувачи, но никой не знае
въпросния булевард и затова й казвам, че сам ще се оправя. Тя ми казва, че има
туристическо бюро в гарата, с безплатна карта, и се сбогуваме.
Вместо туристическото бюро нахълтвам в това на
жп-линиите. Питам служителката там, която ме гледа кръвнишки докато ми подава
една безплатна карта на центъра, и получавам отговор, че бюрото, което търся е
от другата стана. Не отивам там, а въоръжен с картата търся адреса. Обърквам
посоката си два пъти, но накрая налучквам пътя и тръгвам смело по улиците.
Странно защо, но ме изпълва усещането да съм в София. Все едно с приближаването
до родината ми всичко придобива малко по-балкански вид. След един два леки
пристъпи на паника, че съм объркал посоката отново и съм се затрил в Будапеща,
при това с карта, се оказвам пред улицата на Лейла. Звъня на звънеца и чакам.
Тя отваря с онази театралност, която толкова много обичах
в училището. "This is my home! It's so big for the
cat!". Аз се смея.
Влизаме във вътрешен двор, а аз гледам етажите, опасани с парапети и асансьора.
Веднага в съзнанието ми проблясват онези италиански филми, в които децата си
играят в подобен двор, а майките им крещят докато готвят вечерята. Един малък затворен
средиземноморски свят, но без море.
 |
| През прозореца на апартамента |
Унгарската ми сестра ме разпитва за пътуването ми, за
всичко, харесала ли ми е Чехия. Обяснявам й колко са били внимателни родителите
на Марек, а тя ми претопля супа и казва, че това е цялата гостоприемност на която
е способна. Превключваме на саркастичния си начин на общуване, а аз не мога да
й се нарадвам. Чак сега осъзнавам колко ми е липсвала компанията й. Скоро Пол
също пристига и отваряме бутилка вино. Лейла ми казва, че ще си махнем главата,
а аз още не си спомням главоболието ми от преди два дни. Ще отидем в центъра, в
някой бар, а по някое време ще се присъединят техни приятели. И двамата ме
разпитват как е било пътуването ми до момента, а изненадата им е пълна когато
Басин, котаракът, сяда до мен и позволява да го погаля леко зад ушите. След
малко Пол ни напуска за да сготви чили конкарне, а с Лейла се превръщаме в баби
клюкарки, които си говорят за училището и съучениците ни.
Излизаме навън и свиваме по няколко главни булеварда.
Възкликвам на глас "Че това е като в София!", защото ако сменя езика
по табелите все едно вървя по "Мария Луиза". Естествено, че не всички
сгради са еднакви, нито пък широчината на улиците или трамваите, но едно такова
общо усещане за принадлежност. Дрехите на хората, тяхната визия е толкова
сходна на нашата, че нямам думи. И въпреки това духът на старата империя се
усеща във въздуха. Сградите с архитектурни елементи, сложните извивки на
уличните фенери, широките улици за паради. Подминаваме сградата на операта,
която е изпъстрена с хиляди орнаменти, а отсреща академията за танци е
заградена, защото е в ремонт. Избираме един бар близо до синагогата, която е
облята в жълтеникава светлина, и поръчваме пиене. Когато сме вече на второто
запристигат и приятелите на Пол и Лейла. От тях запомням двама - Река и Дейвид.
Дейвид е англичанин, любител на виното, който щом се понапие говори с особени
паузи между думите, сякаш за да подчертае важността им. Мисля, че
най-впечатляващото за него е, че се опитва да учи унгарски и по думите на Лейла
дори му се получава. Река е, по думите на нейните братя, противоположност на
унгарките. Всъщност прилича на скандинавка с бледата си кожа, русата къдрава
коса и светли очи. Това, което ме впечатлява е, че минала пътя до Компостела,
но не онзи, който аз смятам да поема един ден, а покрай морето. Има и още една
приятелка на Лейла, но в настъпилия алкохолен мрак на съзнанието ми името й
изчезва. Разговорите също се губят, но знам, че се разливат множество шотове и
бири. Пия някакъв характерен шот за Унгария, който има вкус на лекарство, а аз
съм единствения идиот, обръщащ го на екс. Не знам колко часа стоим в бара, но в
един момент безименната сега за мен приятелка на Лейла си тръгва, а Дейвид се
завръща от странство. Обяснява ни за една великолепна приземна винарна, която е
открил и ние отново се потапяме в нощния живот на Будапеща за да я открием.
