05 октомври,
10:10
Намирам се в
автобуса за Архус, все още на немска
земя и премислям случилото се през
последните няколко дни, а сърцето ми
тупти, защото е отново на път. Преминавам
покрай ветрогенератори и тези титани
ме поздравяват, както преди осем месеца,
с бавно махане на огромните им перки.
Сбогувал съм се с планините и свиквам
отново с мисълта, че от височината на
един петдесет метров хълм мога да виждам
на огромна дистанция.
Винаги ми е
странно как когато започна да пътувам
изпитвам една лека паника, че нещо ще
се обърка и аз ще остана някъде в нищото
– сред непозната земя и никой няма да
ми се притече на помощ. Не знам защо си
представям това. Може би е от всички
приключенски книги, които съм чел. Това
е ново приключение, което ако се развива
по структурата на един роман, би трябвало
да има спънки по пътя. Но сега аз не искам
спънки, защото съм достатъчно напрегнат
от значимостта му за бъдещето ми. И
гледайки левиатаните на немското
инженерство, които лениво се движат от
вятъра, се връщам към дните преди
заминаването ми от София.
02 октомври
13:40
Отдавна не съм
говорил с баща си. Ако някой погледне
какво точно правя би казал, че това е
сцена от филм. Стоя изправен пред гроба,
чета имената на моите предци, гледам
дървения кръст забит в пръстта и говоря.
Разказвам му за всичко, което се е
случило, за наближаващото ми пътуване.
Казах му, че съжалявам ако не съм бил
добър син, но това няма как да се поправи.
Свещта, която съм забил в средата на
гроба, гори необезпокоявана от дъжда и
вятъра. Питам го дали бъркам – хората
понякога имаме нужда да запитаме някой,
който не може да ни отговори. Баща ми не
може да ми каже нищо рационално, но
въпреки това ми действа успокояващо. И
все пак искам и неговата гледна точка.
Винаги съм я искал за важно действие в
моя живот, осъзнавам и сега колко съм
бил зависим от него в решенията си. Но
са изминали точно четири месеца от
смъртта му и под пръстта на не особено
добре изравнения гроб е тялото му, което
се разпада. Но това няма значение.
Обяснявам му за всичко, говоря си с него,
питайки го дали ме съди, дали е редно да
правя такива планове. Става ми студено.
Сакото ми прогизва. Дори и цигарата,
която му запалих, от неговите собствени,
не гори вече, а стърчи вяло от пръстта.
Първата ми цигара от много време. Но ето
ме мен, леко зъзнещ, говорещ на провидението
и то се появява. Обръщам се и от едно
дърво слиза катерица с голяма и пухкава
опашка, която е захапала огромен орех.
Скача по надгробните плочи, приближава
се до мен, а аз не мърдам, поглеждаме се
докато тя се е покатерила върху гроба.
Цялото гледане е за около секунда или
две, а след това тя се стрелва, озовавайки
се върху дървото над гроба, скачайки от
клон на клон, спирайки за миг за да ме
погледне отново и след това да продължи
нагоре. И ето, че когато се спогледахме
очи в очи сякаш получих своя отговор. И
реших да приема тази среща за положителен
знак – заради ореха, самата катерица,
момента на случване. И този балкански
мистицизъм, който се оказа, че расте в
мен, се почувства задоволен. А наоколо
продължаваше да вали с необичайната
студенина за началото на октомври. Като
за сбогуване.
Няколко минути
по-късно магията е развалена от поредния
частен гробар, който ме агитира да оправи
гроба, да го подравни, да сложи дървена
рамка. Докато говори аз виждам костите
на моите предци, които се подават от
пръстта и чашата прелива. Казвам му да
ме остави на мира с баща ми с ядосан тон
– не мога да си представя всички тези
останки да се окажат някъде на друго
място. Плащаме за неуважение. Частникът
си тръгна, но усещането за интимност го
нямаше. Загасих догарящата свещ, сбогувах
се и с отворен чадър се заразхождах по
алеите между гробовете, а много катерици
тичаха наоколо, но с усмивка реших, че
моята е по-специална.
04 октомври
Странен ден
за полети. Различни приятели ми пишат
или се обаждат за да ми се извинят, че
не са дошли да ме видят. Някои просто са
забравили, други имат уважителни причини,
но е забавно как всички говорят така
все едно няма да се видим. Междувременно
сменям седалката на тоалетната и чакам
да инсталират цифрова телевизия за да
не мисля майка ми. Не обичам да започвам
пътуването си в средата на деня. Човек
трябва да напуска мястото рано сутрин,
все едно си вземаш душ, изчистваш се от
излишното, освежаваш духа си, чувстваш
се по-лек за новите предизвикателства.
