Оденсе

19 октомври

Автоматичният говорител оповестява “Nаeste statione Odense.” със средно приятен женски глас. Аз съм със слушалките в ушите, намалил музиката, така че да чувам какво се казва, а около мен изникват различни пасажери, които ще слизат. Решавам да слезна на фюнска земя подобаващо за моя конфирманд с James Brown – Get offa that thing, защото знам, че ще му хареса. Вратите се отварят, но той не е точно там. Решавам да се раздвижа по перона и тръгвам към ескалаторите. Качвам стъпалата и ето го и него – Йанник с характерната си шапка и яке. Всичко си идва на място и умората ми от седмицата в училището се изпарява – имам нужда само от един топъл душ. Говорим за изминалата седмица, а той ми казва как снощи са купонясвали и той си е легнал в четири сутринта. Марина е още тук, така че с нея ще имаме възможност отново да се видим. Смешно е как не сме успяли да се видим в България, а се срещаме в Дания.

Чувствам се приятно в Оденсе – посещавам го за трети път и си мисля, че мога да стигна до квартирата на Йанник и Еспен сам, но се лъжа. Смрачава се и лампите по улиците светят, правейки го още по-уютно. По-хюгелиг. По пътя от гарата към Йанник засичаме Сара, която трябва да отиде да работи, караща колело.

Влизаме във вътрешния двор и мен ме изпълват спомени – Хонза, който седи на пластмасовия стол и се пече като гущер на ранното майско слънце, нервния Франсоа, ателието, в което бях спал първата вечер, смеещата се Лейла … Стълбите все така скърцат, докато се качваме, а на стената в коридора ме гледа смеещия се Хийт Леджър като Джокера.

Еспен спи, след като е играл цяла вечер на компютъра и изпил няколко бири, а Марина го пази като орлица. Не го будим отначало. Йанник решава да ни почерпи с вечеря – паста и пица. Избирам си нещо подобно на едни от любомите ми спагети. Еспен бива събуден за да избере своето меню и да види “Джийзъс” Марина ми обяснява как се притеснява за полета си към родината, как ще успее да си изпринтира билета. Междувременно гледа “Приятели”, първи сезон, епизоди 1-6, защото ги харесва. Оказва се, че гледа само едни и същи филми и сериали.

С Йанник отиваме да вземем храната, а Еспен и Марина са за нова каса с бира. Май поне ще пия малко повече бира тук. Чувствам умората от седмицата бавно да се разлива по тялото ми и в десет и малко съм вече гроги. Всъщност всички сме уморени, но аз съм първия, който се предава и заспива. Лягам в стаята на Йанник, през леко отворения прозорец долита нощния живот на Оденсе – хора, които говорят шумно, кряскащи пияници, звука от заведения. В събота вечерта, 23:05 къртя смело.

20 октомври

Будя се след заслужен девет часов сън, а до мен Йанник спи отвит и хъркащ. Ставам, обличам се и сядам удобно в раирания диван, който толкова много харесвам и се захващам с работа – писане, проверка на поща и т.н. Часът бавно набира скорост, а от всякъде усещам тежката тишина на съня. В един момент Йанник става за да отиде до тоалетната. Изкарали са до четири сутринта отново и той има нужда от сън. Малко след това чувам, че Марина пак пуска епизодите на “Приятели” и отивам да се разговоря с нея, да разбера какво ще прави занапред. Пия малко кафе, а след час и нещо будя Йанник, хапваме леко и отиваме до фитнеса, в който тренира. Имам нужда от движение и откривам в колко лоша форма съм. Храната в училището и липсата на редовни упражнения са си казали думата. Разхождаме се малко из града,

