Срещи, деца, пътувания

20 октомври 8:43

Сутринта нахлува със студена светлина в жилището на Йанник и Еспен. Обичам тази ергенска квартира, която е изпълнена с всевъзможни артефакти и всеки един е на мястото си. Сега тук са и спомени от училището, плакатите и някои рисунки, които бях направил, щитът с лика на Бритни Спиърс и мечовете. Седя с кръстосани крака върху раирания диван и усещам как съм се наспал за пръв път от цяла седмица. Гледам и личния си дневник, а там вяло е описано какво съм чувствал и преживял през последните две седмици. Не ми остава време явно за мен самия. Страната ме поглъща, а аз свеждам записките си до прости думи като “влак”, “деца”, “умора”. Записките са ми по-солидни когато съм на път – във влака, на ферибота, автобусът, откъснат чрез музиката в ушите си.

Като вчера във влака от Вейле до Оденсе, седнал на стъпалата пред вратите, а в ляво от мен момиче с пиърсинги, облечена в черно, изобщо канона на емотата, прави същото. Хората ме подминаваха, а влакът е твърде пълен и моето пътуване твърде кратко за да си правя труда да търся празно място. Подът където съм седнал е достатъчно удобен, а аз наблюдавах личностите посещаващи тоалетната. “Но светът е красив, късчета щастие и любов, които си заслужава да бъдат подредени в невероятен пъзел.”

5 октомври, около 19:00 часа, Архус

Хвърляме се в обятията си. Хармония и страст. Моята датска красавица. Осъзнавам, че съм нервен, но също и треперя, че е отново до мен. Мисълта какво предстои и че това ще е съвсем друг престой в Дания ме плаши леко, но не искам да се поддавам на настроението. Имам поставени задачи, но искам и да се насладя на времето си. Товарим се в колата и ни трябва време да потеглим, защото и двамата осъзнаваме още факта къде се намираме. Потегляме към Рандерс, а аз се отпускам на седалката. Коментираме какво ще правим през това време – проучване за документи, пътуване из страната, запознаване с родителите й, работата в училището като доброволци. Докато пътуваме по магистралата аз още усещам как ципата на домошаря още се къса.

До апартамента, който обитава със Сага, се стига по едни ужасни стълби, както Матиас ги нарече няколко дни по-късно “the never ending stairs” с уморения си глас и все така зеленееща коса. Когато влязох вътре се сблъсках със странни ъгли, дървен под, просторни стаи, мебели, които са събирани от различни неща. Влязох в нечий дом, не просто обитаемо пространство, а място, което се е превърнало в отражение на двете личности, които го обитават. И онзи дух на пътешественика, който аз откривам в седалката от стар влак, която е мъдри в хола. Намираме се на възвишение и сме най-високо, нещо като малка датска планина.

9 октомври 14:30 Архус

Матиас излиза от апартамента си и аз го прегръщам. Норвежкият поет, любител на уискито, е въоръжен с два пистолета с пластмасови сачми, а в найлоновия плик, който носи има пълнители, бири и подарък за мен. Като изключим есенното зелено, което косата му е добила за цвят, то той не се е променил. Знам, че има повече татуировки, което не одобрявам, но не му се мешам. Разговаряме за училището му, а той ще е един от свидетелите на първото ми готвене за други хора. Пълнени чушки. Питам го как върви планът да се нанесат с Томас заедно в Архус, а той е забуксувал, чакайки да им предложат жилище. Матиас ми се струва малко по-меланхоличен от преди. Или може би аз го чувствам така.

Имаме повод за празненство – Майа започва своето обучение, защото са се освободили две места. Това променя нашите планове, но няма значение, защото знам колко е важно това за нея и й казвам, че за мен е от значение тя да започне образованието си, а не да се тревожи за мен. Тя е щастлива, че я подкрепям. Аз съм щастлив да го правя.

Докато се суетя в кухнята, правейки чушките и катъка, гледам през прозореца сградите отсреща и си мисля за няколкото дни преди да научим за приемането й.