Мозъкът ми отказва да помни пътя, но изведнъж пред очите ми изниква едно
стълбище, което води към земята, а Дейвид бавно говори на унгарски с
управителя. Вината са скъпи, но поне звучи готина музика. Пол вади камерата и
всички се снимаме в абсурдни пози. С Река решаваме да танцуваме, но има твърде
много маси и просто се блъскам в тях. По-късно ни дават сметката и си глътваме
езиците, но плащаме, намираме някакви дюнери и ядем. Купуваме още една бутилка
вино по път и влизаме в трамвая. Всичко това ми е мътно, но решавам като
пристигаме у дома да се преоблека и моментално се оказвам в шортите си. Пием
вино и говорим на различни езици, а в един момент се оказва, че е четири
сутринта. Не ни се пие повече вино и заспиваме.
09 ноември
Отварям очи и гледам през прозореца в стаята. Срещу мен
виждам една нова сграда и една стара, долепени една до друга, а прозорците на
старата са с дървени рамки, боядисани в зелено. Фасадата й е мръсна охра.
Докато лежа на моя диван, а Река спи на другия, си мисля колко ми напомня на
мястото където бях последния път в Солун. Жилището на Лейла и Пол е старо, с
висок таван, а някой е сложил фриз от тапет по протежение на стените. Лъха ми
на морски уют, а мебелите в стаята ми напомнят на световен социализъм в
приликата им с мебелите в моя дом.
Чакам другите да се събудят и просто се изтягам,
опитвайки се да си подредя събитията от предната вечер, да възпроизведа думите.
Осъзнавам, че това няма как да се случи, а всичко е фрагментни проблясъци в
съзнанието ми.
В един момент всичко живо се пробужда и Пол отива на
мисия да купи нещо за закуска. Нищо, че часът е вече единайсет и десет. Аз
разпитвам Река за Ел Камино, за това как се е чувствала там, споделям й за
моето желание да го мина. Лейла чете световните новини. Когато Пол се завръща
прави английска закуска. Странно ми е как всички се оплакват от главоболие, а
аз, който съм спал най-малко, съм бомба. Може би е заради чашата вода снощи.
Откривам неприятната вест, че моят хост за каучсърфинг е
някъде на майната си, направо извън града. Пол се опитва да намери някой
приятел, който да ме подслони, но никой не се отзовава и с Лейла ми казват да
остана. Някак съм щастлив от този развой на нещата, но не искам да прекалявам с
гостоприемството им. Казвам, че ще сготвя вечерята днес в знак на благодарност.
Малко по-късно, отново с картата в задния джоб, излизам
да се разхождам из града. Не съм късметлия с времето - гъсти облаци и тук там
прокапване от небето. Вървя по улиците, чиито сгради ми напомнят на старите
софийски сгради от края на XIX век. Отново си напомням, че все пак първият архитект на
столицата ми е чех, притъпявам това прозрение и се наслаждавам на
архитектурата. Около мен е пълно с американци, които говорят и се обясняват. Но
това, което забелязвам и ми се набива с всяка крачка е как вехнат сградите.
Чернотата, която ги покрива, пукнатините, откъртените гипсови орнаменти,
мръсните прозорци. Наистина, Будапеща е известна като перлата на Дунав, но това
величие е някак помръкнало в улиците по които вървя, вехне славата. Може би
защото е дъждовен ноемврийски ден, не знам. Надявам се да не е просто
преексплоатирана туристическа слава. В този ноемврийски ден е един носталгичен
град.
