Из влажна Дания

Изглеждам най-непрофесионален от всички. С къси панталони, карирана риза и някакви вече разпадащи се маратонки. Естествено, че нямам особеено какво да правя в неделя, пък и съм се запуснал от тъпченето и пиенето тук, затова решавам да бягам заедно с другите. Сигне (г-то е нямо) ме поглежда, попипва ризата и казва, че не мога да бягам така облечен. Нана отговаря, че всеки решава да бяга както си иска. Марек, Хонза (чието име постоянно произнасям с "р" накрая, не знам защо), Сигне и Стине са в спортни екипи, удобни обувки, а моята дясна маратонка опасно се е разлепила в предната си част. И въпреки това имам нужда...

Шест километра. Толкова е приблизителната дължина, която ми казва Нана. А аз и в най-добрите периоди съм бягал най-много четири и половина...

Дишам тежко и внимавам къде стъпвам. Ризата ми тежи и ако можех щях да тичам гол до кръста. Въздухът тук е влажен, някак лепвав от мъглата наоколо. Мъгла не като у нас, но просто една влажна пелена, която се лепи по тялото ти и дрехите. Тичаме по пътека между парцелите земя. Малки метални колчета с жица минаваща по тях ги отделя от ползваемата земя. Гледам през рамото си. Някак съм се оказал първи. Мисля си, че това не е добре, защото ще се уморя по-бързо от останалите. Сигне тича почти всяка сутрин преди закуска. Най-близо до мен е Хонза, който поддържа еднакво темпо. Нана изостава към средата за да е с групата. Пътят е неравен, а това винаги е предпоставка да се нараниш. Затова и се старая да не стигам момент, в който краката ми да омекнат. Сложил съм слушалки за да имам темпо. Така не мисля какво се случва, съсредоточавам се върху дишането и движението, мозъкът ми се изпразва от съдържанието на деня и гледам около мен.

Отстрани минава рекичка, която е кафява на цвят, обгърната с тръстика. Явно тук отглеждат някакви житни култури, защото голяма част от нивите се състоят от остатъци от стъбла, стърчащи като спомен от някаква война и подредени в редици. Старая се да не се откъсвам много, но явно не мога. Това е като движението ми в града, не мога да се успокоя. В ляво, отвъд реката виждам гората, който дели града, в който съм аз, от този, който е новата цел. Теренът се издига леко, все едно малки вълни, а пътеката се вие през различни мостчета, пресича някое и друго шосе. Напомня ми за детските летни спомени когато тичах из полето. Само, че тук в тази мъгла и с множеството мочурливи участъци, тъмно зелена трева и сняг на места имам чувството за дълбоката английска провинция. Всеки един момент очаквам да изскочи някое покрито с фосфор куче, което да преследва известен аристократ, а двама литературни персонажи да го гонят отзад за да го застрелят.

От време на време спирам на едно място и подскачам от крак на крак. Чакам останалите да ме настигнат. Хонза е все така зад мен, на няколко крачки, но се задъхва. Аз също усещам как дробовете ми започват до горят, да се потя, но гледката, че съм пред всички се вдъхновява. Усещам се по-силен от тях. Все пак като изключим Нана, вероятно съм най-възрастният. Чудя се кога ли силите ще ме напуснат. Нана е някъде по средата, заедно със Стине, която е най-назад. Аз я чакам да ми каже по кое отклонение да поема. Тя протяга ръка и тръгвам по указанието. 

Наближаваме града. Логумгаден. Един дядо, който кара  велосипед и е облечен като бивш участник в Тур дьо Франс ни подминава по асфалтения път. Хонза се задъхва. Аз съм спрял и чакам другите да дойдат, за да знам накъде продължаваме. Събираме се и Нана казва, че можем да пием малко вода в църквата. Тя самата имала нужда от това нещо, но ми обяснява, че ако искам мога да продължа направо, после в ляво и ще се озова където преминахме шосето...

Откъсвам се от тях. Едва ли ще се изгубя, но не искам да пия вода. Усещам как тя ще ме пресече, а така мога да съм отново сам докато разглеждам малките спретнати къщи наоколо. Тук все още се носи миризмата на кравешки фъшкии, но явно след два дни в такава среда привикваш. Краката ми са се стегнали до болка. Но трябва да продължа - къде да ходя, къде да тичам. Преминавам покрай стадион, където ще се състои мач, играчите се разгряват, а съдиите са се събрали в центъра за да решат какво да правят, кой коя врата ще избере и разни такива неща. Тичам по велоалеята, защото тя е по-сигурна, а покрай мен минават коли и бащи с колички и малките им дъщери на колела. Поздравям с козируване и кравите, които са причината за уникалния датски аромат във въздуха. Хората почти липсват. Тук там по някоя двойка или самотен пешеходец. Страна все едно забравена от провидението.

В един момент спирам. Усещам, че съм се надминал, че всичко в мен е готово да изскочи - бекон, месо, сирене, яйца. Мускулите ми се пълнят с киселина и се опитвам да дишам дълбоко. Не искам да  преебавам нещата преди края. Влагата ми помага да се стегна, а и тялото ми усеща как чрез нея студът прониква в кожата ми. Продължавам. В далечината различавам острието на църквата, което е като направено от черен камък в този размазан от вода въздух. Чувствам се велик, макар и единак. Наближавам училището и победоносно започвам да се събличам още отвън. Сякаш съм преплувал някакво море, което ме е направило по-силен, но във всеки случай утре ще ме боли всичко...