В търсене какво да правим, за да не се подтискаме от стоене само в апартамента, обикаляме Рандерс. Архитектурата е стандартна – червени тухли, островърхи ниски блокчета, които са слепени едно до друго, а по улиците може да се видят множество скулптури от различно естество. Особено ми е смешна една, която прилича на кучешко лайно, но в стил “Гауди”. Или да открия, че тук е единствения постоянен музей на Елвис извън Мемфис. Конят, който е в галоп, но опашката му прилича все едно има има разстройство и ака в движение. Разбирам защо Майа харесва града – излизаш от него за пет минути и си сред природата.

Неделята вървим по екопътеката, виждаме европейски бизони, внимаваме за колоездачи, а слънцето пече невероятно приятно. По трасето виждаме статуи на хора, които приличат на сенки с малките си глави, черния катранен цвят на дървото от което са изработени, които са разположени все едно се разхождат в свободното си време.

Откривам табела с изписана глаголица в общежитие в Аалборг. Неочаквано и това ме хипнотизира, опитвайки се да разпозная буквите. Написана от латвиец, но все пак това е някакъв знак за българщина в северната част на Дания. А около мен са само датчани, които говорят по-често на собствения си език, отколкото на английски, и с моите ограничени познания се опитвам да разбера разговорите им. Запознавам се със Сара, най-добрата приятелка на Майа, с която са били заедно в Южна Америка и израстнали от деца. Чувствам се странно, а адаптивността ми е затруднена, затова наблюдавам хората около мен. Жестовете им. Момичето, което си приготвя вечерята в общата кухня. Майа, която се опитва да говори повече на английски заради мен. Въпреки всичко се чувствам добре. А Аалборг е уютен през нощта докато вали.

Сутринта телефонът звъни и усещам, че е нещо важно. Съобщават й за ситуацията и свободната позиция. Пита ме какво да прави. Аз й казвам да се възползва. Тя отива да тича за да си проясни главата, а аз взимам душ в миниатюрната баня.

Чушките се запичат бавно, защото имам много плънка, която съм разпределил. Нервен съм как са станали, но като изключим, че не съм дозирал подправките, резултатът е радващ. Пием вино, а когато става време за Матиас да хване автобуса си дори се налага да тичаме до гарата. Някъде, по пътя наобратно, виждаме танцувална вечер и зад прозорците хората са усмихнати и облечени с бели ризи.

10 октомври

Влизаме в книжарницата, където Майа трябва да си купи учебниците, а аз дъхам мириса на книгите. Донякъде й завиждам, че тя ще започва обучението си. Томове, томове, томове. Анатомия, Физиология, Психология. Даже съжалявам, че са на датски, защото биха ми били интересни. Някъде по пътя на обратно си пеем песни в колата, а слънцето влиза щастливо при нас. По-късно мия чиниите и гледам сградите отстреща, които са покрити със златисти отблясъци, говорещи за едно отмиращо лято. Усещам, че тези сгради може и никога да не ги опозная, но единственото от което имам нужда при това прозрение е повече съдове за миене. Може би просто имам нужда от движение. Седя твърде дълго затворен.

11 октомври

Събрали сме се. Пием бира. Смеем се. Съученици, приятели, братя. Еспен си е Еспен. Йанник ми дава силна прегръдка. Миа и Кристчън си говорят на фотьойла, а Томас носи старческия си пуловер, защото е настинал. Чувствам се истински домакин след като съм чистил цял ден, а с Майа сме правили чили конкарне в нечовешки количества. Устата ми още гори от пробването на лютите чушки. Сага не ни помага особено, прекарвайки свободното си време в говорене с Дарио, латиноамериканската й любов. Не знам какъв е смисъла от това общуване. С Йанник говорим за плановете за бъдещето си. Той ще кандидатства отново за академията. Сега учи. Нещата със Сара вървят добре. Прости неща, а и животът не трябва да е сложен. Пием спокойно бирата си и слушаме музика. Хората лека по лека се предават на съня.

12 октомври

Сутринта ставаме рано. Закусваме с останалите, а след това товарим останалия багаж в колата и потегляме. Времето е невероятно и аз виждам една нова страна от Дания. Провинцията ако може да се каже така. Отиваме към родителите на Майа за да вземем още книги, които ще са й от полза. Виждал съм семейството й и преди, но не и в тази моя нова светлина. Въпреки това си говорим спокойно, а ироничното чувство на баща й ми харесва. Особено когато донася книгата за “Небесната планина”, която е колкото един наръчник за Рила, да кажем. Писана от норвежец. А аз си мислех, че всъщност в Норвегия имат истински планини. Лизбет, майка й, е направила домашен хляб, а всичко домашно е по-вкусно. Разглеждам къщата и виждам много книги. Харесва ми. Брат й, Мариус, е мълчалив и аз не го притискам.