Излизам пред парламента, който впечатлява с имитацията си
на ренесансови сгради, с купол подобен на този от храма във Флоренция, с
готическите орнаменти и островърхи покриви. Изящество, обградено от
реновирането на улиците, а надвисналите над него кранове са сякаш намек, че
всичко е в етап на изграждане. Може би ако мина от другата страна на Дунава и
тази впечатляваща сграда ще е недостроена. С жадно любопитство да видя дали е
така, вървя между оградите и по плочите върху земята, и ето, че виждам Дунава.
Мисля си, че това е първият ми досег с тази река, че дори
и в родината си не съм бил на брега й. А ето ме тук, в тази чужда страна, аз
гледам как фериботите вървят по протежението й, пълни с туристи и в
контрастиращ бял цвят на сивата вода. Парламентът се оказва напълно завършен и
от тази си страна. Насочвам се към моста в далечината, който е с перила
боядисани в жълто. Духа вятър. От другата страна на реката се извисяват няколко
хълма с високи и интересни сгради. Минавам покрай няколко клошари - смятам, че
унгарските такива са май най-интелигентните, защото всички са хванали по
някакво четиво, загърнали са се с одеало и гледат да са на завет и с достатъчно
светлина.
Преминавам от другата страна и се шлая по пешеходните
зони, обикалям около разни църкви, които са разнообразни по оформление и
вероизповедание, а от време на време срещам хора забили нос в картите или
пътеводителите. Те четат подробно, а след това изваждат статива, правят десет
снимки, прибират статива и продължават.
Стигам до висящия мост, който ме впечатлява с множеството
нитове в конструкцията си, каменните лъвове, стотиците лампи, с цялата си
солидност. Зад гърба ми е двореца, но решавам, че с падащия здрач е време да се
прибирам. Искам да имам достатъчно време да сготвя нещо приятно. По пътя
преоткривам града, който започва да се облива в светлина, показвайки част от
онази носталгична красота, която се носи във въздуха. Хора просят пари от мен,
но аз оглушавам за молбите им. Боря се с описанието на продуктите в
супермаркета, който ми е на път.
Вечерята се случва по-бавно от очакваното, Пол и Лейла
хапват нещо междувременно, а аз се стремя да не прегоря ястието. Усещам аромата
на газ и ми се иска да съм по-умел кулинар.
Гледаме "Ганди", а Лейла ни пита какво се
случва, защо реалните личности постъпват така, и Пол като британец обяснява. И
двамата се редуват да ползват IPad - а му, а за мен е странно. Обичам да се наслаждавам на
филмите, но и някак не искам да си губя времето с филми. И въпреки това го
правя, защото ми създава усещане за уют.
10 ноември
Излежавам се отново, гледам средиземноморската сграда,
Замислям се за цялото си пътуване. Правя сметки. Решавам да пътувам все пак с
влака през Белград. Цената е удовлетворяваща.
Излизаме сравнително рано, около единайсет часа, а навън
грее слънце. Минаваме край Българския културен център. Лейла казва, че никога
не го е виждала да работи. Спускаме се край базиликата и оттам по търговската
улица. Късметлия съм, защото тя също е в ремонт и се движим сред заграждения,
пясък, паважна настилка в пакети. На площада, в началото й, мъж свири на
цигулка. Мисля, че е валс.