А ето ме сега, часът е вече към два
следобяд и се блъскам с пицата и пайът,
които сме поръчали. Радвам се, че не е
готвена храна, защото би ме натоварило
повече. Чета притеснението в очите на
майка ми, нейното коментиране на багажа
ми, което ме изнервя допълнително, защото
знам, че тя ще ми липсва, а не прави
разделянето по-лесно. И все пак знам, че
отивам при друг обичан човек, а тази
мисъл е успокояваща.
Когато таксито
идва е време за ритуали – лисване на
вода, пиене на светена вода, целувки и
сълзи. Нещо в мен се къса – онази ципа
на настоящето, на закотвянето, която ме
е покрила от край до край. И сърцето ми
бушува от това разкъсване, от този знак
за промяна, за необратимост. Нервно ми
е. Блуждая на летището. Спекулирам с
бъдещето. Стоя самотно сред другите
пасажери …
“This is my seat!”.
Жена на средна възраст ме гледа с леко
въпросителен поглед, добронамерено
усмихната. Аз започвам да се обяснявам
на английски, но грешката е моя, защото
не съм до прозореца, а до пътеката.
Извинявам се и усещам, че английският
ми е под всякаква критика днес. Може би
заради носталгичното начало на пътуването
ми. Поне разбирам, че няма да си общувам
особено със съседката ми по седалка. До
момента, в който тя не проговаря на
български с единия стюард, а аз се
усмихвам и казвам, че сме можели по-бързо
да се разберем. След това спорадично се
разговаряме с нея, решаваме кръстословици,
обсъждаме пътуването като начин за
възпитание на космополитност, за
патриархалността на нашето общество.
Тя ме поздравява за решението ми, за
отвореността ми, а аз се радвам на първата
си бира в самолет. Загорка. Българска.
Носталгия в кенче …
Самолетът се
забавя, а мислите ми постоянно прескачат
към виниловата плоча над мен и надеждата
ми да не е пострадала от пътуването.
Когато кацаме естествено всички се
юрват към изхода като стадо овце. С
жената до мен си пожелаваме приятен
престой и след като си взимам багажа
моята нова грижа е да намеря хостела
си. Чувствам умората на днешния ден в
тялото си и даже решавам да се разглезя
с чаршафи. Информирам хората за
благополучното си пристигане. Запознавам
се с другите живущи в стаята ми –
холандка, германец, двама японци,
американец и бразилец. Блуждая в
разговорите им, а след това решавам да
се изтегна и да спя. Тогава се запознавам
с американеца – Брайън, от азиатски
произход, а по очите му чета, че е в
безизходица. Питам го какво му е, а той
казва, че се е карал с приятелката си.
Тъй като с него ще сме едва ли не в
съседни легла му казвам, че ако иска да
си излее душата да действа. Той ме пита
дали всички тук сме такива, защото в Ню
Йорк никой не е като нас. Аз му казвам,
че не знам. Тогава той се отприщва като
вода през разкъсана язовирна стена –
говори как са се запознали, прескача
във времето, объркан е, знае, че бърбори
много, но не може да се спре. Обяснява
как я обича и иска всичко да е наред, но
дори и той знае, че това е невъзможно,
просто не иска да се примири с истината.
Затова е рискувал всичко за нея, а тя
всъщност не е направила нищо за да го
заслужи, създала му е само главоболия,
а той не може да я пусне. Разбирам го, но
в един момент неговият разказ е граничещ
с лудост – напускането на работата и
жилището си, преместването в Европа без
никаква сигурност заедно с човек, който
бяга от отговорност. И то защото са имали
единайсет месечна връзка предимно
онлайн. Чудя се дали това е раационално
или е просто отчаян акт на самотник и
краен романтик. Няма как да му помогна,
защото той сам не желае да си помогне и
да прогледне наистина. Премисляйки
всичко това се унасям и заспивам. Будя
се през нощта – не мога да спя лесно на
чуждо място, слушам звуковете от съседните
легла. Приятелката на Брайън се е появила
най-сетне и те спят на долното легло до
мен. Твърде рано е да излизам затова
просто се излежавам. Студено е. Оценявам
обаче уютността на мястото с оранжевите
стени, дивана, масите. Чувам, че някой
се разбужда и решавам, че е време и аз
да ставам. Измивам лицето си. Чувствам
се чист и готов за новото пътуване.
Обличам се, взимам нещата си и с минимално
шум излизам. Сутринта в Берлин е свежа
и не чак толкова студена. Мирише на дъжд.
Спускам се по улиците и ги намирам много
приятни с тези сгради, ниски, напомнящи
ми на блоковете в София от шейсеттте,
но покрити на места с виещи се растения.
За малко не преминавам през гробище, но
се усещам навреме. На гарата се чувствам
на място, човек без корени, който чака
следващата почва по която да походи.
И ето ме сега,
преминаващ границата с Дания, към нови
преживявания.
Няма коментари:
Публикуване на коментар