Потегляме към Логумклостер, а умората пъпли по телата ни. Слушаме музика и си пеем в такт, смеем се и моите притеснения как ще се справя през идващата седмица се успокояват. Небето се смрачава.

Когато пристигаме в училището ме изпълва меланхолия. Спомням си последния ден като ученик, когато всички напускаха, а аз и чехите стояхме на пост. Усещането сега е, че идвам на гости. Но всъщност знам, че съм на работа и се мобилизирам, а притесненията ми се завръщат. Нанна ми говори на датски, а аз не разбирам почти нищо и надеждата ми Майа да ми помага е нереалистична – тя трябва да си наваксва с уроците. Правим среща с останалите доброволци – добрият стар Ханс, който недочува заради устройството си, Гите, Йакоб и Йон, които са били и лятото. Говорят на датски, а аз се опитвам да схвана значението. Усещам, че се губя в множеството думи, но тук там изскача нещо познато. На моменти спират да ме питат нещо директно на английски и в крайна сметка се оказвам фотографа на сафарито, ще се грижа за малките деца с Гите и каквото друго мога да свърша. Хващаме се да подготвим почвата, търсим игри, бара и всичко останало. Барът се оказва с непочистен хладилник, мухлясал и аз се захващам със солидно търкане. Програмата е плътна – множество пътувания до различни точки, игри с деца и т.н. Вечеряме, с Ханс изпиваме по бира, а по-късно чета малко преди лягане. Не спя добре – Белият дом се оказва твърде хладен за моя вкус.

13 октомври

Гледам как Ханс и Гите вдигат датския флаг, а аз ги снимам. Гите се оказва грижеща се за чужденци, които учат в Оденсе. Харесва ми нейното чувство за хумор и опитите й да ме научи на датски, напомня ми на някои възрастни хора от моя живот. Довършваме някои подготвителни работи, а след това просто седим и чакаме. Скоро семействата започват да пристигат, а ние ги настаняваме. Някои разбират веднага, че съм чужденец, защото се изпускам да говоря английски. Надявам се да се пречупя и да проговоря датски поне малко с децата. Но всъщност се страхувам твърде много, осъзнавам го. Едно от децата ме гони, защото са забравили част от багажа му в автобуса.

След вечерята се събираме в октагона за да започне всичко. Излизаме пред всички и аз се представям на датски – гласът ми трепери пред тези близо стотина души. После развеждаме хората из училището да ги заведем до важните места. Гите говори, а аз добавям фактите, които знам за училището. По-късно говорим с родителите с най-малки деца, които са наша отговорност, но те не са съгласни да оставят мъниците под наша грижа. Вечерта с сс с Майаотваряме бара за първа вечер, но единствените клиенти се оказват Йакоб и Йон. Мисля си, чеhttp:/ няма смисъл от бара, а просто си губим времето. Цените са твърде високи, а и има и други фактори.

14-18 октомври

Седмицата започва ударно. Сутринта в понеделник всички деца са на тревата пред училището, а аз просто съм с фотоапарата. Различни игри, които имат за цел да създадат колектив между хлапетиите, а някъде по трасето Йакоб и Йон се дуелират. Ханс се сближава с едно момче, Емил, с което си приличат много, все едно са един и същи човек през различни десетиления. Едно от малките момиченца, Сара, намира калинка и я показва на всеки. Ниелс се появява и ми става драго, че го виждам, но и тъжно, че той още не е възстановен и крета с единия крак. Извън това е със същото чувство за хумор, което е успокояващо. Разбира ме се вечерта да пием по бира на бара.

В трапезарията е такава лудница, че просто решаваме да се храним в стаята за срещи. Малко спокойствие от цялата лудница.