Остатъкът от деня е изключително мързелив. Еспен все още спи, а Марина гледа “Мисията невъзможна 3”. За втори път през седмицата. Довечера тя заминава и макар да не й личи знам, че й е тегаво. Знам, че същото ще ми предстои след две седмици, но се старая да не мисля за това. Започваме да готвим с Йанник – той прави пиле с ориз и зеленчуци, а аз катък. Моят приятел не ми позволява да плащам за продуктите – щом съм му гост, той поема разноските. Чувствам се неудобно от това, но не му противореча особено. Докато вечеряме гледаме “The squid and the whale” - филм, който учителката по английски е дала за домашно на класа на Йанник. Аз му помагам с интерпретацията, защото в някаква степен ме докосва, напомняйки ми за моето собствено семейство, за мен самия. Нали това е идеята на сериозното кино, над което трябва да се помисли. След това Еспен пуска “Доктор Стрейнджлов” на Кубрик, но не го гледаме целия, а играем редувайки се “Бомбермен”. Аз съм най-зле от всички, но наблюдавайки тези порастнали момчета, в тяхната ергенска квартира, започвам да изпитвам смесени чувства. Еспен, който не желае да върши нищо, потъвайки в емоционална дупка, Йанник, който за пореден път се опитва да завърши средното си образование. И макар да ги обичам, се чудя защо не направят нещо повече. Знам, че мечтата на Йанник е да влезе в полицейската академия, а ученето сега е начин да получава пари от държавата и да знае, че има алтернативи. Надявам се да влезе в академията, защото ми напомня донякъде на моят баща и не искам просто да се разочарова от живота. За Еспен нямам никаква идея какво точно му трябва да за се върне към активния живот. Йанник ми казва, че целувката, която бе получил от Лейла в училището, е била много специална за него. Мисля си, че може би той се е влюбил в нея, но не го изричам гласно.

Сара пристига от работата си и чакаме да настъпи времето за заминаване. Когато то идва, всички тръгваме към гарата. Ние сме й разпечатали самолетния билет, така че тя няма от какво да се тревожи. Освен да не изпусне прекачването естествено. На перона с Йанник правим скреч парти чрез автоматите за валидиране на карти до момента, в който служител не ни направи забележка. С блестящите светлини влакът пристига малко по-рано от очакваното и Мариина се качва вътре. Ние махаме като идиоти, правейки всевъзможни физиономии, тя ни снима с телефона си и се разплаква когато влакът потегля. Надявам всичко да е наред. Прибираме се в апартамента и пием по бира. Решавам да посетя училището на Йанник и нагласям алармата си за седем сутринта. Днес ще спя на дивана. Йанник и Сара се усамотяват, а Еспен ще играе отново компютърни игри. Заспивам с музика.

21 октомври

Алармата ме събужда в седем, изхлузвам се от леглото и влизам в банята за да се събудя. Когато излизам и се обличам, Йанник се обляга на вратата и яде мюсли. Спал е само час и половина и е скапан. Взимаме камерата, с която е снимано видеото за проекта му. С нас идва Кристофър, сегашният трети съквартирант, защото Франк е на обучение за година в Копенхаген. Странно ми е как се чувства Йанник, който е на двайсет и девет, да е в училище с по-млади хора, някои от които са с близо единайсет години разлика. Запознавам се с някои от тях докато чакаме да отворят залата. Междувременно гледам часовника, защото в единайсет часа имам уговорка с Добромир за по чаша кафе. Изненадвам се от белотата на всичко – стени, чинове, столовете повече или по-малко, дори и МАС-овете изглеждат по-бели от обикновено. Дали и умовете на хората, които учат не са повече или по-малко такива. Няколко души вършат повечето работа и другите се мотаят или ровят по телефоните си. За мен това е изключително странно – все пак държавата им плаща огромна сума пари, а те не правят нищо чак толкова съществено.

Времето напредва и излизам заедно с Йанник, който има пауза и отива да яде нещо, за да стигна гарата. Въздухът е свеж и приятен. Валяло е. Колоездачите обичайно се спускат по улиците, а аз слушам музика и гледам витрини, заведения, хора, които обикалят. Имам време и затова взимам обходен маршрут.

Добромир излиза през вратата и забелязвам, че е пуснал брада. Изглежда добре, но е превързан след като се е залял с химикали на работата, която върши. Трябват му пари и го разбирам. Притеснява се, че не може да намери работа за да взима същите пари като датските студенти. Надява се това да се промени в следващите два месеца. И макар да не сме били особено близки в училището се надявам да успее. Разхождаме се, а аз прекарвам повече време с него, защото няма какво да прави до срещата с доктора си. А и осъзнавам, че е приятно да говориш на езика си за кратко време.

Разделяме се пред голяма офис сграда, която помещава всичко – от доктори до офиси на фирми и адвокати. Връщам се към училището, знаейки, че съм изпуснал часовете по английски. Все пак хващам за малко от часа, около десетина минути. После следва кратка пауза и идва следващият учител, който преподава култура. Темата е Ренесанс и осъзнавам, че ще разбера още малко датски. Но вместо това откривам колко малко учат хората – за час и половина трябва да прочетат двайсет страници и да напишат бележки по зададените въпроси. И дори им плащат за това, а те киснат в социалните си мрежи. Без да искам да съм тесногръд, но това ми е даже леко противно. Може би съм зубър, кой знае...