На другия край излизаме на площад, който има идеята
за движението на времето с течащата вода, а на самата инсталация на различни
езици пише "Площадът е наш" и "Водата не е за пиене". Май
сме на площад "Шандор Петьофи". Тъй като грам не разбирам от езика не
си и правя труд да запомня имената. Имам карта за целта.Вървим покрай реката, а
се оказва, че в същия ден се провежда маратон. Различни хора тичат, някои
изглеждащи като чужденци, други с подрусващи се телеса, има и цял отбор
облечени като американски футболисти с екипи, каски и подплънки. Пол казва, че
се чувства уморен само като ги гледа. Искат да ми покажат пазара - нещо като
местната "Ла Бокария". Вече сме прегладняли и се надяваме там да
хапнем нещо. Отново съм късметлия, защото е затворено. Въпреки всичко сядаме в
близка пекарна, но по думите на Лейла късметът ми е неизчерпаем днес, защото
закуските са ужасни. Всъщност това, което ям е сходно с нашите милинки или
кашкавалки. Излизаме и отиваме към "Кита" - стари складове, които са
реновирани с огромна метално-стъклена конструкция, подобна на кит (естествено).
Навремето били център на местната интелигенция и кметството иска да продължи
традицията. Влизаме вътре и ни залива глъчка от хора, най-вече деца.
Странно,
но ми прилича повече на някакъв мол с различните малки магазинчета, щандчета,
кафененца, които се мъдрят в нишите на старите части от страдата. Множеството
ме задушава някак. Внезапно виждам странно облечени хора и питам Пол и Лейла
дали са видяли същото. Те потвърждават - не съм надрусан с нещо. Оказва се, че
има представление на млади циркови артисти. Те се движат в някак стестяващия се
кръг около тях и опитват да покажат какво могат - жонглиране, акробатика,
някакви скечове. Някои от тях са нервни и не успяват да постигнат това, което
искат. Продължаваме и откриваме в полупразната част на комплекса дървен макет
на Будапеща, който на места е с огромни детайли. Децата са впечатлени, а има и
много туристи. Аз оглеждам всичко, но се опитвам да се дръпна от навалицата и
тръгвам към Лейла, направила същото по-рано. И тук става коронния ми номер, а
именно блъскане в плексигласовата преграда. Изтрещява толкова силно, че се
притеснявам да не съм счупил нещо. За щастие няма нищо такова, но ме напушва зверски
смях. Просто е абсурдно.
 |
| Маратонци и "Кита" |
Навън времето се е заоблачило леко и започваме издирване
на удачно място за кафе, минавайки през района, който е изкупен от ирландци и
британци. Управата го направила приятен за чужденците, а те просто дошли и
закупили всичко, оставайки я с пръст в уста. Малко по-късно, вече намерили
кафе, седим на слънце, а Лейла и Пол са уморени. Решавам да продължа сам своята
разходка - искам да обиколя още места. Кафето е твърде горчиво, твърде жестоко
за моя език и естествено твърде скъпо за моя джоб, но вече е твърде късно.
Впечатлява ме дръжката на вратата, която съдържа "Л" във формата си.
Вървя още малко с тях, след което се отделям и тръгвам за
синагогата - иска ми се да я видя на светло. Губя се по малките улички и
обхождам старата еврейска махала, а различни графити ме гледат от стените и
едва не се сблъсквам с хора, които носят традиционните шапки. Влизам в магазин
за сувенири, предимно от еврейски характер. Поради една или друга причина
картичките нямат цена. Поради една или друга причина се оказват близо три пъти
по-скъпи от тези на другите места. След още малко въртележки по трасето
най-сетне се озовавам пред синагогата, която е покрита с мозайка и усещането
ми, че съм някоя средиземноморска държава се завръща - охра, синьо, червено,
сложни по форма витражни прозорци и кули се издигат пред мен в апотеоз на
факта, че тези хора са оцелели. На близката пейка жена чете на глас за съдбата
на евреите в Унгария от пътеводителя й. Май е австралийка. След като прочита
всичко това пита приятеля си дали да влезнат вътре. След като са преоткрили
истината за този етнос в тази държава. Малко културно пътуване. Мъже вървят
наоколо и предлагат телефони. Жена предлага и на мен, а аз й казвам, че не
искам. Тя ми отговаря, че съм глупак.