Следобядът е първото пътуваане – отиваме да ходим по морското дъно. Сещам се преживяването от пролетта, а и слънцето грее приятно. С ботушите плякам навътре, затъвайки повече или по-малко. Говоря си с Гите, а същевременно следя какво се случва с хората. Децата затъват или ровят из калта в търсене на стриди. Виждам как някои позират с улова си пред родителите си. И тогава блесвам. Едно от семействата е затънало и затова се връщам няколко пъти за да им помогна – да взема дрехите на дъщеричката им, да взема самата им дъщеричка, а после и да отида за да откопая бащата. Ноктите ми се запълват с мръсотия, както и дрехите ми, но се чувствам пълноценен. Йакоб пък си е намазал лицето с морската кал за да го подмлади. Аз пък имам омазан задник и поне знам, че след десет години ще имам поне едно парче от него, което ще е по-младо.

Вторник пък се впускаме в дебрите на Древната гора, където всичко прилича на неподдържана част от Борисова градина. Вали и е хладно, а всички ме взимат на подбив. Но явно случката от предния ден разчупва леда и някои от родителите започват да ми говорят, Естествено ме разпитват общи неща – какво правя тук, какво работя в България и т.н. Все пак е нещо. Излизаме на мястото за наблюдение на птици, а децата нагазват в мочурището и да джвакат с ботушите си из него. Ако си достатъчно добър и скочиш силно ще потънеш може би и целия вътре. С Йон сме преследвани от децата, които ни хващат и се катерят по нас все едно сме дървета. Следобедно се оказвам за три часа в гимнастическия салон, играещ на народна топка с децата, които крещят без да спират и аз не мога да ги разбера. Усещам как ме изцеждат, но постепенно правя контакт с тях, успокоявайки онези, които са разстроени с просто обръщане на внимание. Лессе от своя страна се оказва с наранен крак и аз му лепвам една лепенка за да може да продължи да играе. Междувременно положението със Сара се влошава и всъщност отдавна сме я изпуснали от контрол. Баба й е все по-раздразнена от положението с внучката й, а аз се радвам на един малчуган, също казващ се Емил, който използва въжето за завесите за да вика хеликоптери.

Децата ровят с мрежите си в каналите, надявайки се да хванат голям улов – риби, водни скорпиони и разни бубулечки. Срядата ни разбужда из полята на Тондер, а група крави предъвкват трева и ни гледат любопитно. Големите момичета се откъсват, защото мислят, че са по-важни, отивайки да тормозят кравите. Забавно ми е как всички малчугани са екзалтирани от ровенето в тези канали и съкровищата, които намират и събират в кофите, а Анйя им обяснява кое какво е. Едно от момчетата улавя огромен воден бръмбар, най-големият улов за деня. Съпреживявам с децата, спомняйки си собствените ми страсти когато съм бил на тяхната възраст. Гледам несвършващата земя. Едно момиченце ми показва какво е открила, а аз я снимам за архива на училището. След това се се преместваме до друг канал и го прескачаме, използвайки лост за база. Аз съм първи като чужденец, не падам, но хората след мен не винаги са толкова успешни. Особено децата, които затъват до кръста във водата. Сред тях и Лессе, “генийчето”, което е започнало да се отваря за доброволците след като сме му обърнали внимание.

Два часа по-късно съм в подземието на манастира, под църквата, навличащ расо на отшелник. С част от доброволците трябва да се представим за монаси, докато Нанна прави обиколка на комплекса, пеещи псалми. Аз трябва да пея нещо на български. Другите ще мъмкат. Макар да не съм религиозен типаж, то се чувствам странно в ролята си. Йакоб и Йон дрънкат глупости и заразен от лиготията им, аз изпростявам и смесвам реални молитви с текстове от светско естество. Естествено децата ни разпрознават и ми е трудно да остана сериозен, “в роля”, но въпреки това го приключваме, преобличаме се и отиваме към следващата задача. Аз се чувствам уморен – трети ден с основно датски език, а мозъкът ми се мъчи да разбере повече и повече, изцеждайки силите ми.