Йанник е дроб от липсата на сън и го гледам как клюма над учебника. Когато часът приключва купуваме някакви сандвичи за ядене, защото не му се мият съдовете за пореден път. Обяснява ми как Еспен е изпаднал в състояние от което не може да го извади – лежи по цял ден, не иска да прави нищо друго, не готви и не чисти. Аз изяждам сандвича си като прасе, защото съм зверски гладен. Йанник заспива докато гледаме филм, а скоро се появява Кристчън, който ще гледа мача на любимият им отбор, ОБ, с приятели. Ние ще го гледаме в заведение където обикновено Йанник ходи. Интересно ми е да видя живота му извън училището – имам бегли впечатления от предните ми отивания до Оденсе, но сега училището е приключило и той е по-различен. Искам да го видя в тази светлина, защото за мен сегашното ми идване в Дания е преоткриване, събличане от дрехите на Логумклостер и проглеждането за истинската й стойност. Решавам, че ще се върна в Рандерс на следващия ден. И макар да ми се иска да е рано, то Луиза ми пише, че е свободна към два и решавам да се видя с нея.

Излизаме и вечерен Оденсе ми се струва отново изключително уютен. Йанник се чувства отпочинал след близо час сън, а аз от своя страна се усещам как ще започна да клюмам когато дойде времето на мача. Заведението, в което влизаме, ми напомня на типичната квартална кръчма за среща на добри приятели. Сядаме на една маса, взимаме по бира, а скоро започват да влизат хората, с които Йанник обикновено гледа мача. Не запомням имената им. Клюмам в рамките на първото полувреме, но след това се освестявам и съсредоточавам поглед в екрана, а и в хората около мен. Истинска футболна радост. Техният отбор повежда с 3:0, а някой говори, че му е направил деня по-хубав. Екзалтирано говорят помежду си. ОБ се е изкачил на четвърто място, а Йанник ми обяснява как срещу същия тим преди няколко години са водили с 5:1 и са паднали 6:5. Резултатът в момента е точно 5:1, но си мисля, че няма време да се случи този обрат, а и футболистите, които виждам не са особено координирани.

Прибираме се и за изненада съдовете са измити от Еспен. Хапваме по нещо сладко, а Еспенито играе пак на компютъра.

22 октомври

Заспал съм докато съм гледал филм, а наоколо е мъртвило. Приготвям се мудно, няма за къде да бързам – къпя се, закусвам и се чувам с Гите да се видим. Откривам, че всъщност Йанник си е вкъщи и спи и му оставям бележка, че ще се върна по-късно. Предполагам, че Еспен също спи.

Гите ме взима от същата сграда, при коятто се разделихме с Добромир, и ме откарва до тях. Къщата й е в лек безпорядък, но въпреки това е приятно като обстановка, лъха на уют, на място за срещи на хора. Пием кафе, тя плете нещо за момичето, което живее при нея, и говорим за различни неща. Харесвам тази жена, която има позитивно отношение към живота, който не е бил изцяло положителен към нея, но тя вижда само хубавите неща. Времето лети и аз трябва да се връщам на ул. Вестергаде и да се опаковам.

Йанник ми отваря вратата и решава да ме изпрати до гарата, да пие кафе заедно с мен и Луиза и след това да отиде на тренировка. Чакаме, а Луиза не се появя, затова се разхождаме до близкия супер за да вземем нещо за ядене, а аз откривам желания марципан за Вера. Връщаме се на гарата, а Луиза не си вдига телефона (по-късно разбирам, че е била на работа и не разбрала точно кога приключва). Отправям се към перона, засичаме един съученик на Йанник, който също като Мортен се кандидатира за местната комуна, в случая Рандерс.

Влакът пристига, с Йанник се прегръщаме и си казваме до скоро. Обичам този “мечок”. Намирам свободно място във влака, той започва да ускорява, а аз пиша този текст. Слънцето грее и през мен се откриват интересни гледки – море, стари бунгала, фабрики. Виждам Дания от друг ъгъл, от ъгъла на седящия във влак. На един пасажер...