Изпълнен съм с енергия и затова решавам да видя града от
високо. Отивам към цитаделата със статуята на жената издига ръце над града.
Вървя енергично и скоро съм по пътеката на хълма, а различни туристи спират да
се снимат на всяка една височинка. С издигането ми над равнината на града
започвам да оценявам мащабността на Будапеща. Всъщност единственото голямо
сходство със София е мелахнолията на напуканите сгради. Другите неща, които
откривам са само проекция на собствената ми мисъл за завръщане.
На върха са се събрали много хора, повече доведени с
автобусите за туристи. Отново изпитвам леко смущение от всички тези щракащи
камери. Гледам статуите, жената, държаща листо в ръцете си, героите борещи
змейове, минавам покрай оръдията на войната и се насочвам към двореца, който е
на съседния хълм. Отново е трудно да се влезе в него, защото половината хълм е
в реконструкция. Заобикалям, минавайки покрай десетки паркирали автобуси,
изкачвам се от другата страна и влизам вътре. Игнорирам множеството, гледам
различните скулптори, величавите орнаменти, а на терасата се открива
здрачаващата се гледка към Будапеща. Не влизам вътре в двореца и подминавам
всички павилиончета за сувенири и храна, защото имам само трийсет форинта в
джоба си.
Вечерта ядем късно, но питателно. Гледаме друг филм, а
Лейла постоянно ме пита защо нещата се случват така. Не й отговарям. Смятам, че
трябва да се наслади на филма. Сбогуваме се за всеки случай - ако не се видим
утре. "Ще се видим утре! Вече знам, че ще се видим и утре сутринта, защото
трябва да си взема слушалките!", ми отвръща тя. Оставила ми е ключове за
да мога утре да отида до гарата рано сутринта.
11 ноември
Събуждам се рано и се излежавам - чакам Лейла да отвори
като господарка на двореца огромните врати, да дойде и да си кажем чао.
Когато оставам сам в къщата си взимам душ, правя план за
действие и излизам. Движа се толкова ентусиазирано, но откривам, че съм объркал
посоката, връщам се, свивам по малките улички и разстояние, което трябва да
взема за половин час, ми отнема близо петдесет минути.
На гарата се опитвам да разбера дали има закъснения на
влаковете към Белград - ако се случва често, то няма смисъл да взимам
следобедния влак, а направо нощния. Тъй като никой не може да ми отговори все
пак решавам да рискувам. Изскачам като стрела от гарата, защото часът е десет и
половина, а аз тепърва трябва да си купя храна и да си стягам багажа. По пътя
минавам пред един Лидл, взимам и нещо за закуска, и отново съм под дъжда.
Стигам адреса на Лейла и там започва паниката - не мога да отключа вратата към
вътрешния двор и не успявам да напиша кода за отваряне в необходимото темпо.
Решавам, че ще изчакам Пол, който всеки момент би трябвало да се върне, но
тогава отваря една жена и на английски и обяснявам, че съм гост и просто не
мога да си отворя вратата. Нямам подобен проблем с вратата на апартамента.
Започвам да прибирам нещата си, Пол се прибира, а аз му давам нещо за Лейла -
един от трите камъка, които съм взел от Скаген.
Вече съм готов, сбогувам се с Пол, и излизам за последния
етап от пътуването си към родината. На гарата откривам разликата, която прави
раницата - веднага съм нападнат от възрастни хора, които предлагат нощувки на
развален английски, но помръкват щом им казвам, че си тръгвам. Чейнчаджия ми
предлага по-добра оферта от бюрата на гарата, които всъщност съдират кожи
(никога не обменяйте на гарата). Отклонявам и неговата покана, знам, че имам
време и отивам до близката банка за да не мъкна форинти в себе си. Служителката
там ме пита откъде съм. Отговарям България, но нещо в мен ми дава усещането, че
от толкова път губиш част от себе си по праха под обувките ти. Отново съм
нападнат от възрастни хора на гарата, намирам перона на влака си и чакам.