Облаците се сгъстяват, а ние вървим вече в Германия за да стигнем мястото за наблюдение на птици. “Черното слънце”, което се получава обикновено. При нас ще има явно черни облаци. Тръстисковата растителност и високата суха трева са удобни прикрития и ние се делим на две групи за да наблюдаваме по-спокойно. Децата, естествено са неспокойни, крещят и се гонят. Някои пак се опитват да ме ползват за дърво. И когато вече си мисля, че нищо няма да видим, те се появяват – огромно ято птици, които търсят място за сън, реещи се в далечината. Ние сме твърде шумни и те няма да се приближат, но формите, които създават, приличат на огромен дишащ организъм, извиващ се под въздействие на външни фактори. Хората акхат при вида на случващото се. Небето се смрачава бързо и последното вдигане на ятата във въздуха е знак за хищна птица, която се спуска да ги гони.

Вечерта играя федербал с Лессе, който е обсебен от това да му се обръща внимание. Сара вече не е в училището, след като баба й е решила да прекратят престоя си. Гитте пее заедно с децата за мечета, които спят, за цветя или нещо друго, а в салона Майа и Нанна се занимават с народни танци. Въпреки лошото време Йакоб и Йон правят лагерен огън и аз не играя много с децата за да се порадвам на приятната емоция от гледането на пламъците. Пеем песни. Чувствам Гитте по-близка след като ми е разказала за смъртта на съпруга си, починал от рак, а аз й споделям за кончината на баща си.

Четвъртък ни предлага невероятно време – дъжд и вятър, а на пристанището в Ромо няколко родители ме питат дали имам дъждобран. Естествено, че нямам, дори съм си донесъл менте очилата. Фериботът за остров Султ пристига и ние се качваме. Първият ми ферибот – като онези, които във филмите са сцена на убийства. Стъклата са запотени и покрити със следите от дъжда, а морето и небето има оловно сиво зеленикав цвят. Северно дъждовно море накратка. Гитте спи на седалката до мен – от работата й с възрастни хора е свикнала да става рано, което сега е проблем за нея, не й достига съня. Фериботът се движи плавно и сигурно към немската земя, а ние се надяваме да видим тюлени. Гледайки времето, предполагам, че ще измръзна, но това е без значение. Вече съм се настроил, че ще се забавлявам, защото иначе само си влошавам престоя. Децата ме харесват, а и май ме бива с тях. Слизаме на твърда почва и веднага се ориентираме към две рибарски корабчета, разделяме се на групи и влизаме отново в открито море. Дъждът се усилва, а аз се притеснявам за камерата ми, защото няма с какво да я покрия. Въпреки това снимам колкото мога, а някои от възрастните ми казват да се прикрия край каютата, където не духа толкова много. Гите се е увила колкото може повече, а Ханс вероятно се изживява като истински стар викинг с червения си дъждобран и вперил очи в сивите вълни. Якето ми се просмуква с вода, но не ми пука – чувствам се свободен, чувствам се някак над тези хора, защото не ми пука за мен, защото мога да постигна много. Тюлени не виждам – водачът ни сочи, но явно аз съм сляп като прилеп. Децата ахкат от крабовете, а аз съм се облегнал на перилата и си мисля колко исках да съм капитан на кораб като хлапе. Наистина се чувствам добре и сякаш за да затвърди това мое настроение слънцето се показва от облаците, аз слагам слънчевите очила и Гитте се смее. Казва, че с това си поведение ще липсвам от снимките. Може би е права. Във всеки случай животът е хубав. Няколко деца ми показват крабове.

След като сме слезли обратно на датска земя се понасяме към плажът на Ромо – първото място, което изобщо посетих в Дания. Разликата е, че сега е есен, слънцето грее достатъчно силно и аз съм без яке, без дълга коса, с брада и слънчеви очила. Пия топли напитки, а децата са нетърпеливи – за тях има конкурс за пясъчен замък. Всички се нареждат зад стартовата линия, хвърлят се към лопатките, кофички и други инструменти, а след това се отправят да търсят подходящо място за техния замък. Аз си пускам “Океанът” и се чувствам лек, обединявайки се с този титаничен плаж, който макар да е с много хора върху него е останал див. Слушам гласа му, какво ми говори във вятърничавия шепот и осъзнавам колко ме е променил. Преди осем месеца се бях озовал пред него без никаква идея какво ме очаква. И ето, че животът ми поднесе много неща – хубави, невероятни и някои неприятни, но в целия спектър. А сега, при тази нова среща, не знам какво ме очаква, но знам, че ще е интересно. Обикалям и снимам замъците, които са различни по форми и мащаби, архитектурата е общо взето пресечено конусна, а Лессе напира да се докаже като най-добър замъкостроител. Щастлив съм като гледам родителите и децата, работещи заедно. Щастлив съм и защото съм влюбен. И ми иде просто да се излегнаа на плажа да се наслаждавам на силното слънце.

Вечерта просто седя на пода и редактирам снимки, подбирам най-доброто, а децата тичат наоколо за да намерят стаите, в които се прожектират филми. После, заедно с Майа, играем с тях в салона за да могат родителите да изгледат техните филми. Аз играя федербал с едно малко момиченце, което се оказва по-добро от всички момчета взети заедно, с които съм играл преди това.

Събуждам се в петъчната сутрин изпълнен с енергия. Последен ден, а предният ме е заредил с достатъчно енергия. На сутрешната сбирка Нанна липсва – успала се е, но това внася напрежение у родителите, които са свикнали тя да е постоянно наоколо. За децата има организирано рисуване в салона и в множество рисунки от различни ръце виждам спомените от седмицата. Разговарям с Йеспер за следващата година, как училището ще се развива и той ми се издига в очите като добър мениджър. Играем още с децата, а Нанна ме моли да направя снимки на училището за брошури и други рекламни материали. Следобядът седя затворен в стаята, работейки на компютъра на Майа за да направя видео за вечерта. Проблемът е, че интерфейсът е на датски, а освен това е MAC, идилията е пълна. Все пак успявам с налучкване да направя нещо, което се разрушава с гръм и трясък точно преди вечерта. Закрепваме положението и след официалната част пускаме детската дискотека. И точно когато си мисля, че това ще е една приятна вечер Лессе започва да досажда, скачайки върху мен, а другите деца решават, че ще е забавно и аз отново трябва да играя ролята на дърво. Умората от пет дни се завръща, натрупана и мозъкът ми е скапан и изцеден. Дори усещам, че освобождавайки се от Лессе, съм по-груб и рязък, но той не долавя разликата и продължава. На моменти се удържам сам да не ударя някое нахално хлапе. Въпреки това виждам как всъщност наистина момичетата са ме харесвали, защото срамежливо се приближават и ме молят за танц. Успокоявам се леко, а скоро и родителите идват и викат децата си. Почистваме всичко, събираме се в “Белия дом” и пием, коментирайки изминалите няколко дни.

19 октомври

На следващата сутрин ставаме рано за да изпратим хората, които са все още в училището, казвайки “Farvel”, а децата са разстроени, но знам, че ще им мине. Не е като да си бил четири месеца с едни и същи хора. Просто трябва малко време. С доброволците се събираме на последна среща за да обсъдим какво е било добре и какво не, какво може да се подобри за следващата година и т.н. Отнема ни твърде много време, а аз и Майа се изнервяме, защото имаме и други неща – срещата ни с Мортен, нейното каране до Рандерс, моят влак до Оденсе. Ханс естествено е твърде подробен, но няма как да е иначе. Щом свършваме срещата се опаковаме бързо, сбогуваме се и потегляме към Тондер, където живее Мортен.

Той ни посреща все така усмихнат и позитивен, а домът му отговоря на представите ми. Старата маса, уюта, зеленината и всеобхватността на заниманията му. Дъщеричката, която се е вманиачила по ролери и съпругата, с която не можем да разговаряме, защото аз не знам португалски, а тя английски и нейният датски е в пъти по-добър от моя. Говорим си много с него, разбирам, че ще се кандидатира за съвета на общината (или нещо подобно, на датски комуната). Подарявам му значка от преди петнайсет години, защото това е перфектният подарък за него. Храната, която са приготвили е превъзходна и ми е жалко, че не можем да останем повече.

Сбогуваме се с него, той ни изпраща, а с колата поемаме по малки пътища докато се влеем в магистралата. Ханс заспива на задната седалка, а аз и Майа се държим за ръце, уморени, но щастливи пред нещата, които предстоят. Във Вейле Ханс бърза да си хване влака затова се преборвам сам с машината да билети. Влакът ми пристига с две минути закъснение, а аз се паркирам на удобното място на стълбите.