Влакът, който пристига изглежда сравнително добре, но си
личи, че колкото повече на юг отива човек, толкова повече се захабява всичко.
Въпреки всичко за петнайсет евро е идеално. В началото имам много място, но щом
влизаме в Сърбия започва да се пълни неимоверно. Аз не говоря с жената, която
седи до мен, аз съм безгласен пътник. Почивам си от хората, нервно гледам часа
и дали пристигаме навреме по гарите. Не чета, слушам музика, гледам мракът
отвън. Сърбия сякаш няма големи градове - дали разрушенията от войната още
личат. В някои моменти от пътуването, на фона на жълта улична светлина, виждам
къщи, които са като у нас. Сигурно и хората имат същите проблеми, борят се с
живота, страдат, обичат. Но мракът навън, подсилен от светлината във вагона,
убива всичко в черната си прегръдка.
Влакът закъснява само пет минути, така че аз се спускам
към бюрото за билети. Там се натъквам на нова изненада - билетът не е десет
евро, а двайсет и едно. А не можеш да го запазиш предварително по интернет...
Идилия... Е, нямам особен избор, така че плащам с карта, и търся влака за
София. Естествено е най-мизерния. Всъщност сигурно всички са мизерни. Може би е
зависимост - колкото си по-южно, толкова билетите са по-скъпи, а обстановката
по-гадна. Хора си взимат спални вагони заради това. Аз не мога да си го
позволя, защото гоня лимит в харченето си. Посрещат ме познатите седалки със
син текстил, който е толкова мръсен, че спокойно може да е на петдесет години.
Хората, които пътуват с мен са предимно от ромски произход. Мрачни хора,
смачкани от живота, които се опитват да спят до следващата гара. От време на
време се качват разни хулиганчета, които сръбския кондуктор разказва бързо на
следващата гара с яки псувни. Те плюят в отговор. По някое време до мен сяда
възрастна двойка - жената пуфти тежко, явно има проблеми със сърцето, слага си
надуваема възглавница за пътуване. Изглежда като някое чудовище от филм от
30-те, с подуто лице, чорлава коса и тази оребрена възглавница. Събува си
ботушите и слага стъпалата си в слабините на мъжа. Аз спя в просъница. Скоро се
освобождава една четворка седалки и те се преместват там. Колкото и да се
опитвам да спя, в главата ми влизат оплакванията на жената - студено й е, пикае
й се, боли я. Наистина за нейната възраст сигурно е неприятно да пътува по това
време на денонощието, особено в такъв влак. В пространството, където са вратите
на вагона, хората излизат да пушат. Около шест часа стигаме границата и скоро
се качват сръбските митничари, които проверяват всичко по влака - отварят
различни панели, оглеждат хората, които изглеждат по-съмнително. Вече съм
капнал и не ме интересува. Докато правим прехода до българските служители,
жената с вече свалена възглавница ме пита дали пуша. Отговарям не, а тя ме пита
дали може да ми даде една кутия цигари. Казвам да и прибирам една кутия в
ръчната си чанта. Българските митничари идват и започват да разпитват всички.
"Откъде идваш и закъде отиваш?" ме пита мен един сравнително млад
служител, може би моя възраст. За момент съм готов да кажа, че идвам от Дания,
но се осъзнавам и казвам последната стартова дестинация - Будапеща. Пита ме
дали нося нещо за деклариране, а аз му казвам "Марципан от Дания, но не ме
карай да го вадя, защото е на дъното на раницата горе...". Гледа ме
странно, връща ми личната карта и ме оставя. Семейството до мен се оказват
сърбин и българка, които отиват на гости на семейството. Говорим си малко след
това, а постепенно меланхоличния пейзаж на граничните райони се променя с
индиустриализираната част на града, с боклуците, и не след дълго се озовавам в
София. Края на моето европейско пътешествие за тази година...
Няма коментари:
Публикуване на коментар